жива!
Мадлен покри с ръка очите си и жалост обзе сърцето й.
— Имаш право, Нитуш — прошепна тя глухо. — Желязна верига ме свързва с това проклето съществуване. Не ми е позволено да търся свобода и забрава като всички останали хора, когато нямат вече какво да очакват на този свят. Трябва да остана при бедната си майка!
— Заклеваш ли се, Мадлен, че няма да се самоубиеш, докато е жива майка ти?
— Заклевам се! Докато е жива, ще нося търпеливо кръста на страданието, което ми е възложил Бог. Зная обаче, че едва ще мога да го понеса, толкова много ми тежи.
Нитуш прегърна приятелката си и със сила я заведе на четвъртия етаж, целуна още веднъж Мадлен, преди да я остави да влезе в апартамента на Готие, и й стисна ръката.
После слезе в жилището си.
Мадлен разтвори бавно вратата на апартамента и влезе на пръсти в стаята, където мислеше, че спи майка й. Малката газова лампа хвърляше слаба светлина върху скромните мебели. Огънят в камината вече почти бе изгаснал. Мадлен обърна поглед към голямото легло, в което обикновено спеше майка й, но то беше празно. Тя се огледа плахо и изведнъж се олюля, очите й се разтвориха и изпищя ужасно.
Съпругата на Готие лежеше сред локва кръв до вратата, която водеше към малката спалня на Мадлен.
— Майко! Майко! — извика нещастното момиче. — Майко, какво ти е? Боже мой — тя е мъртва, тя е мъртва!
Мадлен падна с глух вик до майка си.
Макар че смъртта бе вече протегнала кокалестите си ръце към нея, майка й бе още жива. Покритите с кървава пяна устни се разтвориха още веднъж и тя изрече името на скъпото си дете.
— Мадлен, скъпа моя Мадлен. Благодаря Богу, че мога да те видя още веднъж. Позволи ми да те благословя! О, Мадлен, целуни ме за последен път!
Девойката се наведе отчаяно над умиращата и целуна горещо челото и страните й.
— От устата ми внезапно потече кръв, Мадлен — прошепна със слаб глас нещастницата. — Не се боя от смъртта, Мадлен. Тя ме освобождава от всички страдания, от моя тежък живот. Измъчва ме… мисълта…за тебе… въздух… искам…. въздух.
Момичето наблюдаваше разтреперана смъртната борба на обичната си майка. Очите на умиращата се отвориха широко, силни конвулсии разтърсиха още веднъж полумъртвото вече тяло.
— Пази се! — прошепна умиращата глухо, — пази се от твоя баща!… Той е престъпник… той ме е измъчвал… той ще иска и тебе… Мадлен… Мадлен… толкова тъмно е… дай ръката и… отбягвай греха… отбягвай… — Последни конвулсии разтърсиха тялото на умиращата, после тя се отпусна спокойно. Беше мъртва.
— Майко, обична моя майко — плачеше осиротялото момиче. — Не бива да ме оставяш сама на този свят! Вземи ме със себе си… Майко, не ме забравяй… искам да бъда при тебе… при тебе! — Защо ли пък да не мога да бъда при тебе? — засмя се изведнъж истерично тя. — Клетвата, която дадох на Нитуш, няма вече сила след смъртта на майка ми. Да, майко, няма защо да се боя от баща си, защото ще си тръгна с теб. С тебе ще дойда в смъртта!
Стана, приближи се до шкафа и отвори най-горното чекмедже. Оттам извади малко шише, върху което бе залепен етикет с череп и кости и надпис „Морфиум“.
— Колко съм щастлива — прошепна Мадлен и погледна шишето, — че лекарят е предписал вчера доза морфин на майка ми. Отровата ще ме освободи от страданията.
И тя допря шишенцето до устните си. В този момент обаче й хрумна някаква мисъл. Свали бавно шишенцето и бързо го запуши.
— Не бива тук да се самоубивам — рече си тя замислено, — той навярно ще продаде и мъртвото ми тяло. Ужасно трябва да е насилието след самата смърт! Ще се самоубия, но не тук. Ще го сторя вън, където няма да ме намери комедиантът Готие!
Мадлен целуна още веднъж мъртвата си майка, притвори клепачите й и излезе. Мина бързо през заснежените улици, докато стигна до моста Пон Ньоф.
Тук трябва да стане, мостът беше празен. Мадлен се огледа плахо, после се възкачи на широкия парапет.
— Трябва да бъда сигурна,, че ще умра — рече си тя с разтреперани устни. — Първо ще глътна отровата, а след това ще скоча в Сена.
Мадлен гледа дълго, седнала върху оградата на моста, покритото с облаци небе и от очите й потекоха горчиви сълзи.
— Ето, това е животът — нареждаше тя тихо, — затова ни раждат, затова намираме сърце, на което даряваме нашето, затова запазваме най-ценното — девствеността си! О, вие, парижки проститутки, вие, които не познавате друго, освен да изпивате чаши, пълни с удоволствие и сладострастие, струва ми се, че чувам ироничния ви смях и подигравателните думи, които изричате, седнали около богатата трапеза на живота. Ето, още една от ония, които остават девици, а загиват заради девствеността си! Аз обаче, умиращата девица, ви отговарям: „Хиляди пъти предпочитам да загина в самата пролет на моя живот и да отнеса в гроба девствена душа и девствено тяло, отколкото да бъда обхваната от отровния дъх на разврата и да остарея нечиста!“ Тя допря шишенцето до устните си и го изпи.
— Сбогом, Християн! Сбогом, любими! — извика тя високо и хвърли празното шишенце, което се счупи върху паважа на моста. — Ти ме осъди невинна, прощавам ти!
Мадлен вдигна ръце и отпусна тялото си назад. Момичето вися една секунда над тъмната пропаст. Внезапно две ръце хванаха краката й и момичето почувства, че някой я дръпна енергично и миг по-късно се намери легнала на моста. Над нея се наведоха две тъмни фигури.
— Спасена е — промърмори груб глас. — Тая жена много бърза да напусне този свят! Много е красива и пленителна, извънредно млада е и не мога да разбера защо иска да умре, щом има такова лице.
Мадлен още веднъж се полуизправи и бледите й устни промълвиха:
— Не се трудете… аз ще умра… Отровена съм… Мислите й потънаха в мрак.
С Мадлен се занимаваха двама мъже и тъй като ще играят още значителна роля в нашия разказ, смятаме, че е нужно да опишем на читателя тяхната външност.
И двамата се числяха към престъпния свят на Париж. Единият, доста по-млад от своя другар, беше красив мъж. Не беше много висок, но фигурата му притежаваше оная подвижност и гъвкавост, която се постига само с постоянни физически упражнения. Цялото му тяло бе изтъкано от развити мускули и когато помръднеше ръката си, те изпъкваха през тънката синя блуза, която носеше въпреки студа. Лицето му имаше смели черти като на разбойник и би имал даже мил вид, ако веждите не бяха сраснали над носа му и не образуваха линия, която народът нарича „кански белег“. Предполага се дори, че такива хора са особено склонни към убийства и кървави деяния.
Това суеверие отговаряше случайно на истината по отношение на този човек. Той се казваше Франсоа. Фамилното му име беше, както обикновено, неизвестно на престъпния свят и затова го наричаха Франсоа Леопарда. Това измислено име отговаряше напълно на физическата сила, котешката бързина и грубата жестокост, свойствени на младия човек.
В ежедневния си живот Леопарда беше доста добродушен, особено спрямо дамите, на които демонстрираше дори кавалерство. Горко обаче на ония, които предизвикваха неприязън у него. Яростта на Леопарда не познаваше граници и често бе проливал човешка кръв било с кама, било с револвер. Той бе несъмнено един от най-смелите крадци в Париж. Полицията го познаваше, но рядко успяваше да докаже някое негово престъпление или да го хване, когато го извършва.
Колегата на Леопарда бе около петдесетгодишен, дълъг и сух като прът. Слабото му набръчкано лице бе обкръжено от къса сива брада, лишена от всякакви грижи, подобна на настръхнала четина. Върху орловия си нос бе сложил очила, зад които гледаха дяволити, лукави сиви очи. Този престъпник не се наричаше от другарите си с друго име освен „Председателя“. То отговаряше напълно на неговата история. Син на видно семейство в Лион, той бе завършил много рано правни науки и постъпил на работа като съдия. Младият човек напредна бързо и бе назначен едва четиридесетгодишен за председател на един съд във френската провинция. Няколкото книги, които издаде, третиращи правно-научни въпроси, му донесоха слава и затвърдиха името му като добър познавач на проблемите. В това време обаче в района, в който бе
