P.S. Ако има извинение за безсъвестната ми постъпка, то е в това, че ме напиха и оплячкосаха в нетрезво състояние. Но аз сам отхвърлям това извинение и искам да се накажа безмилостно за вината си.“
Арман се качи на един трамвай и се отправи към предградието Паси, където живееше негов приятел, на когото бе заел преди година триста франка за погребението на починалата му майка. Решил бе да ги вземе и да замине за Америка.
Намери приятеля си, един сръчен часовникар.
— Добре дошъл, Арман! — каза часовникарят. — Зная, че идеш за парите. Извини ме, че не ти ги върнах навреме. Канех се всеки ден да те посетя, но все не ми остана време. Виж, приятелю, твоите пари са тук в чекмеджето, заедно със законната лихва. Ако ги беше вложил в спестовната каса, щеше да получиш три процента, а сега получаваш пет.
Едва сега часовникарят погледна Арман в лицето.
— По дяволите, ти изглеждаш, като че ли си пиянствал цяла нощ. Сигурно си болен, защото зная, че не принадлежиш към тези нехранимайковци, които се напиват и правят скандали нощно време из кръчмите. Приятелю, кажи ми какво ти е? Да не си попаднал в ръцете на някой комарджия?
Арман побледня още повече при тези думи. Устните му се раздвижиха. Нещастникът искаше да открие на приятеля си всичко, което му се случи през нощта. Ако беше направил това, приятелят му, без съмнение, щеше да му даде добър съвет и той навярно— нямаше да реши да замине за Америка.
Арман само взе тристата франка, а лихвата върна на часовникаря. После стисна ръката на приятеля си и напусна мълчаливо малкия магазин, където часовниците с тракането си сякаш му повтаряха:
— Арман, Арман, открий сърцето си на своя приятел и той ще ти помогне!-
Един час по-късно Арман Боне напусна Париж. Той се отправи за Хавър с твърдото намерение да замине със следващия параход за Америка.
В хавърското пристанище се намираше немският параход „Дания“, готов да тръгне за Америка. Тези параходи от линията Хамбург — Ню Йорк спираха редовно в Хавър и вземаха там френски пасажери, стоки и писма.
Арман се качи на палубата на „Дания“ със съкрушено сърце и насълзени очи, сви се в един ъгъл, покри с ръце лицето си и заплака.
Часът беше седем вечерта. Нощта бе простряла вече черните си криле върху големия Париж и забулваше блясъка и мизерията му. Пиер Натузиус и дъщеря му Лучия се намираха в домашната си библиотека и очакваха скъп гост — Пикар.
Младият полковник беше обещал на Лучия, че ще се ожени за нея, и изпълни точно обещанието си. Той се яви още към обяд при Натузиус и го помоли да му даде дъщеря си за жена. Старият нотариус знаеше, че дъщеря му Лучия таеше в сърцето си истинска и сърдечна любов към този мъж и затова се съгласи на драго сърце. Постави само едно условие — да отложи сватбата дотогава, докато се открие, че граф Естерхази е предател на Франция, а не капитан Алфред Драйфус Полковникът протегна десница, прие условието и си отиде.
Сега Лучия седеше с румено лице до огнището и гледаше замечтано пламъците. По бързия пулс на сърцето си тя усещаше най-добре, колко много обича Пикар и го очаква с нетърпение. Натузиус седеше до масата и четеше внимателно вестниците. Изведнъж той се обърна към дъщеря си:
— Лучия, знаеш ли какво четох в Колонския вестник?
— Не, тате, каква е новината?
— Колонският вестник потвърждава, че императорите Вилхелм, Франц-Йосиф, кралят Умберто и папа Леон са заявили официално, че капитан Драйфус е невинен.
— Много се радвам — отвърна момичето, — че тези короновани лица признават невинността на този злочест човек. Ще съобщя това на годеника си, полковник Пикар.
— Да, мое дете, имаш право. И аз също се радвам, че истината ще излезе най-после наяве и ще възтържествува над лъжата и коварството.
Натузиус стана и започна да се разхожда неспокоен из стаята.
— Не зная какво е станало с Арман. Защо не се е върнал още? Лучия, може ли да си обясниш дългото му забавяне?
— Не. Очаквах да ни посети още тази сутрин — отвърна момичето.
В същата минута някой позвъни на външната врата.
— Пикар иде — скочи Лучия зарадвана от стола, отправи се към стенното огледало и се огледа.
— Може би е Арман — предположи Натузиус. В стаята влезе прислужникът.
— Господин нотариус — поклони се той, — в коридора чака една млада дама и моли да я приемете. Тя желае да говори с вас или с госпожицата.
— Младата дама не ви ли каза името си?
— Не, господин нотариус. Каза ми само, че идва във връзка с господин Боне. Освен това забелязах, че дамата плаче и е много разстроена.
— Доведете непознатата! — нареди Натузиус и когато остана насаме с Лучия, прибави загрижено: — Какво значи това? Не вярвам да бъдем изненадани от лошо известие!
След минута в библиотеката влезе млада, твърде красива жена. Бледото й лице беше обкръжено от разкошни тъмноруси къдри, които му придаваха вид на мраморна статуя. Носеше тъмно облекло и беше обвита с черен воал, като че ли жалеше умрял близък човек. Тя вдигна бавно воала си и погледна тъжно нотариуса и дъщеря му. Зачервените от плач очи издаваха, че я бе сполетяло нещастие или че нещо мъчи душата й.
— Моля, извинете ме — промълви тя тихо, — че ви безпокоя така късно. Но бях принудена да направя това. Трябваше да ви видя, трябваше да говоря с вас, защото само вие можете да ми дадете някакво обяснение. Само във вас имам още надежда. Аз съм годеницата на Арман Боне.
Младата жена закри с ръце лицето си и захълца. Лучия отиде бързо при нея, хвана ръцете й и я целуна по челото.
— Нали вие сте Марион, за която толкова ни говори Арман? — каза тя зарадвана. — О, добре дошла в нашия дом!
— Но защо плачете, госпожице? — запита я Натузиус учуден. — Защо не ви придружава годеникът ви?
— Моля прочетете това писмо, което получих преди два часа, и ще разберете всичко.
Марион извади от джоба си писмо и го подаде на нотариуса. Старецът се приближи до лампата и започна да чете. Но едва беше погледнал първите редове и от гърдите му излезе стон.
— Тате, за Бога, какво е станало? — запита Лучия и се спусна към Марион.
— Голямо нещастие, дете мое — беше глухият отговор. — Ти знаеш, че пратих Арман в онази позорна къща, за да наблюдава мизерниците. Но те са го опили и плячкосали. Нещастният младеж проиграл на комар не само трите хиляди франка, а и останалите четиридесет хиляди, които му дадох да си осигури бъдещето.
— Тате — каза Лучия бързо, — не е кой знае какво голямо нещастие. Ще му дадеш още веднъж четиридесет хиляди франка и всичко ще се оправи.
— Дъще моя, имаш право. Не щеше да бъде толкова голямо нещастието, ако нямаше и нещо друго. Бедният момък е избягал от страх и срам от Париж.
— Ах — изплака Марион, — аз го обичам безмерно и щях да му простя този грях, за който той дори не е виновен. О, за какво ни бяха нужни толкова пари. Ние сме млади и можехме да работим. За щастлив живот човек няма нужда от толкова пари! Наистина, бяхме бедни, но щастливи. А сега сме безкрайно нещастни и разделени.
— Вие сте добро момиче! — каза Натузиус развълнуван.
Лучия прегърна и целуна Марион:
— Драга приятелко, не се отчайвайте. Тате ще направи всичко, за да намери Арман и вярвам, че ще
