Може би любовникът на тази жена, който се е завърнал от далече, ще може да ми даде нужните обяснения. Трябва да говоря с този човек.
Той отвори вратата и повика евреина:
— Господин Дулсети, заведете ме в дома на госпожица Фифи. Ще ви възнаградя отлично за загубеното време.
Дулсети погледна лукаво говорещия:
— Господин Драйфус, познавам още по-красиви момичета. Защо искате да отидете тъкмо при малката Фифи?
Матийо не знаеше дали да се смее или да се сърди на глупостта на евреина.
— Господине, какво мислите за мене! — викна той. — Искам да питам любовника й откъде е взел този пръстен. Хайде да вървим!
Соломон Дулсети не смееше да възрази.
Матийо съобщи на Жоржина, че ще излезе по работа и че ще се върне вечерта. При това погледна часовника си — часът беше четири след обяд. Скоро след това, когато стигна до ъгъла на улица „Фуршамбол“, нае файтон. Дулсети съобщи на кочияша къде да ги закара.
Не беше изминал и половин час, откак Матийо излезе от къщата си и един раздавач на телеграми позвъни. Вратарят отвори и го изпрати до първия етаж.
— Има телеграма за господин Матийо Драйфус!
Жоржина взе телеграмата, след като обясни, че господин Драйфус не е вкъщи и че го представлява тя. Когато раздавачът напусна къщата, Жоржина влезе в работния кабинет на Матийо, като гледаше замислено телеграмата.
Какво ли съдържа? Може би беше някакво важно съобщение, а Матийо Драйфус не беше тук… Жоржина не се колеба дълго. Тя я отвори и прегледа съдържанието й. Но когато прочете редовете, трепна. Подадена беше в Хавър и то още в дванадесет часа на обяд. Лесно можеше да се обясни защо е закъсняла толкова. От дванадесет до три часа след обяд парижката поща с безбройните си телеграми е претоварена. Но не закъснението развълнува толкова Жоржина, а името на тая, която беше подала телеграмата до Матийо. Подписът на това бързо известие гласеше: „Херманса Драйфус“. А съдържанието беше следното:
„Идвам от Ню Йорк. Пристигам в Хавър. Пътувам с бързия влак и ще пристигна в осем часа вечерта. Моля, чакайте ме. Много здраве на любимия Андре, когото се надявам да прегърна още днес.
Докато четеше редовете, Жоржина беше заета с разни мисли. Матийо Драйфус беше казал, че ще се върне преди вечеря, значи нямаше да може да отиде на гарата. Но все някой трябваше да отиде. Тя не познаваше съпругата на капитана, но все пак се надяваше да я познае, доколкото беше виждала нейните портрети. Но друго нещо измъчваше Жоржина. От телеграмата, която се получи, беше ясна надеждата, че жената ще види детето си. Тя не знаеше, разбира се, че Андре е отвлечен. Навярно и не допускаше, че неприятелите й не само опропастиха съпруга й, но отнеха и най-скъпоценното на сърцето й — нейното дете. Какво да отговори Жоржина на Херманса, когато я попита за детето? Този въпрос, без съмнение, ще бъде първият.
— Бедната — прошепна Жоржина, — отчаянието на майката ще бъде голямо. О, Боже, как да й съобщя страшното известие?
Дъщерята на наемателя от Белмари беше решителна натура, която не се спираше пред нищо. Тя реши, като представителка на Матийо, да посрещне Херманса на гарата и веднага започна да подрежда стаите, в които щеше да живее гостенката.
Жоржина съобщи на леля Ерика, че вечерта Херманса ще пристигне в Париж. Старата, която цял ден седеше на един стол, до който трябваше да приближат празния креват на Андре, заплака и беше явно, че се развълнува много.
— Горката Херманса, по-добре да бе загинала в морето — каза леля Ерика, като сключи ръце. — Тогава поне щеше да остане пощадена от това бедствие. Както аз ще умра от тази скръб, така и тя ще бъде съкрушена. О, тия подли твари, които ни го откраднаха, дано ги сполети гневът на небето, дано да загине и на тях това, което обичат най-много!
Жоржина успокои, доколкото можеше, болната. Но тя позна, че това известие подейства зле върху състоянието на леля Ерика. Момичето очакваше развълнувано вечерта. Стотина пъти вече бе погледнало през прозореца, дали не иде Матийо и щом звънецът звъннеше, изтичваше в коридора с мисълта, че е той.
Но часът беше вече седем, а Матийо все още не се завръщаше. Не можеше да се чака повече. Жоржина сложи шапката си, облече мантото и напусна къщата, за да отиде сама на гарата.
2.
Файтонът, в който бяха седнали Матийо Драйфус и Соломон Дулсети, спря пред малка къща в Латинския квартал. Ще го опишем само повърхностно. Получил е името си от това, че в него се намира университетът и почти всички къщи в съседните улици са заети от студенти. Във Франция студентите не са съвсем млади хора. Мнозина парижки студенти стават на тридесет и четири и тридесет и шест години преди да напуснат университета. Много от тези млади хора загиват всяка година в голямото блато на Париж. Напразни са паричните жертви на родителите и молбите на майката, която във всяко писмо напомня на сина си да следва редовно, за да си осигури добро бъдеще. Както се вижда, парижките студенти страдат от една лоша болест. Един опасен бацил ги съсипва. Този бацил се нарича момичетата от Латинския квартал.
Кои са те? Момичета, които не искат да работят, и други, които оставят занаята си — продавачки, фабрични работнички, шивачки и какви ли не, за да водят ленив и лекомислен живот със студентите.
Но може би и това не е правилно казано. Тези момичета са добри домакини. Те живеят заедно с любовниците си в малки квартири от две стаи. Във всяка студентска къща има по десетина такива гнезда. Те наглеждат къщата, чистят стаите, готвят закуска и вечеря — на обяд обикновено се хранят в някоя гостилница. Дори перат ризите на обичните си, кърпят дрехите им и през цялото време се смеят и се веселят. Наистина, този живот не би бил за презрение, ако краят му не е обикновено твърде печален. Годините минават. Студентът, младият художник или музикант, закъснява с образованието си и родителите му не искат да се жертват повече за него. Той трябва да остави студентството и тогава го сполита бедствие. А момичето, което години е живяло с него и през това време действително му е било вярно, става притежание на друг, защото не желае да напусне веселия живот на Латинския квартал.
Така тези момичета преминават от ръка в ръка, от мъж на мъж и стават причина за съсипването и опропастяването на много млади хора.
Но всичко на този свят има край. Един ден палавата млада дама остарява и не може да намери вече любовник. Тогава се хвърля в Сена и свършва късият сън на щастието. Рядко се случва предишният студент, който е станал лекар, съдия, учител или чиновник, да се ожени за предишната си любовница.
Соломон Дулсети заведе Матийо Драйфус в една такава къща. Двамата се изкачиха на втория етаж. Когато отвориха вратата, те погледнаха в стая, пълна с тютюнев дим, който беше толкова гъст, че можеше да се реже с нож. Матийо забеляза две лица. Сред стаята стоеше красиво момиче, облечено чисто, с къси руси коси. Това беше Фифи. На канапето седеше симпатичен мъж, чието лице беше почерняло от слънцето. Той беше облечен в подофицерска униформа на френски полк. Дрехата му беше разкопчана и фуражката му се намираше на един стол. В стаята не бе добре подредено. В ъгъла бяха разхвърляни обуща, на масата се намираше корсет, а на стената бяха закачени няколко рокли. На един стол бяха натрупани и книги, а на друг играеше бяло котенце, като разкъсваше със зъби и нокти бяла кожена ръкавица.
— Ах, ето ви — извика момичето на лихваря, — дойдохте по-рано, отколкото ви очаквах.
После тя съгледа Матийо.
— Кой е този господин? — запита тя изненадано. И подофицерът беше скочил от канапето, впил поглед в непознатия.
