че е невредим. И по ножа му нямаше никаква следа от кръв, което показваше, че не го е употребил.
— Приятелю, как прогони бесните птици от себе си? — попита капитанът.
Болният започна да вика с ужасен глас, после хрипливо се изсмя. Драйфус разбра. Ужасните звуци, които излизаха от гърлото на нещастника, подплашваха хищните птици и те не смееха да го доближат.
38.
Едва сега бегълците можаха да си починат няколко часа.
Младият Антонио изпя няколко песни на майчиния си език и гласът му, както и говорът му, плени всички.
След като свърши, всички му подадоха ръце в знак на благодарност, а Одета каза:
— Наистина, Антонио, ако не знаех, че сте юноша и, както днес се уверих, сте много храбър младеж, и ако ви слушах със затворени очи, щях да бъда готова да се закълна, че чувам песента на девойка. Антонио не отговори — нежна руменина обагри лицето му. Обиди ли се, задето Одета намираше в него някаква момичешка нежност?
— Е, Антонио — намеси се Ервин и сложи ръка на рамото му, — ако желаете, можете да започнете историята на живота си. Знаете, че дадохме обещание да си разкажем всичко.
— Ако искате, ще изпълня обещанието си — отговори Антонио. Понеже беше вече хладно, той седна пред мачтата, другите се наредиха покрай него и след като погледа няколко мига в синьото море, започна:
— Сега не искам да говоря за себе си, а ще ви разкажа една история. При това, обаче, трябва да си представя, че не я разказвам, а я чета от вестник. Желая да получите представа за чутото, без да обръщате внимание на моята личност… В Рим живееше известен благородник, който беше наследил голям имот от своите родители. Но разкошният живот, виното, картите и другите страсти разпиляха богатството му — остана само с едно имение, разположено край живописния бряг на Тибър, близо до столицата.
Благородникът се казваше Луиджи Бертучио и имаше една дъщеря на име Антонина. Антонина бе петнадесетгодишна и бе най-хубавото момиче в Рим. В южните страни плодовете узряват много по-рано, отколкото в северните. Същото е и с жените. Женската красота и любов се развиват на юг много по-рано, отколкото на север. Мнозина благородници, даже и князе поглеждаха красивата Антонина Бертучио с желание да целунат хубавите й розови страни. Но тя беше от онези момичета, които дават целувки само на този, който сложи венчалния пръстен на ръката й. Това обаче не беше добро както за благородниците, така и за самата Антонина, и за нейния баща.
Луиджи Бертучио не можеше да даде нищо на бъдещия си зет, освен куп неплатени сметки, протестирани полици и безценния си княжески герб.
Красивата Антонина не скърбеше много от това. Тя живееше с баща си в малко имение, мечтаеше под дърветата, играеше с пъстрите козички, които пасяха из градината, и наблюдаваше весело техните смешни и буйни игри. Момичето ядеше с апетит макарони, пиеше студена вода и се радваше на красивия божи свят. Трябваше сама да готви, понеже майка й бе починала отдавна, а старата слугиня вършеше по-тежката работа. Луиджи Бертучио обикновено оставаше два дни в седмицата у дома. Останалото време прекарваше в Рим, посещаваше клубовете и игралните заведения, опитваше щастието си на зелените маси. Неговото благородство беше известно във всички игрални заведения, тъй че не му позволяваха да играе, докато не внесе най-напред залога за играта.
Повечето време Антонина беше сама. През свободните си часове тя се занимаваше с философски въпроси: кое е истинското щастие на света.
Един ден, когато девойката беше в гората и размишляваше върху това, до нея се приближи истинското щастие и я поздрави учтиво.
Известно ни е, че щастието се явява на всекиго различно. Щастието на Антонина се яви във вид на пътуващ художник. Най-важното беше, че то й се беше явило като млад хубав младеж с прекрасно лице, обкръжено от руси къдри, наметнал къса пелерина и с тояга в ръка. Младежът седна до момичето на тревата, като взе предварително разрешение от нея за това, разказа й, че бил талантлив, но беден скулптор и се казвал Емилио Цезаре. Отивал в Рим, за да предаде на министъра на обществените сгради чертежите на чешма, която щяла да бъде украсена с голям каменен образ на Виктор Емануил и за чиято напрада град Рим е определил твърде голяма награда. Ваятелят Емилио Цезаре разправил на хубавата Антонина и много други неща.
Тази вечер момичето, като легнало в скромното си легло, вече не мислело какво е истинското щастие — то вече го познавало.
Емилио й казал, че след четири седмици ще се знае дали ще получи наградата от двадесет хиляди, и в случай, че това стане, ще се върне, ще я вземе за жена и винаги ще се обичат сърдечно, макар да доживеят и до деветдесет години.
Чудно ли беше, че момичето сънуваше тази нощ такива красиви неща?
Четири седмици! Двадесет хиляди, вярна любов до деветдесет години! Наистина, чудни неща! Но това не бе всичко. Антонина сънува, че младият скулптор стои до нейното легло, навежда се над нея и я целува. Първо я целува четири пъти, после двадесет и най-сетне деветдесет пъти.
Числата четири, двадесет и деветдесет играеха тази нощ в нейния сън особена роля.
Антонина беше наивна девойка и на следното утро разправи на старата си слугиня всички тайни на сърцето си и чудните сънища.
— О, сладко и мило мое дете, това е божие знамение. Иди веднага в Рим, в лотарийната агенция „Фортуна“, купи си билет първи клас, но недей забравя — само първи клас и с номерата четири, двадесет и деветдесет, и ще видиш, че ще спечелиш. Златно мое дете, послушай вярната си приятелка и тръгни възможно най-скоро.
Точно двадесет дни преди това Антонина беше получила от баща си двадесет лири за издръжка на къщата, но благородникът й бе казал, че с тия пари трябва да поддържа къщата четири седмици.
Антонина беше добра домакиня и умееше да води домакинството пестеливо, а при това беше скромна и се задоволяваше с малко. И понеже знаеше, че десет лири ще бъдат достатъчни за разноските вкъщи, реши да опита щастието си в лотарията. Облече най-хубавата си рокля и тръгна за Рим. Тя купи един билет за десет лири с номера четири, двадесет и деветдесет.
Тегленето на лотарията беше същия ден, в четири часа следобед. Антонина реши да присъства лично на тегленето. През това време посети някои музеи, изпи една чаша лимонада, изяде няколко сладки и се запъти към салона, където щеше да стане тегленето на лотарията. Имаше много хора, които с нетърпение очакваха събитието.
Тегленето започна. Колелото на щастието или поточно на нещастието, се завъртя и от кутията излязоха поред числата четири, двадесет и деветдесет. Билетът на Антонина спечели най-голямата сума. Момичето нададе радостен вик и спомена името на Емилио.
Неочаквано една ръка легна на рамото й. Тя се вгледа и съзря баща си. Антонина го прегърна със своите нежни ръце и каза:
— Тате, обични ми тате, сега не сме вече бедни, спечелих най-голямата сума. Вече сме богати. Няма да има нужда повече да докоснеш карти и зарове. Ние имаме пари, нари, пари!
На благородника това хареса много, той целуна нежно дъщеря си, наричайки я захарна кукла и ангел божи, взе спечелените сто и петдесет хиляди и се завърна с дъщеря си в малкото запустяло имение. Добрият и грижлив баща прибра парите на дъщеря си. Такова невинно, добро и неопитно дете не можеше да се разпорежда с такава голяма сума!
Скоро Антонина забрави за голямата печалба, но често мислеше за скулптора Емилио Цезаре, който й донесе щастието. След три седмици трябваше да се върне. Девойката чакаше с нетърпение. Тя щеше да бъде щастлива, ако той се върне и без двадесет хиляди. Важното бе да дойде. Момичето щеше да го поздрави с добре дошъл и с отворени обятия. Тя беше вече твърде богата и нямаше нужда от пари. Но от ден на ден старият благородник ставаше все по-замислен.
— Сто и петдесет хиляди — каза той — са действително хубави пари. Ала все пак, мило дете, те не са достатъчни, за да живеем царски. На няколко дни път от Рим има едно прекрасно място, което се нарича Моите Карло, където ще мога да наредя добър имот за тебе. Приготви се, мило дете, за да тръгнем още
