смеейки се, добави развратницата — ще ми заплати за квартирата една хилядафранкова банкнота.
После Рита пристъпи към Арман и обви ръцете си около плещите му. Тя вдигна главата му и го целуна по устните.
— Маркизе, ще дойдете ли с мене? — запита го грижовно, като му се усмихна. — Отивам вкъщи и ако обещаете, че ще бъдете добър, мирен и порядъчен, можете да изпиете чаша кафе при мен.
Арман стана тежко. Той прибра празния портфейл. После тръгна с Рита. Тя му шепнеше на ухото сладострастни думи, докато го държеше в меките си, но силни ръце и се отдалечаваше с него от салона.
— Трябва, трябва… да си вървя вкъщи — мънкаше пияният.
— Добре. Тогава слугата ще ви заведе до моята кола.
— Не, не мога да си отида — извика нещастникът ядосан, — ще вървя с тебе, моя сладка гълъбице… По дяволите, дай ми ръката си… О, аз мога да говоря и да стоя на крака още съвсем добре, не е истина, че съм пиян… Господин Прокосон ми е свидетел, аз никога не се напивам.
Арман търси дълго из джобовете си, като се кланяше насам-натам и даде на слугата последната си златна монета, която намери в джоба на панталоните.
— Ела, добра Рита — провлачи глас той. — Къде е майорът? И,скам да му кажа, че утре вечер пак съм тук и се надявам да го победя. Искам отмъщение… Баща ми ще ми даде други пари… Това е съвсем сигурно. Четиридесет, петдесет, сто хиляди франка… Той има милиони. Ще ти купя брилянтно украшение, моя прелестна женице…
Когато развратницата чу за бащата милионер, интересът й към „маркиза“ се увеличи още повече. Тя реши да не изпуска тая златна рибка, която мислеше, че е хванала доста сполучливо. Рита го прегърна с някак агресивна нежност и го изведе от вилата на госпожа Дьо Буланси.
Когато излезе с него на улицата, тя махна на един файтонджия наблизо, помогна на Арман при качването, и каза да ги откара в жилището й, което се намираше в Монмартър.
По пътя се хвърли на гърдите на пияния и обсипа както си знаеше лицето му с целувки, като с това замъгли още повече замаяната му от шампанското глава. Арман се намираше в ужасно положение, в граничещо с лудост вълнение, когато стъпи в парфюмираното жилище на кокотката.
37.
Когато Арман Боне се събуди, беше вече късно. Той се протегна, разтърка очи и се хвана инстинктивно за главата. Тя тежеше, като че ли беше от олово, а челото му гореше като разпалено желязо. Дрезгав полумрак обкръжаваше младия човек. Дебелите завеси на прозорците не пропускаха в стаята лъчите на издигналото се високо слънце.
— Това беше страшен сън — си каза Арман, след като събитията от миналата нощ минаха още веднъж като мъгла през главата му. — Студени тръпки побиват тялото ми, когато помисля затова. Няма да разкажа на Марион този страшен сън. Тя е малко суеверна и ще съзре в него лошо предзнаменование.
— В същия момент той сложи ръка под главата си и забеляза, че лежи на копринена възглавница, следователно в чуждо легло. Момъкът трепна, сякаш го бяха уболи.
— Всесилни Боже — изстена той, — какво е това, къде се намирам, къде прекарах тази нощ, какво е станало с мен?
Скочи бързо от леглото и почна да се облича, но ръцете му трепереха толкова силно, че едва успяваше. После се огледа плахо наоколо. Видя, че се намира в елегантен будоар, уреден с фин женски вкус. На масата имаше сервиз за кафе, бутилка коняк, няколко празни чашки и угарки от цигари. Нещастникът се убеди, че се намира в чужда къща. Той се разтрепера като лист и извика задавено:
— Не е било сън, а истина, истина! Ох, моите пари, моите пари!
Момъкът се спусна към сакото си, което се намираше на един стол до леглото, взе го и извади от джоба кожения портфейл. Не трябваше да го отваря, за да се увери, че е празен.
Арман простена, като че ли някой го беше пробол в сърцето. Нещастникът удари с юмрук челото си, по устните му се появи пяна и той започна да тича като луд из стаята.
— Картоиграч, мизерен картоиграч — ругаеше се ядно. — Ти проигра своето щастие, своето бъдеще, своята любов, своята чест. Недостоен си да живееш, ти си се опозорил, изритал си се сам от обществото на честните хора! О, Марион, любима Марион, никога вече няма да посмея да се появя пред очите ти! И как можах да направя това, аз, който целувах устните на улична жена, аз, който нощувах в публичен дом, аз, който пожертвах нашия имот, подарък от благородния ми баща! Ох, остава ми само едно, само едно и аз трябва да го направя!
Момъкът коленичи хълцащ до канапето и скри главата си във възглавниците.
Вратата се отвори. Влезе Рита дел Майо. Младата й прелъстителна снага беше облечена в нощница, която я правеше още по-привлекателна. Тя спря учудена на, вратата.
— Маркизе, обични ми маркизе — извика тя, като видя Арман на колене, — какво правите? Ах, вие плачете! Добри ми маркизе, какво ви е? Съжалявате за незначителната сума, която загубихте миналата нощ в играта?
Хълцащият момък не отговори на въпросите й. Прелъстителката се отправи към нещастника. По гримираното лице на кокотката заигра нежна усмивка, тя се изправи до него.
— Маркизе, не ви ли наградих за нищожната загуба с любовта си? — прошепна тя тихо. — Признавам ви, че се червя и сега още, когато си спомня за страстните ви целувки.
Нежните й топли ръце се отпуснаха върху главата му и почнаха да гладят тъмнорусите му къдри. Арман скочи като опарен, блъсна жената така силно, че тя се залюля. После извика силно:
— Усойнице, не се осмелявай да ме докоснеш още веднъж с нечистите си ръце! Ти си ме завлякла пиян в жилището и си ме принудила да стана твой любовник. Но сега изтрезнях, свестих се и срам, ужас и отвращение изпълват душата ми.
— Маркизе — отново се опита да го спре италианката, — маркизе, съвземете се, помислете си…
— Нямам за какво да мисля, освен че съм опозорен и съсипан. Аз не съм маркиз и не принадлежа към онези богати безделници, които прекарват живота си в кабаретата и игралните домове и между които вие, с безчестната си господарка Буланси, ловите жертвите си! Довчера бях честен и неопетнен търговец, мъж, който печелеше насъщния си хляб с пот на челото. А сега, сега съм белязан, опозорен и съсипан картоиграч. Сега съм опетнен и унижен, защото целувах уличница! Бъдещето ми е унищожено. Не мога да се върна при оная, която обичам повече от живота си и която исках да бъде моя жена. Та с какво право мога да се върна пак при нея и да я притисна до гърдите си, когато само преди няколко часа лежах в прегръдките на улична жена! Ах, стига, стига, всичко е свършено! Проклети да сте всички, проклет да бъда и аз, проклета да е и минутата, в която взех първата карта в ръцете си!… Зная какво да направя…
Арман грабна шапката си и изскочи от стаята, без да чака отговора на учудената жена. Той напусна жилището като преследван дивеч и се затича по улицата, без да знае накъде отива.
Най-после спря и започна да бърка по джобовете си. Намери в тях още пет франка в дребни пари. Момъкът се замисли няколко секунди, влезе в най-близкото кафене изпи там чаша черно кафе, поиска от прислужницата да му донесе хартия, перо и мастило и написа писмо до Марион Форцинети.
След като излезе на улицата, той се запъти право към пощата и пусна нерешително плика в кутията. А когато той изчезна в нея, от гърдите му се изтръгна въздишка и устните му прошепнаха:
— Съдбата ми е решена: няма да я видя вече!
Писмото до Марион имаше следното съдържание:
„Скъпа, любима Марион!
Тези редове нека ти кажат, че не бях достоен да те притежавам и че се прощавам с теб завинаги. Парите, които бяха определени да създадат бъдещето ни, проиграх на комар до последния франк. Моето искрено разкаяние не може да поправи станалото. Реших да се самоубия, но това не ми се видя достатъчно наказание за безсъвестната ми постъпка. Ще напусна Европа и ще заровя изгубеното си щастие в чужда далечна страна.
Прощавай, прощавай, моя мила Марион, и бъди щастлива с друг, по-достоен мъж! Приеми с детето си най-силните ми целувки и ме извини, че се одързостих да ти кажа това.
