Капитанът стоеше пред нещастното момиче и не знаеше как да го успокои. Най-сетне хвана ръцете му, принуди го да поседне, прегърна го нежно и го остави да се наплаче на гърдите му. Като видя, че сълзите на сляпата взеха да пресъхват, той каза тихо:
— Йоланта, наистина ли ме обичаш? Тя вдигна към него лице.
— Обичам те пламенно — прошепна тя, — безмерно, обичам те с цялото си сърце! Ако бих могла да получа пак зрението си, щях да го жертвам с удоволствие, за да те избавя! Готова съм да пожертвам за тебе тялото и душата си!
— Добре, мило момиче. Тъй като ме обичаш безмерно, би трябвало да желаеш и моето щастие. Но аз мога да намеря истинско щастие само в прегръдките на съпругата си и детето си, в кръга на моето семейство. Йоланта, искаш ли да ми попречиш да стана щастлив?
Сляпата дълго мълча. Нежните й момински гърди се вълнуваха от тежка борба. После тихо каза:
— Имаш право. Благородната любов желае само щастието на любимия. Избави се и се върни при твоето семейство. А пък аз — добави тя с тъжен глас и насълзени очи — ще мисля, че всичко беше само вълшебен сън. Ще сънувам, че в тъжна, пуста, безутешна, студена, забулена страна някога е дошла пролетта. Между лед и сняг в полите на мрачна планина вирееше малко скромно цветенце със затворена чашка и чакаше слънчевите лъчи. Когато пролетта мина покрай цветенцето, то почувства топлия й полъх, видя красотата й и отвори чашката си. Пролетта се наведе над него, целуна го нежно и пак си тръгна от тази ужасна страна. Малкото цветенце остана на своето място, сънува още известно време пролетния си сън, после увяхна, изсъхна и умря.
Сляпото момиче стана, целуна още веднъж Драйфус въздъхна тежко и се отдръпна от него.
— Това беше моята пролетна целувка — прошепна Йоланта, — сега може да дойде зимата, а С нея и смъртта!
Тя затвори вратата и изчезна в тъмнината.
Съкрушен и много уморен, Драйфус се хвърли на леглото и след малко заспа. Но в съня му го преследваха двата женски образа, които пресякоха днес жизнения му път. Той виждаше ту разкошно- хубавата Милдред, ту пък нежно-прелестната Йоланта. Стори му се, че се намира с Милдред на парахода сред морето, параходът цепи водите, а той усеща топлия дъх на хубавата жена до лицето си. Но ето, от небето се спуска ангел с тъмни къдри и бели криле, обгръща го и иска да го отнесе нагоре в безкрая. Този ангел беше сляпата Йоланта. Изведнъж Милдред се превърна в амазонка, облечена в сребърна броня и между нея и ангела Йоланта започва жестока борба за него. Мерна се внезапно отсрещният бряг, а на него стоят Херманса и малкият Андре. Като вижда законната си съпруга и детето, той се измъква от борещите се жени, хвърля се от борда на кораба в морето и плува към тях. Чува вече възклицанията на Херманса и Андре, но ето, от вълните излиза страшна акула и, о, чудо, тази морска хиена има човешка глава, човешко лице, прилично на някогашния му вестовой, на убиеца Равелак! Акулата с човешката глава хваща плуващия, следва къса, отчаяна борба и Драйфус потъва пред очите на жената и детето си в морето…
Капитанът се събуди, измъчен от кошмара. Тялото му бе окъпано в пот. На вратата някой похлопа.
— Съмна се — каза Йоланта със звънливия си глас. — Другите виждат слънцето, а около мене е вечна нощ!
41.
Пет дни след описаните събития в Кулата на глада, губернаторът Грефин седеше до масата в работния си кабинет и довършваше кореспонденцията, която щеше да се изпраща на другия ден с пощенския кораб за Европа. Току-що саморъчно беше написал обширен доклад, в който съобщаваше на правителството за бягството на капитан Драйфус от Дяволския остров, като същевременно добавяше, че благодарение на неговите бързи и енергични постъпки опасният престъпник е заловен и докаран в Каена, където се държи сега при най-строг режим. Също така молеше правителството да му съобщи час по-скоро дали да се държи държавният престъпник в тежки окови.
„Впрочем — завърши Грефин своя доклад, — за благото на републиката ще бъде много по-добре, ако смъртта «освободи» по-скоро този затворник от «мъките» му, защото Франция има доста заблудени глави, които вярват в неговата невинност и рано или късно ще причинят големи трудности на правителството. В случай, че правителството споделя това мнение, нека ми бъде съобщено с поверително писмо.“
Тогава, да, тогава тропическата треска ще свърши своята работа — подсмихна се коварно Грефин и сложи писмото в специален плик, написа адреса и го запечата грижливо с пет печата.
Разбира се, такова важно писмо по никакъв начин не трябваше да попадне в чужди ръце, защото можеше Да доведе до голям скандал. Губернаторът следваше старата латинска поговорка — каквото правиш, направи го хитро и помисли за последствията му.
Когато Грефин свърши тази работа, се облегна уморено на стола. Горещината на Южна Франция беше изтощила силите на този човек, който се уморяваше и от най-малката работа. Запали цигара, дръпна с наслада няколко пъти и после позвъни. След минута в кабинета влезе служещ, облечен във френска униформа. Той беше много грозен — дребен и мършав, а гладко обръснатото му лице бе покрито с петна. Имаше червена коса, сплескан нос, ниско чело.
— Жак — нареди му Грефин, — идете при госпожата и я попитайте дали вече мога да отида на обяд.
Жак се обърна усмихнат и изчезна; но след няколко минути се върна пак при губернатора.
— Госпожата се извинява — каза той. — Тя страда от силна мигрена и няма да напусне днес будоара си.
Грефин хвърли през прозореца цигарата си побеснял, после скочи от стола и почна да се разхожда с видимо вълнение из стаята.
— Мигрена и все мигрена! — изрече той гневно. — Вече няколко дена, откакто не съм се срещал отблизо с Милдред. Пък и когато съм с нея, забелязвам явна промяна в отношението й към мен. Отказва ми и най-малката любезност, груба е, отбягваме, тя е… ха, вие още ли сте тук?
Последните думи се отнасяха до Жак, който се бе спрял до изхода на стаята и подслушваше.
— Как се осмелявате да стоите в стаята без мое позволение? — викна Грефин и тропна сърдито с крак. — Защо шпионирате, кой ви плаща за това? Отговаряйте или ще ви изпратя на Дяволския остров и там ще можете да продължите шпионирането си!
Червенокосият слуга не обръщаше внимание на губернаторовите многословия, остана спокоен на мястото си усмихнат като човек, чиято работа е сигурна.
— Господин губернатор — каза той покорно, — вярно е, шпионирах.
— Как!? Значи, признавате? Арестувам ви! Грефин се отправи към писалищната маса, вдигна сребърния звънец и когато искаше да звънне, червенокосият слуга се спусна към него със светкавична бързина, одързости се да хване ръката на губернатора, взе звънеца и го сложи пак на масата.
— Човече, вие сте обезумял! — изкрещя Грефин. — Осмелявате се да ме хващате. Ще си получите наградата!
— Господин губернатор, това и очаквам — каза Жак с глух глас, като отстъпи крачка назад, но все пак остана близо до своя господар. — Чуйте, господин губернатор — продължи той след кратко мълчание, през което Грефин се беше втренчил в него като човек, който наблюдава луд или мошеник, — наистина шпионирах, но ако не бях го направил, утре щяхте да бъдете измамен. При това от жена ви.
Няколко минути Грефин не можа да проговори нито дума. Но в него се породи надеждата, че зад ниското чело на червенокосия му слуга се крият мисли, които могат да бъдат ценни за него, ако ги знае. Въпреки това, губернаторът си даде вид, че е все още разгневен.
— Вие дръзнахте — каза той хрипливо — да оскверните честта на съпругата ми. Сега ви предстои изборът: или да ми докладвате и докажете казаното или пък да изтърпите най-строго наказание. Човече, говорете бързо! Отнася се за вашата свобода, а може би и за вашия живот!
Но, изглежда, че червенокосият нямаше още намерение да открие своите тайни. Той лукаво гледаше господаря си със зелените си очи.
— Господин губернатор, всичко на света си има цена. Аз също искам да ви кажа моята. Ще ви докажа, че съпругата ви е невярна, но за това искам добра държавна служба. Също ще ви докажа, че един от най- опасните престъпници ще бъде освободен през нощта, ако навреме не му попречите. Но за това искам три
