— И това ли ще трябва да направя — побледня отново Анри.
Кимнаха му.
— Трябва да отидете веднага в дома на генерал Пелийо и да му съобщите развълнувано, че сте успели да получите от един от вашите тайни агенти настоящото писмо. Гарантирам ви, полковник, че военният министър няма да забрави никога тази ваша услуга.
Анри не посмя да се противи повече на двамата подлеци, в чиито ръце се намираше.
— Елате — каза им той тихо, — нека отидем там и ще направя всичко, каквото искате, само не говорете никога за това, което стана тази нощ!
Няколко минути по-късно тримата офицери напуснаха къщата на улица Росини.
Анри бързо се обърна и погледна още веднъж плахо към сградата, после тръгна между двамата мъже, които го бяха заставили да извърши гнусната фалшификация. Зад ония стени бе грешил, зад тях го бе сполетяла най-после съдбата. Той бе попаднал в ръцете на двама безмилостни комбинатори, които го водеха към пропаст. Дали щяха някой ден да го тласнат вътре?
Силният мъж се разтрепера, когато си спомни за онзи сън, който му бе разказала Фернанда. Несъзнателно опипа с ръка гърлото си, сякаш искаше да избърше невидимата следа от кръв. Струваше му се, че от един прозорец на втория етаж го наблюдаваше ужасно изкривено мъртвешко лице — трупът на убития Лемерсие.
Генерал Пелийо, един от най-видните и най-популярни офицери във френската армия, който бе придобил тъжна слава сред народа, когато разпръсна безмилостно тълпите, тръгнали по булевардите, за да симпатизират на Зола, бе събуден от слугата си в два часа през нощта. Съобщено му бе, че в коридора бил полковник Анри и искал да говори с него. Той скочи веднага от леглото, наметна се и забърза към кабинета си, където вече бе въведен полковникът.
— Сигурно се е случило нещо особено важно, полковник Анри — подаде му ръка генералът, — иначе не бихте намерили за нужно да прекъсвате нощния ми сън!
— Направих важно откритие по отношение аферата с шпионина Драйфус! — докладва Анри с твърд глас, който се дължеше обаче на няколкото бутилки изпито преди това шампанско. — Прочетете това писмо! Благодарение на настойчивостта си успях да го получа от един мой таен агент, когото натоварвам от време на време с известни задачи.
— Кой е той? — запита генералът, преди още да погледне зацапаното писмо.
— Нарича се Готие — отвърна Анри както му бяха наредели Пати дьо Клам и Естерхази. — Баптист Готие е бил по-рано виден актьор, но е изпаднал много и сега ми служи като шпионин.
— Писмото дали е истинско? — запита генерал Пелийо и изгледа полковника проницателно.
— Господин генерал, давам ви честната си дума, че е истинско!
— В такъв случай ще го прочета.
Генералът прочете бързо няколкото реда. Лицето му изрази крайна изненада и победно ликуване. Той прегърна радостно Анри.
— Скъпи мой полковник — извика той, — аз съм горд, че мога да ви наричам мой другар! Вие направихте на правителството неоценима по важността си услуга! Това писмо хвърля най-после светлина в мрака на тази тъмна афера, която се превръща в опасност за офицерите от нашата армия. Ето, тук е написано много ясно името на Драйфус и сега ще можем да унищожим всички ония, които са били достатъчно безсъвестни да се борят за престъпника от Дяволския остров! Полковник Анри, не мога да не ви наричам спасител на Франция!
Анри благодари за това поздравление с треперещи устни и с болка в сърцето…
В това време долу на улицата стояха двама мъже, скрити зад един ъгъл и се смееха високо и подигравателно.
— Сега вече Драйфус е загубен! — извика Естерхази. — С този ловък ход му пресичаме последния път към спасението!
— А не сме си мръднали и пръста дори — допълни хладнокръвно Пати дьо Клам. — Намерихме друг, който да си изгори ръцете вместо нас. Елате, граф Естерхази, нека отидем да изпием чаша шампанско за здравето на слугата ни — покровителя на публичния дом, прелъстител на красивата Фернанда, банкера на фалшивите карти, сръчния фалшификатор, прекрасното и почтено началство, полковник Анри! Да живее! Да живее!
Страшен бе смехът на двамата мъже, които си въобразяваха, че през тази нощ са решили окончателно съдбата на нещастния капитан Драйфус.
17.
Снегът, който бе валял цяла вечер върху Париж, се обърна внезапно в дива снежна виелица. Вятърът бушуваше из улиците и малцината минувачи, които се осмеляваха да излязат, оставаха без дъх под дивите му бели пристъпи.
Едно младо момиче, което бе тръгнало от Рю Росини за Рю де Мартир, не забелязваше сякаш нито снежната виелица, нито бурята. То тичаше бързо с разпуснати руси коси, в които играеше вятърът, а снегът ги покриваше толкова бързо, че побеляваха само за няколко минути. Минувачите спираха изненадани, поклащаха глава и гледаха дълго подир момичето, защото не бяха виждали никога по-рано толкова красиво и бледо лице, с толкова явно изписан върху него преживян ужас.
Нещастницата бе Мадлен Готие, дъщерята на бившия актьор. Тя бе избягала веднага след станалата разпра между нея и нейния обичан Християн. Зад малката сцена на публичния дом на Рю Росини бе съблякла костюма си и бързо бе облякла старите си износени дрехи. Напразно се бе опитал Готие да влезе в общия гардероб на „артистите“, напразно я бе молил да му отвори. Тя не отговори нито дума на подлия си баща. Разтвори внезапно вратата на гардероба отвътре и излезе бързо.
— Дете мое — провикна се старият актьор, =— ела, мило мое дете, за да ти дам утехата, от която се нуждая и аз.
Мадлен се отвърна от подлеца като от натрапчива муха, слезе бързо по стълбите и излезе през тайния вход, през който Готие я бе довел в публичния дом.
— Вкъщи, вкъщи! — извика момичето, като че ли бе полудяло. — Трябва да видя още веднъж мама, а след това…
Тя се зави по-плътно в палтото си. Вече бе стигнала къщата в Рю де Мартир, когато чу, че някой вика името й. Тя не спря обаче и няколко минути по-късно застана до една женска фигура. Топла ръка хвана нейната, която беше студена като лед.
— Мадлен, какво ти е? Боже мой! Разкажи ми всичко, облекчи сърцето си!
— Госпожице Нитуш, вие ли сте!
Мадлен гледаше втренчено младата шапкарка от третия етаж, с която я свързваше искрено приятелство. Нитуш влезе с дъщерята на Готие в тъмния вход на къщата.
— Мадлен, сигурно ти се е случило нещо ужасно…нали? — попита тихо приятелката й. — Няма значение, бъди разумна и помни, че имаш да изпълняваш дълг, дълг към бедната си и болна майка!
— Ох, майко, майко! — разплака се Мадлен и прегърна приятелката си.
Нитуш погали мокрите й, покрити със сняг коси и се опита да я стопли с дъха си.
— Всичко пропадна! — изстена нещастното момиче. — Вече съм белязана, Нитуш! Онзи, когото обичах повече от всичко на света, скъса с мене, той, без когото просто не мога да живея!
— Ужасно! Да не би да те е видял твоят годеник, граф Християн Естерхази, в онази къща?
Вместо отговор силен плач разтресе тялото на девойката и Нитуш разбра всичко.
— Бедно мое дете! — възкликна младата шапкарка. — Ти заслужаваш двойно повече състрадание, защото те е погубил твоят собствен баща! Как ще понесеш този удар?
— Не мога да го понеса! — извика Мадлен с мрачна решителност. — Нима може да продължава да живее човек, след като е умъртвено сърцето му! Нитуш, в гърдите ми всичко е глухо, празно. Сърцето ми не тупти вече в радостно очакване, мен ме чака смъртта, тя иска своята жертва!
— Мадлен! Остави тия мрачни мисли! — сепна се Нитуш. — Твоето сърце би ли позволило да се откажеш от живота и да оставиш безпомощната си и самотна майка при онзи подлец? На онзи човек, който се отнася към майка ти с безсърдечна жестокост и който ще я бие и изтезава безгранично, ако ти не си вече
