— По дяволите, какво значи това? — изрече той глухо. — Украсили са с доста странен надпис гърба на красивата Габриела: „Сложен при опит за убийство!…“ Да не би…хм, и моят гръб ме смъди на същото място… Ха-ха, снабдили са и Леопарда с подобна визитна картичка!… Белязали са ни за цял живот! Сега разбрах намеренията на андорската магьосница… Тя е направила от нас нейни роби, нейни послушни слуги, и то само защото няма да можем да отречем престъплението си от тази нощ, поради доказателството, което ще носим вечно на гърба си!
Той разтърси Габриела и Франсоа, напръска ги със студена вода, която намери в една кана и, им помогна да се освободят от оловния сън. Нито дума не каза обаче за думите, които бе прочел на гърбовете им. Престъпниците намериха вратата отворена и излязоха облекчени на улицата.
— Мисията ни не успя — рече Председателя. — Надявам се, обаче, че Габриела Пей няма да ни остави да си ходим със съвсем празни ръце!
Тя извади малка кесия и даде на всеки по няколко жълтици. После се качи във файтон и потегли за дома си.
Естерхази бе прекарал нощта пред писалището си. Той скочи, когато любовницата му влезе и я запита с треперещ от вълнение глас:
— Донесе ли ми обещаните трийсет хилядарки? У теб ли са?
Габриела, която бе смъртнобледа, се отпусна изтощена в едно кресло:
— Връщам се с празни ръце. Опитът, който направих, за да ти набавя пари, излезе несполучливи едва не го заплатих със собствения си живот!
Черният майор застина отчаян пред нея.
— Нищо ли не донесе? — изтръгна се от разтрепераните му устни. — Нищо?… Загубен съм!…
20.
На същия ден към обяд в една стая на генералния щаб се срещнаха Пати дьо Клам, полковник Анри и майор Естерхази. Завесите на широките прозорци бяха така плътно спуснати, че нито един слънчев лъч не можеше да проникне в широкото, но не и приятно помещение. Вратата беше заключена отвътре.
Пати дьо Клам бе седнал пред писалището, Анри до него, Естерхази пък се разхождаше, очевидно разтревожен, из стаята.
— Обясних ви вече най-подробно, какво е положението, приятели мои — рече черният майор. — Известно ви е, че трябва да заплатя тридесет хиляди франка и че в случай на неплащане от моя страна, Матийо Драйфус ще узнае такива неща за мене, че няма да унищожи само мене, но и вас… Посъветвайте ме, помогнете ми! Не можете ли да ми препоръчате в цял Париж един лихвар, който да ми отпусне тази сума срещу една моя полица? — Двамата офицери се спогледаха мълчаливо и притеснено. Пати дьо Клам, дъвчейки пурата си, присви малките си остри очи, което правеше обикновено когато размишляваше усилено.
— Относно мен, мога да кажа — започна той след кратка пауза, — че ми е напълно невъзможно да намеря дори пет хиляди франка. Както ви е известно, завися повече или по-малко от моя братовчед, военния министър Кавейнак и макар че той е приказно богат, се държи с мене доста хладно, когато стане дума за пари. Обаче сега бих събудил съмнението му с една молба за каквато и да е сума. Преди няколко дни ми каза, че го компрометирало недостойното държание на един негов офицер пред камарата и че именно в това време било нужно да се наблюдава личният морал на военните.
— А вие, Анри? — обърна се Естерхази умолително към полковника.
— Драги графе — му отвърна Анри и стана, — аз живея доста мизерен живот въпреки високата си длъжност. От мене се изисква да имам известен външен блясък, а това не е възможно с моята заплата, някакви си десет хиляди франка годишно. Освен това за мен са се залепили многобройни роднини, които ми пишат просешки писма от родното ми място, а аз съм длъжен да им помагам, за да не ме потърсят тези бедняци някой ден в Париж.
— Добрият Анри говори за родителите си — забеляза иронично Пати дьо Клам. — Прав е, не бива ония бедни селяни от село Пани да го потърсят някой ден в Париж…
— Шегувате се твърде горчиво, драги Пати — прекъсна го Анри нетърпеливо.
— Да, трябва да съжаляваме бедния полковник във всяко отношение — продължи с непоколебимо спокойствие Дьо Клам. — Особено пък сега, когато пресъхнаха добрите приходи от госпожа Турвил и се вижда принуден да прекарва с някакви си десет хиляди франка. Това е доста печално…
— Моля ви се, драги Пати, няма да направим нищо, ако продължавате с басните си — измънка Естерхази. — Положението е много сериозно. Трябва да ми се набавят тези пари, за да не могат да ни победят Матийо Драйфус и приятелите му.
— Това няма да го бъде — прекъсна го спокойно Пати дьо Клам и поглади малките си черни мустачки.
— Какво? Да не би да сте измислили средство, за да ме спасите?
— Да, драги Естерхази, вдругиден вечерта не само ще бъдете собственик на тридесет хиляди франка, но ние тримата ще си поделим и други седемдесет хилядарки.
— Вие се надявате да набавите отнякъде сто хиляди франка? — възкликна недоверчиво черният майор. — Пати дьо Клам, вие сте златен човек, най-гениалният офицер в генералния щаб. Издайте ми, какво мислите да правите?
— Издаването обикновено предоставям на други — отвърна Пати и изгледа иронично Естерхази, който наведе съкрушено глава. — Елате, впрочем, по-близо до мен, за да ви разкрия плана си.
Тримата седнаха на едно черно кожено канапе и след като Дьо Клам провери с бърз поглед дали вратата е заключена, прошепна на съмишлениците си:
— Приятели мои, Франция ще трябва да ни плати тия сто хиляди франка.
Естерхази и Анри погледнаха с изненада говорещия.
— Трябва да се решим, обаче, на нова фалшификация — продължи тихо той. — Смятам, че вие, Анри, няма да откажете, след като и без това сте направили първата?
— Правете с мене каквото искате. Какво трябва да фалшифицирам?
— Три писма на кайзера, отправени до Драйфус! — рече Пати дьо Клам с известна тържественост и добави усмихнат: — Кайзерът трябва да благодари в тези писма на Драйфус за услугата, която му е направил, като му е набавил секретни документи на френския генерален щаб, а освен това да го насърчи за издаването на още тайни чрез тукашния пълномощен министър.
— Дали ще повярват в истинността на такива писма? — забеляза Естерхази. — Не е ли невероятно кайзерът на една световна мощ да пише на един обикновен капитан?
— Нищо не е невероятно, щом се представя като вероятно — отвърна Пати дьо Клам. — За нас е важно нашият добър приятел, полковник Анри, да започне да пише писмото. Дали ще ви е трудно да имитирате почерка на кайзера?
— Никак — отвърна покорно запитаният. — Притежавам цяла книга с бележки на въпросната персона и ще имитирам всяка буква поотделно.
— Сега иде най-важното — продължи ентусиазирано Дьо Клам и сложи ръка на рамото на Анри. — Доколкото ми е известно, вие притежавате в генералния щаб специално мастило, което възпроизвежда написаното едва двадесет и четири часа по-късно, а дотогава не се вижда нищо, освен бял лист хартия.
— Наистина притежавам такова мастило — отвърна Анри.
— В такъв случай трябва да го употребите за написването на кайзеровите писма. Ще напишете писмата на втората и третата страница на сгънатия лист, а другите страници ще оставите празни.
Анри им обеща да направи всичко според дадените му нареждания.
— Ето, вижте — възкликна изкусителят с дяволска ирония, — веднага ме разбрахте! Вие притежавате особен талант на фалшификатор и затова съм убеден, че ще имате някой ден голям успех в тази област.
Анри стисна зъби и не отговори нищо, той се намираше в ръцете на тези двама мъже и беше принуден да довърши онова, което му искаха.
— Писмата трябва да са готови до довечера — нареди Пати дьо Клам. — След като ги направите, ще ги
