— Вярвам, господине, че сте доволен сега.
— Всичко ще пожертвам за вас — заяви черният майор с престорена тържественост, — само да ви направя щастлива и да забравите тази минута.
Естерхази й подаде ръка, но тя се отдръпна с презрение от графа.
— Оставете ме — извика тя упорито, — искам поне тази вечер да принадлежа на себе си.
Княгинята се упъти към вратата, но се спря на прага и бе обърна към Пикардин.
— Емил, Емил — каза тя отчаяно и сви съкрушено ръце, — спомни си думите, които ти сам ми писа: „Тези, които са разделени тук на земята, горе, на небето ще се съединят!“ Сбогом, мой любими, сбогом завинаги!
Емил фон Пикардин се залюля и се срина в безсъзнание.
Черният майор изгледа злобно жертвата си.
— Победих те — измърмориха зложелателните му устни. — Ти лежиш сега в праха, лежиш безсилен в краката ми.
После отиде до писалището, позвъни и каза на влезлия слуга:
— Занесете господин барона на леглото, стана му лошо, но скоро ще дойде на себе си, не е опасно!
Старият Жан се завтече към господаря си уплашен, а Естерхази с подла усмивка напусна дома на барон Пикардин, комуто беше отнел щастието.
Павловна тичаше като луда из тъмните улици. Едва ли някой може да опише душевното състояние на това нещастно момиче, което преди няколко минути се продаде на един отвратителен, безчестен човек, за да спаси любимия си. Бедната не можеше да събере мислите си. Само едно си повтаряше безспирно — че никога вече няма да бъде щастлива и че е погребала всичките си мечти и блянове.
Павловна тичаше бързо към двореца на баща си на улица „Св. Оноре“.
Изведнъж тя спря. Беше стигнала до голямо здание, вратите на което бяха отворени. Широки стълби водеха към главния вход, над който стърчеше кръстът на спасителя. Ухаеше на тамян и мирта.
Набожни и кротки хора се качваха по стълбите, влизаха и излизаха от зданието. По щастливите им лица се виждаше, че са намерили онова, което са желали — поука, утеха и душевно спокойствие.
Павловна се намираше пред храм.
Това бе православна църква, към която принадлежеше и княгинята.
В църквата се служеше вечерня.
— Ако се помоля, Бог ще изпрати своя мир в моето разбито сърце — каза си тя, влезе в храма божи и коленичи близо до главния олтар, на каменните стълби. Бедната наведе смирено глава и започна да се моли горещо.
Момичето се молеше на небесния цар да й даде сила и воля да понесе нещастието си, тя се молеше и за щастието на любимия си. Това благородно дете се молеше на бога да изличи името на Емил от сърцето й, той да я забрави и да бъде щастлив с някоя друга.
Мъката надви, тя закри лицето си с ръце и заплака.
Изведнъж чу зад себе си ехото на хълцането си. Павловна се обърна. Бледа красива жена бе коленичила зад нея. Беше на около четиридесет години, лицето й беше още хубаво, само около устата й се забелязваха печални бръчки.
Тя бе облечена в елегантни черни дрехи — изглежда беше богата жена. И тя плачеше зад дантелената си кърпичка, плачеше сърцераздирателно.
Павловна не смееше да погледне госпожата — чуваше само тихия плач на нещастната.
Дамата в черно облекло плачеше и се молеше:
— О, ти, Дева Марийо, която си родила Спасителя, пази моята дъщеря, която ми отнеха без да зная накъде я тласнаха вълните на злия живот. Ти, небесна майко, пази я да не стори грях, пази я от беда! И ако е твоята воля да видя още веднъж изгубеното си дете, Пресвета Богородице, освети ми пътя, по който да тръгна, за да я намеря!
Молитвата утихна, звуците на органа екнаха тържествено и трогателно из храма божи.
Павловна стана. Беше свършила молитвата си.
Дамата зад нея също стана. Тя избърса сълзите си с дантелена кърпа — не искаше никой да види, че бе плакала. После се отстрани, за да мине момичето.
Когато погледите им се срещнаха, непознатата изпусна сърцераздирателен вик. Той бе толкова силен, толкова страшен, че заглуши звуците на органа. Нещастницата протегна ръцете си към Павловна, като че бе видяла някое видение и извика:
— Наталия, моя Наталия! Пресветата Богородица е чула молбата ми!
След това се сгромоляса при стълбата, до която бе застанала.
Павловна извика за помощ.
Няколко набожни руснаци бяха наобиколили припадналата и я вдигнаха. Старият клисар също се притече на помощ.
— Тази госпожа ми е позната — каза той, — тя често идва на църква. Файтонът й я чака пред вратата. Нека някой отиде и повика слугата й. Това е госпожа Фон Ла Бриер, жената на парижкия градоначалник.
Павловна излезе от църквата. Момичето помисли, че нещастната е душевноболна и за това й се бе привидяло изгубеното й дете.
Княгинята си обеща, че всеки ден ще се моли за нещастната жена.
12.
Четири седмици вече капитан Драйфус пъшкаше в ужасната тъмница.
Положението на нещастника се бе влошило.
Представителите на свободолюбивата френска република се бяха разпоредили да се окове капитан Драйфус във вериги.
Наистина синджирът бе достатъчно дълъг, та можеше свободно да се разхожда из килията, но мисълта, че му бяха отнели последния остатък на свободата и го бяха оковали като някакъв звяр, съвсем съкруши неговия дух и го направи още по-отчаян, отколкото беше по-рано.
Тресеше го и това увеличаваше мъките и страданията на нещастника.
Всяка вечер го тресеше. Треската го мъчеше цяла нощ и едва на разсъмване го оставяше за малко. Болките и безсънието съвсем го изтощиха.
Драйфус беше помолил управителя да му изпрати лекар, но човеколюбивото началство на френската република не удовлетвори молбата на затворника. Черният майор му каза, че правителството няма излишни пари, за да плаща на лекари за болни шпиони и че треската и без лекар щяла да мине.
Нещастникът се мъчеше без да има надежда, че състоянието му ще се подобри. Драйфус лежеше на леглото и пъшкаше. При всяко движение синджирите издаваха ужасни звуци. Челото му гореше в огън, в главата му сякаш бушуваха адски пламъци. Тялото му се тресеше от силна треска, крайниците му тежаха като олово.
Най-ужасното бяха страшните видения, които го довършваха. Нещастникът се бореше в треската си със страшни и отвратителни изроди. Струваше му се, че някаква огромна змия се увива около врата му. Отвратителната глава се доближаваше до него. Горещ дъх достигаше до лицето му.
Главата на тази змия приличаше на лицемерния му приятел Естерхази. Драйфус силно удряше с ръце това видение. Изтощително се бореше с него. В един момент сграби отровното му тяло с ръка и се опита да го удуши, но изведнъж изродът се изпари и изчезна.
Болният се събуди, плувнал в пот, а сърцето му силно туптеше. Драйфус вдигна глава и се ослуша:
— Това сън ли бе?
Долу под пода на неговата килия се чуваха глухи удари.
Затворникът бавно стана. Отиде към мястото, откъдето идваха ударите. Капитанът клекна на пода и сложи ухо на влажните изгнили дъски.
Не беше сън. Все по-ясни ставаха ударите, те бяха от човешка ръка.
Косите на бедния капитан настръхнаха. Той се разтрепери. Като се посъвзе и събра сили, реши да открие какви са тайнствените звуци. Клекна и потропа четири пъти по пода. В отговор изтрополиха четири
