— Госпожице Фифи — каза Соломон Дулсети, — нали ви казах, че работата около този пръстен не е чиста?
— Какво искате да кажете? — бързо се приближи подофицерът.
— Уважаеми господине — отговори Соломон Дулсети и отстъпи, — не трябва веднага да се сърдите. Доказано е, че пръстенът е откраднат, но не че вие сте го откраднал, а този, който ви е продал скъпоценния предмет…
— Боже мой, Роберт, да не ти се случат неприятности — викна момичето и хвана нежно ръката на любовника си.
— Не се страхувай — отвърна той. — Мога да опиша точно лицето, което ми продаде този пръстен.
— Това е всичко, което искам да зная — намеси се вече и Матийо Драйфус. — Извинете, че влязох така неочаквано при вас, но вие ще извините тази моя дързост, като ви кажа, че преди година подарих този пръстен на една жена, която, докато е жива, не би го свалила от пръста си. Когато го съгледах, страшно се развълнувах…
— Ах, та това е цял роман — изписка Фифи.
— Моля ви, разкажете ми — обърна се Матийо Драйфус към подофицера — къде, кога и от кого сте купил този пръстен. Кажете ми истината и ви уверявам, че няма да имате никакви неприятности и парични загуби.
— Седнете, господине — отговори младият войник. — Историята е къса, ей сега ще ви разкажа. Служих в гарнизона на Каена. Може да си мислите, че при оня горещ климат службата е много тежка. Но понеже имаме тройна заплата, човек, ако е малко пестелив, за кратко време може да спести доста голяма сума. Това направих и аз. Тъй като се страхувах да не ми откраднат парите, денем и нощем ги носех в пазвата си. Един ден получих заповед от началството си да отпътувам с отделение, състоящо се от десет души, към границата, която разделя Бразилия от Френска Гвиана. Бяхме командировани да пазим границата. След като се снабдихме с необходимото в Каена, се запътихме към новото си местоназначение. Пътувахме постоянно край морския бряг, защото не искахме да нагазим блатистите места. Нощем пътувахме, а денем почивахме. Така походът не беше труден, понеже морето постоянно се намираше от лявата ни страна и ни разведряваше с хладните ветрове, които духаха. Една сутрин се намирахме съвсем близо до границата. Стоях на брега, хората ми строяха палатка, а аз гледах с далекоглед безкрайния океан. Внезапно забелязах лодка. Тя приличаше на орехова черупка сред голямото море. Рибарска лодка не можеше да бъде, тъй като нямаше ветрила. Но най-много се учудих, че не виждах човек в нея. Както изглеждаше, тя беше празна. Вълните я тласкаха все по-близо до брега. Изведнъж една голяма вълна изхвърли лодката тъкмо пред нас. В тази минута забелязах, че в нея лежи прострян човек. Жив ли беше или мъртъв? Това не можах да позная веднага. Спуснах се към лодката, хванах я за носа, дойдоха още двама от войниците ми и успяхме да я изтеглим на сушата. Тогава започнахме да се занимаваме с човека. Извадихме го от лодката и го занесохме в една палатка. Той беше много грозен. Косите му бяха червени, носът — подут, лицето — грапаво, а зъбите му приличаха на животински. Грозен или хубав — казах на хората си, — длъжни сме да го свестим. В моето отделение се намираше един фелдшер, който бе доста опитен в медицинските работи. Той го прегледа и рече: „От глад не е умрял, но трябва да е скитал дълго време из морето и тъй като малката лодка не го е защитавала от екваториалното слънце, мозъкът му е почти изсъхнал. Но той ще живее. Надявам се, че ако му пусна кръв, ще се оправи.“ Тази малка операция бе направена бързо. Аз сам помогнах на фелдшера, като държах дясната ръка на червенокосия. При това забелязах, че на пръста си носеше пръстена, който се намира пред нас, на масата. Докато фелдшерът го свести, отидох на брега, за да видя дали в лодката има неща, за които после да отговарям — да не се загуби нещо. Тя беше стъкмена за плаване само на гребла и на носа й личеше името на парахода, на който е принадлежала. Надписът гласеше: „Спасителна лодка на «Бригита» № 3.“
Матийо Драйфус скочи. Той искаше да извика, но се отпусна пак безсилен на стола. Не му достигна въздух. Фифи взе едно шишенце с одеколон и напръска челото му.
— Благодаря ви — кимна немощно Матийо Драйфус. — Тютюневият дим ме задуши. Но сега ми е по- добре. Господине, имайте добрината да продължите разказа си.
— Скоро ще го свърша — отзова се младият войник. — На другия ден червенокосият бе вече оздравял и каза, че ще продължи сам пътя си. Отиваше в Каена и разправяше, че няма време за губене. Мъжът ме попита за губернатора Грефин, чийто характер искаше да му опиша по-точно. После ме помоли да му разкажа как се отнасят с пленниците в Каена, а най-много се интересуваше за Дяволския остров и за крепостите.
— Попита ли ви за страдащия на Дяволския остров капитан Драйфус? — погледна го Матийо плахо.
— Да, но между другото. Интересуваше се дали капитан Драйфус е още жив и дали не е избягал.
— А какво ви каза за пътуването си по океана в лодката?
— Червенокосият обясни, че е плавал до Бразилия с германския параход „Бригита“. Като наближили брега, една нощ параходът се ударил о една скала и потънал за петнадесет минути, а самият той сполучил да се спаси с лодката, с която е пътувал около десет дни. Вода й храна не са му липсвали, но слънцето било причината да се разболее.
Матийо Драйфус се наведе към разказвача.
— Този човек не ви ли каза дали други пътници от „Бригита“ са успели да се спасят с лодките?
— Това, именно, исках да узная и аз от него. Но той твърдеше, че единствен той е останал жив. „Бригита“ потънала пред очите му с целия си екипаж.
От очите на Матийо бликнаха сълзи.
— Горката Алиса — изхълца той, — тя умря заради мен!
Нито един от присъстващите не се реши да наруши болката на изстрадалия мъж. Дори и Соломон Дулсети се дръпна в един ъгъл да пресметне колко струва услугата, която е направил на Матийо Драйфус. Освен това, както се виждаше, навярно го тревожеха и други мисли, защото се почеса замислено по тила.
Матийо се съвзе след няколко минути.
— Господине, искате ли да ми съобщите, защо ви даде — как се казваше — Жак, пръстена?
— Продаде ми го — беше отговорът на младия войник. — Преди да тръгне за Каена ме дръпна настрана и ме попита дали имам в себе си пари да купя от него един хубав диамантен пръстен. Предложих му да определи цената. Пръстенът ми хареса и намислих да го подаря на малката Фифи. Споразумяхме се. Господин Жак искаше седемстотин франка за пръстена, пък аз му дадох петстотин, една трета от сумата, която бях спестил за три години.
— Господине, направил сте добра търговия — обади се Соломон Дулсети от ъгъла. — Нека Бог ми праща всеки ден такива продавачи.
— А не сте ли виждали повече този човек? — запита Матийо Драйфус.
— Да, два месеца след това, когато се върнах в Каена. Един ден срещнах господин Жак пред дома на губернатора. Той ми разказа, че е на служба при губернатора и че му вървяло много добре. Трябва да изпиете едно шише вино с мене — каза ми господин Жак. — Дължа ви благодарност, задето тогава ме спасихте. Елате довечера в кръчмата „Синята маймуна“. Там ще ме намерите в задната стая. Приех поканата му и отидох навреме. Господин Жак седеше вече до масата, на която се намираха две големи шишета с вино. Той беше много приказлив и ми разказа доста за Париж. Личеше си, че познава много добре столицата. — Ако отидете в Париж — каза той, — трябва да посетите приятеля ми Мъртвешката глава. Казвам ви, той ще ви забавлява прекрасно. Бог нека му подари нови очи, нос и уши.
Трябва да призная, че в началото не знаех какво заключение да направя от думите на Жак — продължаваше, отдаден на спомена си, разказвачът, — но човекът започна да ми дотяга.
— Вярвам! — извика някой.
Тези думи бяха изречени от Соломон Дулсети, когото бяха почти забравили в ъгъла, и с които той прекъсна разказа. Евреинът скочи като наелектризиран, щом чу думата „Мъртвешка глава“. Той задърпа като луд козята си брада и започна да криви лицето си, като че ли внезапно го е огряло силно слънце, срещу което не можеше да гледа.
Дулсети искаше да говори, но подофицерът се смръщи:
— Оставете ме да свърша разказа си! Когато господин Жак се напи съвсем, той ме потупа по рамото и промърмори: „Приятелю, вие купихте от мене един безценен пръстен. Ах, колко глупав бях, че ви го дадох за
