— Наистина ли вече са страдали хора в този ужасен затвор?
— Те са полудявали и умирали в него — отговори Дакоста глухо. — Откакто съм надзирател в тази стара кула, само двама затворници излязоха живи и нормални от затвора.
— А къде са труповете на умрелите?
— Долу, на дъното. Рибите ядат тяхното месо, а морската вода мие костите им.
— Да се махаме от това място на ужаса! — каза Драйфус. — Оставете ме да се изкача пак във вашия чист, хубав свят. О, Боже, колко трябва да бъда благодарен и признателен, че ме спасихте от тази страшна участ!…
— Благодарете за това на вашия добър ангел, на Йоланта!
Дакоста вдигна фенера и освети въжената стълба, като кимна на Драйфус да се качи по нея.
Капитанът беше сложил вече краката си на първото стъпало, когато в глухата тишина на старата кула прокънтя звънец.
Фенерът трепна в ръката на белокосия мъж.
— Какво значи това? — прошепна Дакоста и пусна полека фенера. — Дали не иде губернаторът!? Вече две години не е посещавал кулата… Но звънецът съобщава, че някой е дошъл. Трябва да бъдем предпазливи. Капитане, останете тук. Не мърдайте от мястото си и внимавайте да не паднете в страшната пропаст.
Старият се качи бързо по стълбата, а Драйфус остана сам в тъмнината. Макар и да беше безстрашен човек, сърцето му тупаше силно. Струваше му се, че стои на края на гроб. Той се хвана неволно за въжената стълба, за да не падне в бездната. Мислеше си кой ли е дошъл по това време в кулата. Не беше ли губернаторът? Щеше да бъде много опасно, ако е той посетителят. Грефин ще иска да се увери със собствените си очи дали жертвата му наистина е в страшния затвор. Тогава Дакоста ще бъде принуден да го хвърли в пропастта.
Затворникът очакваше с нетърпение завръщането на надзирателя.
Изминаха няколко мъчителни минути. Най-после светлина блесна в дълбочината и лицето на добродушния Дакоста се мерна зад стълбата.
— Капитан Драйфус — подвикна той, — елате горе, някой иска да се види с вас.
— С мене ли?
Вестта, така неочаквана, немислима дори, развълнува капитана и той с невероятна пъргавина се качи по стълбата. Кой можеше да го посети, него, изоставения от Бога и хората пленник? Какво ново изпитание, каква нова горчива съдба, какво ново разочарование го очаква?
Той се учуди още повече, когато Дакоста му прошепна на ухото:
— Капитан Драйфус, с вас желае да говори една дама.
— Една дама! — повтори капитанът задавено. — Една дама ли казвате? 1а Бога, коя е тя, как изглежда?
— Капитане, не мога да ви кажа коя е тази тайнствена жена, нито пък мога да ви съобщя дали е млада или стара, хубава или грозна, защото лицето й е покрито с воал.
— Има ли непознатата разрешение от губернатора?
— Разбира се, иначе нямаше да я пусна в кулата. Непознатата ми показа бележка, подписана от губернатора, с която й се дава право да посещава всички каенски затвори и да говори насаме със затворниците. Подобни позволителни се дават само на прокурора, на съдебните следователи и на свещениците.
Драйфус не отговори нищо и тръгна след стария надзирател. Не беше ясно какви чувства вълнуваха в тази минута нещастника. Никой не се мами по-често от затворника. Всеки незначителен шум зад вратата на килията му, всяка усмивка на надзирателя — всичко възбужда у него надежда, че страданията и мъките му скоро ще свършат и участта му ще се подобри.
И Драйфус се надяваше.
Очакваше го дама! Дали не е Херманса, неговата любима, вярна и мила съпруга, която се бори за освобождението му! Постигнала ли е целта си? Успяла ли е да убеди съдиите, че е невинен? Дали не иска да го вземе и отведе вкъщи, в семейното огнище?
Такова силно вълнение обзе капитана, че започна да залита. Дакоста забеляза това и го хвана за ръката, за да не падне от стълбата. Но той се овладя и продължи пътя си.
— Къде е дамата?
— В стаята, в която вечеряхме. Йоланта отиде в кухнята, а аз ще остана тук. В позволителното изрично е казано, че дамата има право да говори с вас насаме.
От гърдите на Драйфус се изтръгна тежка въздишка. Той натисна бравата, отвори вратата и влезе. Забулената дама стоеше сред осветената стая и чакаше с явно нетърпение. Нещастният мъж хвърли бегъл поглед към дамата и веднага се увери, че не е любимата му вярна съпруга. Смутен и обзет от разни мисли, той пристъпи към непознатата.
— Госпожо — изрече със задавен глас, — или госпожице, която и да сте, позволете да видя кое женско същество има интерес към един нещастен, сломен и изоставен затворник в неговата тъмница…
Богато облечената стройна дама вдигна воала си. Драйфус ахна. Пред него стоеше съпругата на губернатора Грефин.
40.
Да, беше съпругата на губернатора Грефин прелестната Милдред, която дойде среднощ в страшната кула, за да говори със затворника Алфред Драйфус. Капитанът веднага я позна. Той си спомни за огнените погледи, с които го гледаше тази сутрин. Едва сега, когато стоеше мълчаливо пред него, той забеляза добре колко хубава е Милдред Грефин. Капитанът трябваше да признае, че това разкошно тяло, пламенните очи, сочните устни, жадуващи за целувки, пленяваха всеки мъж.
Да, всеки, но не и него, който обичаше безумно, пламенно и сърдечно своята съпруга. През цялото време на раздяла със съпругата си неговите мисли не бяха се устремявали към друга жена. Дори и в сънищата си той виждаше постоянно милия образ на Херманса, а понякога сънуваше, че притиска скъпата си съпруга в своите обятия и я целува нежно.
Какво искаше от него съпругата на губернатора? Нещастието прави човека недоверчив. Драйфус също започна да се съмнява в себе си. Когато видя Милдред, веднага се запита: какви причини са я накарали да го посети в затвора? Злочестият човек беше изгубил вяра в хората и знаеше, че те не вършат нищо без някаква цел.
— Госпожо — каза той високо, — заклевам ви се, коленопреклонно ви моля, успокойте съкрушеното ми сърце и ми кажете какво ви е накарало да ме посетите в този мрачен затвор. Вие, гордата жена на могъщия управител на тази страна, вие, щастливата и навярно обичана съпруга на мъжа, чиято свирепост и безсърдечност огорчава още повече и без това страшната ми участ? Милдред го изгледа страстно и после отговори:
— Капитан Драйфус, ще ви кажа защо дойдох. Съжалението, съчувствието към вас ме накара да ви посетя в тази страшна кула. Истина е, че съм съпруга на губернатора, но същевременно съм и американка, дъщеря на един народ, който смята правдата и свободата за най-скъпи на този свят. Научих още в Америка за вашето голямо нещастие, за несправедливото ви осъждане и за страданията ви. Още тогава се събуди у мене чувството, че сте невинен и жертва на правосъдието.
— Да, госпожо, заклевам ви се, че съм невинен — прекъсна я Драйфус и вдигна ръка, като че ли искаше да потвърди думите с клетва.
— Драйфус, вие сте мъченик — каза Милдред с пламенен възторг. — Това знам вече сигурно, това забелязах в първата минута; когато ви видях. Мъж като вас не може да бъде престъпник, не може да бъде предател, не може да бъде Юда на Франция. И тъй като чувствам това и виждам със собствените си очи как безбожно, как свирепо и несправедливо се отнасят съотечествениците ви с вас, аз взех важно решение.
Тя пристъпи толкова близо до капитана, че топлият й дъх милваше лицето му и изправените й рамене се опираха в него.
— Драйфус — прошепна тя, а пламенните й очи говореха още по-добре от думите, — от днес мразя
