39.
Под заповед на свирепия губернатор Грефин, Драйфус бе отведен в кулата на глада и оставен на произвола на надзирателя Дакоста — грозния старец с кучешкото лице.
Капитанът лежеше с вързани ръце и крака на най-долното стъпало на изпотрошената стълба, водеща към платформата на кулата и очакваше смело смъртта. Дакоста се беше надвесил над нещастника. В блестящите му очи светеше страшно решение, а дългият му остър нож беше вече опрял гърдите на затворника. Жертвата не се съмняваше, че Грефин е заръчал на стареца да го умъртви. Драйфус затвори очи, отправи последните си мисли към близките си и ги благослови още веднъж с няма молитва към Бога. И тогава клетникът почувства как острият нож преряза въжетата на ръцете му. После бяха освободени и краката му.
Драйфус мислеше, че сънува. Не смееше да отвори очи, но в същия момент чу гласа на Дакоста:
— Господин капитан, станете и не се страхувайте от мен. Няма да ви направя нищо лошо. Не съм в състояние да ви освободя от този страшен затвор, но ще се погрижа да намаля страданията ви в него.
Драйфус се чувстваше като възроден. В тялото му забушуваха нови жизнени сили, а през мозъка му хукнаха нови надежда. Капитанът скочи на крака и се изправи пред стареца.
. — Господин капитан Драйфус, моля, последвайте ме — нареди доброжелателно надзирателят.
Двамата се качиха по стълбата и когато стигнаха близо до платформата, Дакоста отвори една врата и влязоха в доста добре обзаведена стая. Драйфус не очакваше, че в тази развалина ще намери такова удобно жилище. Помещението беше кръгло и се осветяваше от четири високи тесни прозорци. От тавана висеше една малка медна лампа, чиято светлина падаше върху проста, но чиста покъщнина, покрита с красиво извезани покривки.
Изминаха няколко мига и капитан Драйфус забеляза кой е подредил така стаята. От един вехт стол се надигна женска фигура, така нежна и крехка, че капитанът остана поразен. Драйфус не бе виждал никога толкова мило и прелестно създание. Тя имаше къдрава коса и неизказано хубаво лице. Розовите устни, нежната брадичка, правилният гръцки нос и големите тъмносини очи поразяваха със своята красота. Младото момиче — на около седемнадесет години — пристъпи няколко крачки към затворника, но после спря и нежна червенина обагри страните му.
— Дядо, доведе ли го? — запита то със звучен глас.
— Да, скъпа Йоланта — отговори Дакоста, — изпълних, както всякога, желанието ти. Човекът, който стои пред тебе, е капитан Драйфус, за чиято съдба се интересуваш толкова много.
Дакоста се обърна към затворника:
— Господин капитан, това момиче е моя внучка. Тя дели с мен от много години самотата на тази кула. Но тя и не би могла да живее на друго място: Сляпа е. Но понеже е хубава, за нея е по-добре да е тук, в тези развалини сред морето, далече от злото на хората.
— Дядо, хората не са зли — каза сляпата и поклати тъжно глава. — Те са само нещастни, защото са много по-слепи от мен. — Те наистина виждат с очи, но не и с духа си. Щяха ли иначе да се мразят така свирепо помежду си? Щеше ли да има тогава богати и бедни, господари и слуги, свободни и затворници?
Драйфус остана поразен от думите на това хубаво, нещастно същество и спонтанно продума:
— Ах, какъв ангел живее в тази стара кула — ангел, който е изпратен от небето, за да утешава нещастните затворници и да сее в техните сърца вяра, любов и надежда!
— Бедната ми Йоланта направи вече толкова много — изрече Дакоста с възхищение. — Внучката ми помогна на много нещастници, които губернаторът Грефин изпрати в тази страшна кула. Тя им стана ангел- спасител и ги избави от страшни мъки и страдания. Проронила е много сълзи и за вашата съдба.
— Дядо ми е разказвал и чел от вестниците какво са направили лошите хора — каза Йоланта мило. — Вътрешният ми глас казва, че вие сте невинен.
— О, добри ми ангеле, благодаря, благодаря ти хиляди пъти за тези думи!
Драйфус хвана нежните бели ръце на момичето и искаше да ги целуне. Но сляпата бързо ги дръпна:
— Не, не, господин капитан, оставете това! Ако искате да ми доставите удоволствие, позволете да попипам с ръце лицето ви. Тогава ще разбера как изглеждате и дали съм си съставила правилна представа за вашата физиономия.
Затворникът вдигна сам ръцете на сляпата и ги сложи върху лицето си. Розовите й пръсти преминаха по челото, очите, страните, устните и брадата му.
— Такъв виждах капитан Драйфус в сънищата си — каза момичето радостно. — О, аз познавам човека по чертите му и в тази минута срещнах благородна душа!
— Йоланта — напомни й Дакоста, — сега трябва да изпълниш дълга си на стопанка. Макар и да е благородна неговата душа, тялото му е изморено и навярно иска да се подкрепи с добра вечеря.
Йоланта заведе капитана до добре наредената трапеза, където имаше три прибора и чаши, а после отиде в кухнята. След няколко минути сляпата се върна в стаята и сложи на масата пържена риба, печена кокошка, хляб, нарязана диня и ананаси. Донесе и вино и го наля в чашите, без да разлее нито капка. След това отново излезе. Драйфус се възползва от това и учудването си, че сляпото момиче се движи така свободно и върши толкова работа.
— Да, господин капитан — каза Дакоста радостно, — в тази кула няма ъгъл, който Йоланта да не познава, сякаш вижда нормално. Вижте, за сляп човек е добре, когато е в тясно пространство. В такъв случай се движи свободно в него без чужда помощ и почти не усеща нещастието си.
Йоланта се върна и седна до масата. Вечерята започна. За Драйфус тя беше толкова вкусна, та забрави, че се намира в кулата на глада.
Сляпата беше не само прелестно, но и умно момиче. Тя говореше така разумно, мило и увлекателно, че пленяваше всеки, който я слушаше. И Дакоста умееше да разказва твърде поучително и трогателно. От разговора му се виждаше, че е доста начетен човек. Само за собствената си съдба мълчеше и не искаше да каже нито дума.
Стана полунощ.
— Време е да си починем — каза Дакоста. — Господин капитан, Йоланта ви е приготвила легло в малката стаичка под стълбата. Наистина, жилището ви не е много удобно, но пък е хиляди пъти по-добро от ужасния гроб, който ви определи губернаторът Грефин.
— Толкова ли е страшен този затвор? — запита Драйфус.
Дакоста го изгледа сериозно:
— Господин капитан, ако сте достатъчно смел и желаете да видите този затвор, ще ви го покажа.
Старият надзирател стана, запали фенера и взе голям ключ, който беше закачен на стената.
— Следвайте ме — подкани той — и ще видите колко е свиреп и безбожен губернаторът. Ще се уверите какви страдания очакват нещастните затворници в този ужасен затвор на морското дъно.
— О, не слизайте в онзи ад — помоли сляпото момиче. — Сърцето ви ще се пръсне от ужас, когато видите страшната бездна!
Но Драйфус не се отказа от намерението си и последва надзирателя. Тръгнаха по една стълба. Когато стигнаха до края й, старецът отвори малка желязна врата и освети пространството. Драйфус забеляза тясна въжена стълба, която се спускаше в бездната. По нея стигнаха до нещо като платформа. От долу идеше тътенът и глухият плисък на морето.
Дакоста помоли капитана да остане на мястото си. После освети пропастта и рече:
— Погледнете надолу! Това е затворът под морската повърхност!
Драйфус се наведе предпазливо и погледна в бездната. Пред него се простираше пропаст, чиито стени се стесняваха все повече в края.
— Този, който е осъден да пъшка няколко седмици в този влажен затвор — обясни Дакоста, — се хвърля от тази платформа, долу го очаква морето. Дъното на затвора е покрито постоянно с вода, която прониква през пукнатините на стените. Понякога нещастникът е до пояс във вода. Този затвор е пълен с паяци и безбройни раковини, а отвън караулят акулите, раздразнени, че не могат да докопат жертвите си.
Дакоста млъкна, а след минута Драйфус го запита с треперещ глас:
