председател на съда, се увеличиха извънредно много кражбите чрез взлом, без да може да се хване престъпникът. Той се появяваше добре гримирай и маскиран и умееше да се изплъзва много ловко от полицията. Злодеянията на този престъпник, който не се стесняваше и да наранява с кама, станаха най- после толкова нетърпими в цялата област, че правителството се видя принудено да изпрати тайно двама ловки и опитни криминалисти, за да го заловят.
След неколкомесечен труд двамата мъже стигнаха до неочакван резултат. Самият председател на съда, Луи Дюморие, бе тайнственият злодей, който извършваше всяка нощ престъпления и бе станал вече страшилище за цялата страна.
След като го заловиха на самото местопрестъпление — той бе ограбил тогава една мелница, а след това я бе подпалил — Дюморие не можеше вече да отрича престъпленията си. Той отхвърли даже съвета на защитниците си да се оправдае с умопомрачение. Напротив, на процеса държа бляскава реч, в която заяви, че нямал болезнена склонност към кражби, а това било за него чисто и просто желание да тревожи и тормози света, а освен това и удобен начин за забогатяване.
Председателят на съда бе осъден на десет години затвор. След като изтърпя наказанието той се премести в Париж и скоро стана един от най-страшните престъпници. Страшен най-вече, защото даваше научни съвети на своите другари и им обясняваше неща, които по-рано не бяха знаели, а им бяха полезни в дейността им. Ето защо престъпниците го наричаха с известно почитание Председателя.
Това бяха двамата мъже, които намериха през оная зимна нощ Мадлен Готие, легнала върху оградата на Пон Ньоф и готова да се хвърли в Сена.
— Я виж, взела е и отрова! — възкликна Леопарда, като се наведе по-близо над падналата в безсъзнание девойка и сложи ръка на гърдите й. — По дяволите, Председателю, струва ми се, че момичето е умряло! Усещам, че сърцето й вече не тупти, а очите й са като стъклени.
Председателя прегледа бързо нещастницата. Той бе усвоил навремето и известни познания по медицина и въобще беше човек, който разбираше от различни науки.
— Мъртва е — изрече грубо — и е постигнала целта си. Доколкото разбирам по дъха й, отровила се е с морфин. Почти й завиждам, Леопарде, че е изминала вече пътя, по който ще трябва тепърва да тръгнем.
— А какво ще направим с трупа! — запита Франсоа Леопарда. — Не е ли по-добре да я хвърлим оттук в реката, за да нямаме повече грижа с нея?
Председателя оправи очилата си.
— В предложението ти няма никаква система — отвърна той. — Преди всичко трябва да я претърсим дали няма у себе си портмоне или нещо подобно с пари. За там, за където е тръгнала, не са й нужни пари, защото там се плаща с друго нещо. За нас обаче тия плоски метални кръгчета, които хората толкова ценят, имат известна стойност, още повече, че в последно време нямаме добри приходи. Откакто оня проклет Гилберт се завърна от Френска Гвиана и стана полицейски инспектор в Париж, се намираме в постоянна опасност.
Леопарда бе претърсил междувременно дрехите на младото момиче.
— Тя няма абсолютно нищо! — поклати глава той. — Малката е била дотолкова неучтива към нас, че не се е погрижила даже да ни остави бакшиш.
— Ха-ха-ха, тя е искала да излъже Харон и да не му даде обичайната такса за превозването — засмя се Председателя. — Нейсе, когато в царството на сенките пристига красиво момиче, убеден съм, че старият лодкар го прекарва през Стикс само срещу една сладка целувка. Стикс е впрочем реката, която трябва да преминем, за да имаме най-после удоволствието да танцуваме с другите знаменити мъртъвци по поляните на блаженото царство.
— Престани да бръщолевиш научни приказки, Председателю! — извика нетърпеливо Леопарда. — Кажи ми по-добре какво да правим с трупа…
— Защо питаш толкова глупаво? — намръщи се старият престъпник. — Глупак, трябва да се чувстваш щастлив, че ти давам време за умни идеи. Ти би умрял от глад въпреки стоманените си ръце! Този красив труп ще ни донесе доста жълтици.
— Защо и как?
— Не си ли спомняш за Маврус Ленски, художник на мъртъвци?
— По дяволите, прав си, Председателю, тази мъртва жена е ценна единствено за оня луд човек!
— Не наричай Маврус Ленски луд човек! — разсърди се Председателя. — Той не е по-луд от нас. Внушил си е да рисува трупове и може би прави по-добре, отколкото ако рисуваше живи хора. Всичко живо е само половина, всичко мъртво е цяло, с една дума — съвършено. Маврус Ленски е гениален художник и светът ще го забрави много по-трудно, отколкото всички останали художници, които сега чествува. Имаш ли у себе си чувал?
Запитаният измъкна под блузата си голяма ленена торба. Двамата мъже сложиха внимателно неподвижното тяло на Мадлен Готие в нея. Леопарда вдигна тежкия товар на гръб, двамата мъже напуснаха Пон Ньоф и преминаха предградието Сен Антоан. Те не спряха, докато не стигнаха пред градската врата Сен Денис.
Настрани от шосето имаше малка, сякаш неподдържана къща. Стените й бяха затрупани доста високо със сняг и двамата престъпници трябваше да го изринат, за да могат да стигнат входната врата. Те дръпнаха звънеца. Миг по-късно на горния етаж се разтвори прозорец и се яви бледо мъжко лице, на което черните коси и брада придаваха нещо диво.
— Кой иска да влезе? — запита дълбок глас.
— Отворете ни, Маврус Ленски! — подвикна Председателя на самотния обитател на къщата. — Носим нещо за вас, от което навярно се нуждаете.
— Труп ли? — прошепна в мрака чернокосият човек и очите му пламнаха вдъхновено.
— Най-красивия труп на Париж! — отвърна Председателя. — Не се бавете повече, а слезте и ни отворете. Нямаме желание да стоим тук, докато ни види някой полицай, защото тогава ще пропадне цялата ни сделка!
Вратата бързо бе отключена. Маврус Ленски, художникът на мъртъвци, бе застанал с лампа в ръка пред късните си посетители. Двамата престъпници занесоха трупа в ателието му.
Обстановката подхождаше на странния собственик. Всичко беше в пълен безпорядък и имаше най- разнообразни неща: скелети, черепи, човешки кости, окачени портрети с трупове в най-различни положения, оръжия, четки, палитри, столчета, ценни копринени завеси и килими — с една дума хаос, който говореше все пак за артистичното чувство на художника. В средата на ателието бе поставен широк диван, облечен в тъмночервена коприна.
— Сложете трупа на дивана! — нареди Маврус Ленски и сложи лампата върху една масичка до него. — Известно ми е, много добре ми е известно, че не сте ми донесли онова, за което мечтае трескаво моят дух, моето сърце. Вие ми носите само трупове, да, трупове, но не онзи труп, който би представлявал за мене идеалната красота! Сигурно както винаги ще преживея и днес разочарование…
— И сега ли ще продължавате да говорите така? — запита Председателя, като извади с помощта на Леопарда трупа от чувала и сложи Мадлен Готие на дивана.
Матовата червена светлина, която падаше от покритата с воал лампа върху лицето на момичето, осветяваше пленително оформеното тяло, чиито стройни линии се очертаваха ясно и през дрехите.
Маврус Ленски се отдръпна, сякаш бе зърнал неземно видение.
Очите му страшно се разтвориха, а по страните му изникнаха две тъмночервени петна.
— Подлеци, къде намерихте момичето? — кресна той. — Признайте, убили сте го!
— Глупости! — промърмори Председателя. — Тя се е самоубила, като е изпила отрова, а след това се опита да се хвърли от Пон Ньоф. Успяхме, обаче, да я дръпне навреме обратно.
— Нейните стари, износени дрехи — продължи ужасно разтревожен странният художник и се хвана за черните коси — не са друго освен маска, която момичето е избрало нарочно. Толкова рядка красота може да е израснала само в дворец. Толкова очарование, толкова привлекателност, толкова девственост не могат да принадлежат на обикновено момиче от улицата! Кажете, кажете по-скоро колко пари искате за мъртвата?
— Отговори му ти, Председателю — рече Леопарда тихо на своя другар.
— Мисля, че десет жълтици никак не са много! — отвърна ученият. — Трябва да имате предвид,
