— И си чула всичко?
— Аз видях, майоре, че си лъжец — извика Марион и се приближи до него. — Ти смени заровете!
Отговорът бе глух вик.
— Убиец — каза момичето, — ще отида в залата и ще кажа на всички, че си подлец.
Графът се нахвърли върху момичето, стисна лицето й и впи погледа си в нейните очи.
Марион се мъчеше да се освободи, но не успя, тъй като не можеше да устои на хипнозата, с която престъпникът я подчиняваше на волята си.
— Спи — викна гневно той, — спи — заповядвам ти да спиш!
Ръцете на момичето увиснаха и тя затвори очи. Беше хипнотизирана.
— Забрави всичко, каквото си чула и видяла тук — заповяда й той. — Забрави го и се събуди.
Хубавото тяло на момичето се разтрепера. Марион отвори очите си и погледна учудено. Графът се поклони усмихнато пред нея.
— Ще имам ли честта да танцувам с вас? — запита я той.
Тя кимна и му подаде ръката си. Оркестърът засвири. Марион и граф Естерхази се понесоха във вихъра на танца.
Беше шест часът след обяд. Студен ветрец подухваше и едри парцали сняг падаха от облаците, но щом снежинките се допираха до нещастната земя, се обръщаха на сълзи.
Слугата се появи в стаята на барон Емил фон Пикардин и запита господаря си да запали ли лампата.
— Не искам, Жан — отговори Пикардин. Баронът бе седнал до писалището и бе опрял глава върху ръцете си. — Оставете ме още четвърт час, после ще ви повикам, когато имам нужда!
Младият барон остана на тъмно. Да, бедният имаше нужда от тъмнина, тъй като и душата му бе обзета от мрак.
— Трябва да стана — каза си той. — Мога ли да се откажа да я видя още веднъж? Да почувствам онова божествено щастие, което обзема душата ми, когато видя чудната й красота…
Баронът стана изведнъж от стола, като че му бе дошло нещо наум.
— Трябва да отида при нея, искам още веднъж да стисна белите й ръце, искам още веднъж да прегърна младия и свеж живот, желая да чуя още веднъж от милите й уста, че ме обича и тогава ще целуна червените й устни и с тази последна целувка ще умра…
Пикардин повика слугата и му каза да запали лампата и да донесе палтото и шапката.
Жан изпълни заповедите на господаря си, но когато се доближи до него, за да му наметне дрехата, младият барон изведнъж поклати глава и каза:
— Ще остана у дома, старче.
Старият Жан учуден заклати глава. Той беше слугувал тридесет години при бащата на младия барон, затова го обичаше като свое дете и винаги му даваше добри съвети.
— Болен ли сте, господин барон? — запита той състрадателно. — Откакто си дойдохте от бала на военния министър, не сте спали и стоите все замислен до писалището. Безпокои ли ви нещо или някое нещастие ви е сполетяло? Това не е възможно. Вие сте млад, красив, богат, имате прекрасна годеница. Бог ви е обсипал с щастие, какво ви липсва?
— Няма нищо, Жан, добри ми приятелю, сложи още дърва в огъня, защото ме тресе.
Слугата засили огъня, а баронът отрони:
— Аз ще умра. Завещанието ми се намира при нотариуса. И за тебе се погрижих, така че ти няма да страдаш на старини.
— Какви мисли са ви обзели, господин барон — каза старецът със сълзи на очи. — Нека господ ви пази и закриля. Помислете си само какво ще стане с княгиня Павловна…
— Оставете ме сам, Жан, разговорът ме изморява.
Слугата излезе мълчешком от стаята, а Емил заключи вратата след него. После отиде при писалището си.
— Добрият старец искаше да ми напомни за Павловна, но аз не искам да я видя вече, защото това ще разкъса душата ми; ще й пиша и така ще се простя с нея.
Баронът седна и написа на бял лист с герб следните редове:
„Многообична ми Павловна!
Черна съдба ме е сполетяла и ме принуждава да се лиша доброволно от живота, от младия си живот, който желаех да прекарам с тебе, мое обично дете. Но това беше само една мечта. Благославям те, благославям те с хиляди горещи сълзи, които са достойни за един мъж, когато се прощава с любимата си. Словото Божие ни разказва за един свят, където чистите души се съединяват под огнено преображение за вечни времена. И ние ще се срещнем завинаги.
Сбогом, моя скъпа! Още една целувка — раздялата е тежка!
Нещастният млад мъж гледа дълго това писмо, сълзи бликнаха от очите му и оросиха листа. Най-после той го сгъна и го сложи в плик, затвори го и го запечата. Надписа го и го остави на масата.
Като стори всичко това, баронът отвори чекмеджето на писалището-и извади кутия от слонова кост. В нея се намираха няколко прекрасно изработени револвера. Пикардин взе един от тях. После взе лампата от писалището и я занесе към огледалото, което беше на една мраморна масичка и отразяваше лицето му.
Баронът се спря пред огледалото и насочи револвера към дясното си слепоочие.
Пръстът му обхвана спусъка на смъртоносното оръжие.
Изведнъж Пикардин се сепна. Дойде му една мисъл. Бедният отиде към писалището и взе плика, в който беше писмото до Павловна. Отвори го и написа с разтреперана ръка следните редове: „Павловна, пази се от граф Естерхази, пази се от черния майор!“
После сложи писмото в друг плик, адресира го отново и се приближи до огледалото.
Ръката му хвана пак оръжието.
— Прощавай сега, ти, единствено скъпо мое щастие! Нека твоят образ ме обкръжава, когато очите ми се затворя завинаги!
Хладната цев на револвера опря до слепоочието му.
— Емил, Емил, любими мой, моля те, отвори ми — аз съм твоята Павловна!
Оръжието падна от ръцете на Пикардин.
— Павловна ли е тук? Павловна? — извика той с разтреперан глас.
На вратата се похлопа още по-силно и Пикардин чу риданията на годеницата си.
Баронът вдигна револвера и го скри в кутията, която покри с копринена кърпа. После се упъти към вратата и я отключи. В следващия миг Павловна се хвърли в обятията му.
— Каквото искаш мисли за мен — забърза тя със сълзи на очи, — осъди ме, прокълни ме, презри ме, нека всички ме сочат с пръст, че съм дошла при тебе, каквото искат нека говорят, но не можех да постъпя другояче, трябваше да говоря с тебе и благодаря на Бога, че твоите ръце ме прегръщат и че се намирам до сърцето ти!
Пикардин не можеше да се противи на тази гореща и вярна любов.
— Павловна — каза той и я притисна с любов до гърдите си, — мое мило и красиво дете, какво те доведе тук? Скъпо и невинно гълъбче, ти си сторила необмислена постъпка. Ако хората разберат, че си дошла сама в къщата на годеника си, какво ще кажат злите езици? Клеветата няма да те отмине.
— Каквото искат да говорят — изрече младата рускиня с твърд глас. — Ако можеше някой да надзърне в душата ми и да види колко съм страдала от вчера, той ще ми прости.
— Страдала ли си, Павловна! Не, ти не трябва да страдаш, моя мила!
— Не смея да страдам — каза тя с плач в гласа. — Мислите ли вие, мъжете, когато сърцето на жената се окървавява, когато се касае за тъй наречената ви чест? Всичко ми е известно, той ти е обявил дуел, обаче аз няма да позволя да стане това, не ще допусна да рискуваш скъпия си живот. Не, не, хиляди пъти не — това няма да стане!
