си!
Матийо разтвори ръце, за да попречи на непознатата да излезе.
— Неблагодарник — разсърди се тя изпод воала. — С това ваше държание ли възнаграждавате съчувствието, което ме накара да ви донеса известия от вашата любима? Да ме лишат от свобода ли искате? Освободете пътя ми, Матийо Драйфус. Неизвестни ви са последствията, ако видите лицето ми.
— Искам да видя лицето ви, даже ако трябва да заплатя любопитството си със смърт — не се отдръпна Матийо. — Ще снема воала!
Той хвана копринения воал и поиска да го дръпне от лицето на тайнствената посетителка. Тя навярно бе очаквала подобно нападение и удари с юмрук Матийо, отвори вратата и се спусна по стълбите.
Матийо едва не изгуби съзнание. Той се облегна, дишайки тежко, на стената на коридора и в това положение го намери верният Мишонет.
— Боже мой, господин Драйфус, какво ви се е случило? — извика загриженият слуга. — Какво значи това?… Челото ви е подуто! Кой ви е ударил, господин Драйфус.
— Никой не ми е направил зло — отвърна Матийо изнемощяло. — Исках да задържа насила непознатата и тя ме удари с пълно право, за да може да излезе!
— Забулената дама ли ви е ударила толкова силно в челото — облещи се Мишонет и погледна учудено малката рана.
— Да, тя ме удари. О, не ме боли вече, не е опасно!
— Слушайте, господин Драйфус — рече старият войник, — тази жена притежава желязна ръка!
Матийо вече не го чуваше. Той влезе бързо в кабинета си и заключи вратата след себе си. Развърза с треперещи ръце черната панделка, с която беше стегнат пакетът, и намери три писма. Всяко бе написано върху първата и четвъртата страница. Листовете бяха изпълнени с бърз, разтреперан почерк и той позна в него почерка на обожаваната от него Алиса!
— Писмата са от нея, от обичната ми Алиса! — извика Матийо и започна да гълта страница след страница. — Боже мой, почти ми липсва смелост да ги прочета и да видя какво е Станало с милото момиче!
Нещастникът се успокои малко и продължи. Съдържанието не бе дълго. В тях една попаднала в плен жена разказваше живота си. Тя описваше своите страдания, мечтата си по родителите, любовта си към Матийо Драйфус и ужасната съдба, която я бе сполетяла при опита да отведе изтерзания капитан от Дяволския остров. В писмата обаче нямаше нищо, от което да стане ясно какво бе станало с нея и къде бе в плен във Френска Гвиана. Алиса бе забравила да довери тия важни неща.
Матийо Драйфус прочете няколко писма. Той ги целуна, притисна ги към сърцето си и стана, за да ги заключи в желязната каса, намираща се върху неговото писалище, която съдържаше и други важни документи.
— Утре, когато ще бъда по-спокоен, ще прочета отново посланията на моята любима и ще взема решение за начина, по който ще трябва да я освободя.
Той седна и започна да размишлява коя ли бе тайнствената непозната, която му бе донесла вестите от неговата Алиса. Матийо не успя да намери отговор на този въпрос и забулената дама остана за него неразрешима загадка.
21.
Полунощ. Луната се бореше с облаците, от време на време се скриваше зад тях и по улиците на Париж настъпваше пълен мрак. Край ъгъла на Рю Фуршамбол се разхождаше висок господин, облечен в тясно палто. По ритмичните му твърди стъпки и по цялото му държание можеше лесно да се заключи, че е офицер. От време на време гледаше нетърпеливо към улицата, заставаше под уличен фенер, изваждаше малко писъмце и прочиташе съдържанието му.
В същия момент друг господин се появи от една странична улица на Рю Фуршамбол, който също започна да се разхожда напред-назад.
Вторият нощен минувач бе дръпнал цилиндъра върху лицето си, обкръжено със сива остра брадичка. Високият господин с тясно палто премина през улицата и застана пред другия, който възкликна тихо, като го видя.
— Генерал Пелийо!
— Ваше превъзходителство, военният министър Кавейнак?
Двамата мъже се изгледаха учудени.
Кавейнак, военният министър на Франция, взе под ръка заслужилия генерал и го заведе на по-светло място.
— Случайно ли, генерал Пелийо — започна тихо Кавейнак, — ви срещам в това необикновено време на Рю Фуршамбол.
— Признавам, Ваше превъзходителство, не е случайност.
— Да не би да идвате вследствие на едно анонимно писмо, което ви определи тук среща?
— Да, така е, Ваше превъзходителство. Изненадан съм обаче, че намерих вас!
— Струва ми се, че съм получил писмо със същото съдържание — отвърна усмихнат Кавейнак. — Ето го.
Той извади писмото, което бе прочел преди малко под фенера,и го подаде на учудения генерал. Същият едва бе хвърлил поглед върху енергичния мъжки почерк, и извика:
— Давам ви честната си дума, че са ми писали буквално същото и че ме поканиха да се явя в полунощ на ъгъла на Рю Фуршамбол, където трябвало да стана свидетел на важни разкрития, които били в интерес на цяла Франция!
— Не се ли сещате, генерале — запита Кавейнак, — кой може да бъде анонимният автор на писмата?
— Не подозирам никого, Ваше превъзходителство. Касае се сякаш за една рядко важна работа, тъй като се е осмелил да покани даже и вас.
— Предполагам, че не е някоя красива дама, която ни е поканила — засмя се тихо Кавейнак. — Независимо от това, генерале, че нито вие, нито аз сме подходящи хора за такива авантюри, единият от двама ни би бил излишен при пикантна любовна афера.
— Заповядайте, Ваше превъзходителство, и аз веднага ще изчезна! — подхвърли весело генерал Пелийо.
— Останете при мене, генерале, и не мърдайте! Вижте — продължи Кавейнак с променен тон, — от онази посока иде към нас мъжка фигура и предполагам, че е тайнственият непознат.
Минута по-късно към двамата офицери се приближи един човек с наметнато широко черно палто и свали учтиво шапката, която закриваше дотогава лицето му.
— Майор Естерхази! — извикаха едновременно Кавейнак и Пелийо. — Вие ли сте непознатият, който ни е определил среднощна среща?
— Господин майор — добави строго Кавейнак, — надявам се, че разкритията, които ще ни направите, са наистина много важни. В противен случай държанието ви би било неуместно!
— Ваше превъзходителство — отвърна черният майор дръзко, — или са ме излъгали, или ще бъда щастлив да мога да ви представя о-ще тази нощ доказателство, че Драйфус наистина е шпионинът, който с право е бил осъден. В едно писмо, което попадна много тайнствено върху писалището ми, ми е дадена заповед да ви заведа тридесет минути след полунощ пред къщата на номер двадесет и пет на Рю Фуршамбол и да очакваме заедно онова, което щяло да се случи.
— Номер двадесет и пет ли? — рече Пелийо. — Къщата се намира сякаш на другия край на улицата и, доколкото ми е известно, в нея живее братът на осъдения капитан, Матийо Драйфус, който е обявил жестока война на всички офицери в генералния щаб, е доказал вече враждебността си спрямо тях.
— Прав сте — рече Естерхази. — В оная сграда наистина живее Матийо Драйфус.
— Да отидем, господа — предложи Кавейнак, — още повече, че ни определиха среща пред дома на един Драйфус. Работата започва да ме интересува.
Тримата мъже минаха по Рю Фуршамбол и стигнаха пред къщата на Матийо Драйфус. Срещу нея имаше малка църква, към входа на която водеха няколко стъпала. Голямата каменна фигура на Спасителя,
