сполучи. Хората казват, че днес целият свят е само един голям град, в който никой не може да се загуби.
— Не, не — прошепна Марион. — Предчувствам, че вече няма да го видя!
Пред очите й притъмня и тя политна. Лучия я заведе на канапето, разкопча скромното й палто и й помогна да седне.
— Съвземете се — каза тя. — Вие можете да останете у нас. Наплачете се спокойно, сълзите облекчават душевните болки.
— О, вие сте добра душа — прошепна Марион. — Арман ви наричаше ангел божи и имаше право.
На вратата се похлопа и Пикар се появи на прага. Полковникът се спря за минута на прага и погледна учуден хълцащата жена. Лучия побърза към него и след като го поздрави сърдечно, го дръпна в един ъгъл на стаята и му разправи набързо станалото.
— В тази работа е бил замесен и черният майор — каза сърдито полковникът. — Трябва да сложим край на този подлец. Позорното му държане премина вече границата на търпението. Този маджарски циганин е опетнил цялото френско офицерско съсловие.
После се отправи към Марион с намерение да й каже няколко утешителни думи. Като видя полковника, тя стана неспокойна. По лицето й се появиха страх и срам. Марион се изправи и се опита да снеме воала върху лицето си. Преди още да направи това, Пикар се изправи пред нея.
— Госпожице — каза той, — научих, че ви е сполетяло голямо нещастие, но надявам се…
Той внезапно трепна, сякаш бе видял привидение.
— За Бога, какво виждам — извика той учуден, — лъжат ли ме очите, мамя ли се? Не,-не, тя е — дъщерята на стария ми приятел, изгубената Марион. Госпожице, не се безпокойте, не се опитвайте да бягате, познах ви, ще съобщя веднага на бедния ви баща, че съм намерил изгубеното му дете.
— Милостиви Боже — прошепна Марион, — закриляй ме!
Тя закри с ръка лицето си и захълца. Натузиус и дъщеря му гледаха полковника и недоумяваха. Те не можеха да си обяснят нищо. Но Пикар хвана ръцете на Марион и каза на нотариуса — Тази млада дама е дъщеря на най-добрия ми приятел. Стана повече от година, откак се поболя и избяга от бащината си къща. Нещастният й баща я търси из целия Париж, без да открие следа от нея. Скръбта и отчаянието разрушиха здравето му и го сломиха. Ще отида веднага при него и ще занеса радостната вест, че намерих загубената му дъщеря. Моля, пазете добре момичето, докато се върна с баща му. Годеницата на Арман Боне е дъщеря на майор Форцинети!
След час Пикар и Форцинети влязоха в къщата на Натузиус. Нотариусът и Лучия излязоха от библиотеката, за да посрещнат стария майор и оставиха Марион няколко минути сама.
Сърцето й заби силно. В гърдите й се бореха срамът, надеждата и радостта, че ще види баща си. О, какво ще бъде това свиждане! Сърди ли се баща й или пък е простил? Какво ще й каже, ако научи за съществуването на малкия Максим и любовта й към Арман?
Марион скръсти ръце и отправи сърдечна молитва към Всевишния да й помогне и смекчи сърцето на баща й.
Вратата се отвори и Форцинети влезе в стаята.
— Тате — изхлипа Марион, — тате, обични ми тате!
Момичето падна на колене пред баща си.
— Дете мое! Мило мое дете!
Майорът се спусна към намерената си дъщеря, вдигна я и я притисна в обятията си. Баща и Дете се прегръщаха и плачеха от радост. Само сълзите им можеха да изразят онова, което чувстваха в тази минута.
Най-после Марион се съвзе и проговори тихо.
— Тате, прости ли ми всичко? Заклевам ти се още веднъж, че не съм виновна.
— Дете мое, съкровище, утеха, радост моя, вярвам ти…
— Тате — продължи Марион, — станах жертва на страшно престъпление. Един безсъвестен мъж, чието име ми е неизвестно, ме хипнотизира и ме обезчести. Но вярвам, че ще позная моя похитител, ако го видя някъде.
— Ще го намерим, та макар и да претърсим всяка къща в Париж — изрече гневно майорът. — Няма да избяга от наказанието!
— Ах, тате, не искам да го видя заради детето!
— Заради детето! О, колко съм щастлив! Значи намерих не само изгубената си дъщеря, но и едно мило внуче. Ела, Марион, заведи ме при детето!
— Тате, колко си добър и благороден! — Марион целуна набръчканите му ръце.
Госпожа Небел остана много учудена, когато пред вратата на нейната къща спря файтон и Марион със стария майор влязоха в стаята й. Младото момиче прегърна нежно старата добра госпожа и заплака.
— Госпожа Небел — прошепна тя, — божиите пътища са неизвестни: в деня, когато ми отне любимия, Бог ми изпрати изгубения баща.
Форцинети радостно притисна до гърдите си малкото внуче и го целуна.
— О, Боже, сърдечно ти благодаря — промълви той и сложи десница върху главата на детето, — благодаря ти, че си ме ощастливил да видя на стари години как изниква млада фиданка из стария корен. Ще го пазя като очите си, ще стана на това мило детенце дядо и баща. Елате всички в къщата ми. Също и вие, госпожа Небел, там ще намерите подслон и убежище. Ние ще се съберем под моя покрив и ще живеем заедно в братска любов.
Добрият старец в радостта си не чу дълбоката въздишка, която се изтръгна от гърдите на Марион. На нея й липсваше още един човек — Арман.
38.
Сред мрачната девствена гора на Френска Гвиана, там, където шества опасната блатна болест, във високата трева лежаха петима души. Смъртници ли бяха те или тежко болни, умиращи? Наистина бяха тежко болни хора. Нещастници, които мълчаливо очакваха своята смърт. А от какво страдаха? От блатна треска, от глад и от телесно и душевно изтощение.
В младата двойка, която се беше прегърнала и в страданието си, множеше да се познаят Ервин и Одета. Главата на жената почиваше върху гърдите на съпруга й. Подпухналите очи на нещастницата бяха затворени. Тя ги отваряше само тогава, когато измършавялата ръка на съпруга й погалваше нежно тъмната й коса. Тогава, горката гледаше с благодарствени очи Ервин. Неговата любов я опиваше дори пред смъртта.
Недалеч от двойката в тревата лежеше и Легуве. Свещеникът не беше още толкова отпаднал телесно и душевно, колкото другарите му и все още се съпротивляваше на ужасните страдания. Този добродушен човек наглеждаше и утешаваше състрадалците си, колкото можеше. В тази минута се занимаваше с болната Антонина, младата италианка, която беше облечена в мъжки дрехи. Бедното момиче охкаше и болезнените му стенания ечаха глухо в мрачната гора:
— Вода, за Бога, дайте ми вода, поне капка водица!…
От петимата в девствената гора, четиримата са ни вече известни и само петия не познаваме още. Ако го видите, ще си помислите, че не е човек, а животно. Нещастникът се търкаляше полугол в тревата и виеше като побеснял звяр. Косматото му тяло, настръхналите сиво-бели коси и разчорлената му побеляла брада му придаваха вид на голяма маймуна. Освен това беше вързан с дълго въже за едно дърво. Легуве и Ервин бяха принудени да направят това, защото полуделият искаше да се хвърли в близкото блато. Този нещастник беше някогашният богат и виден търговец Панталон, бащата на Одета. Полуделият беснееше и искаше да скочи в блатото, където го очакваше страшна смърт. Мътната вода гъмжеше от милиони дребни раци, пиявици, змии и каймани, които никога не изпускаха плячката си. За да не стане Панталон тяхна жертва и за да не го изядат жив пред очите на другите, Ервин и Легуве го бяха вързали към дървото. Но нещастникът постоянно се дърпаше и се мъчеше да се отвърже. Навярно водата на блатото го мамеше. Панталон искаше да уталожи страшната си жажда. Той щеше да пие от тази вода, без да знае, че е опасна. Жаждата е най-страшната мъка, тя усилва страданията и болките, надминава дори ужасите на глада.
Бегълците от Дяволския остров страдаха и от двете — от глад и жажда! Страшната треска изтощаваше
