толкова време тормози нашия град.
В първия момент останах като вкаменен, но след това кръвта започна да пулсира в жилите ми и нахлу в главата. Пред очите ми стана червено, кървавочервено.
— Господин Ришмонд — креснах задавено аз, — вземете си думите назад или ще трябва завинаги да се откажа от Бланш. Баща ми не е крадец, баща ми не е безчестен разбойник… О, господине, вие трябва да сте полудели, за да можете макар и за миг да допуснете подобна мисъл!
— Ще ви дам доказателства — възпря ме банкерът с непоколебима твърдост. — Погледнете тези банкноти. Всяка от тях има на точно определено място по една червена нишка, която аз собственоръчно съм рисувал с червено мастило. Когато го правих, имах предвид, че в случай на кражба ще мога по този знак да позная банкнотите, щом бъдат пуснати в обращение. Това, слава Богу, ми се удаде и вашият баща ще трябва да отговори откъде е взел тези пари.
— Добре, придружете ме до баща ми — реших. — Една-единствена дума и ще разгадаем мистерията и тогава вие ще трябва да го помолите на колене за прошка.
Ришмонд се приближи до вратата.
— Не вие ще ме водите при баща си — ми извика той, — а двамата детективи, които доведох от Париж, за да разкрият престъплението, и които, за щастие, пристигнаха тази сутрин. Знам, че вие сте честен човек, момчето ми, и няма да ми попречите да отърва Лион от престъпника, който го е яхнал.
Въздъхнах дълбоко и отговорих на банкера:
— Добре, господин Ришмонд. Там виждам коняк и цигари. Заключете ме в тази стая, докато вие с детективите сте при баща ми. Вашите отлични пури и чашка коняк ще ми помогнат да дочакам завръщането ви. Само едно нещо искам от вас. Ако баща ми не успее да даде задоволителен отговор относно произхода на банкнотите, бъдете тъй добър да не съобщавате веднага в полицията, а да го доведете при мен. Ще изпълните ли молбата ми?
— Добре — кимна решително бащата на Бланш, — ще я изпълня, защото ви вярвам.
Той излезе и аз останах в едно неописуемо душевно състояние. Изпих няколко чашки коняк, опитах се да пуша, но нито тези успокоителни средства, нито успокояванията, които сам хиляди пъти си повтарях, не можеха да усмирят разтревожената ми душа и да прогонят мрачните предчувствия, които като черни сенки минаваха през нея. Започнах да размишлявам върху живота на баща си, да възстановявам някои факти и събития, които сега разглеждах в друга светлина.
Защо всяка нощ той се заключваше в своята стая? Защо не допусна мен или някой друг от помощниците си при разпитите на Ришмондовия касиер? Защо точно той направи последния разпит в килията на нещастника? Защо четвърт час след това намериха предполагаемия крадец обесен в килията си? И защо, при тази мисъл кръвта ми замръзваше в жилите, защо баща ми, връчвайки ми фаталните банкноти, изрично ми заръча да не ги давам за съхранение у бъдещия си тъст, тъй като и най-богатият банкер можел да фалира? Последното обстоятелство ми се виждаше твърде подозрително. Но не, хиляди пъти не! Не исках, не можех, не биваше да вярвам, че човекът, когото от най-ранно детство обичах повече от всичко, човекът, който беше за мен като бог, учител в моята младост, приятел от времето на по-зрелите ми години, че този човек, моят баща можеше да бъде вулгарният крадец, един от най-опасните престъпници, които криминалната хроника познава!
Пред вратата на кантората се чуха стъпки. Някой завъртя ключа. Сърцето ми спря да бие. Ришмонд, баща ми и двамата детективи влязоха. Един поглед върху лицето на баща ми беше достатъчен, за да разбера, че се беше случило нещо ужасно. Никога не бях виждал такова изкривено лице, такъв див поглед, такава безумна и глупава усмивка, каквато видях сега у човека, който е бил за мен винаги извор на мъдрост. Бащата на Бланш се приближи до мен и ми стисна ръката.
— Нещастни момко — каза тихо той, — така е, както предполагах.
— Доказателството! — извиках аз. — Дайте ми доказателство, не ви вярвам!
Тогава един от детективите хвана дясната ръка на баща ми, който не се бранеше, и смъкна от нея черната ръкавица. По нея имаше дълбока рана от разкъсване.
— Тази рана — обърна се Ришмонд към мен — е получил при отварянето на касата.
В същото време другият детектив разтвори пред мен една черна чанта и ми показа съдържанието й. В нея видях инструменти за разбиване на врати и каси, една черна маска, няколко шишенца с прояждаща киселина и най-страшното доказателство — едно парче жица, откъснато от електрическата инсталация, която е свързвала касата с леглото на банкера.
Това парче жица беше точно толкова дълго, колкото липсващото.
— Отречи, нещастнико, ако можеш — извиках аз на баща си и в същото време сълзи ме задавиха. — Кажи на тези хора, че лъжат, докажи им, че си жертва на едно нещастно стечение на обстоятелствата. Иначе си толкова красноречив. Говори, говори, за да отхвърлиш ужасното подозрение, което пада върху теб.
За минута се възцари мълчание.
— Аз съм лионският крадец! Всичките големи обири, които станаха през последно време, ги извърших аз, и то сам. Аз крадох и пак ще крада! Сега правете, каквото искате!
— Той е луд! — изуми се банкерът. — Той трябва да е полудял, за да постъпва така. Никой не бива да узнае какво е станало тук. Ще го заведем в лудница, защото твоето име, сине мой, не бива да бъде опетнено. Аз и сега още, и днес те наричам свой син и утре ти ще се венчаеш за моята Бланш.
Но аз категорично отклоних това предложение.
— Благодаря ви, господине — казах и гласът ми не трепереше в този момент. — Благодаря ви, че и след това ужасно откритие не оттегляте от мен доверието си. Но вие се лъжете, ако смятате, че ще приема вашето благородно предложение. Не мога да приема Бланш да носи моето опетнено име и да потъне и тя заедно с мене в позора и нещастието. А що се отнася до този човек, ние нямаме право да прикриваме престъпленията му, да продължаваме да мамим и без това дълго маменото общество.
След това се изправих пред човека, когото дотогава бях наричал свой баща, и казах високо:
— В качеството си на пръв заместник на прокурора обявявам ви, Луи Дюмуриц, за арестуван. Отведете го в затвора.
Никога няма да забравя ужасния смях, с който баща ми отговори на тези мои думи:
— Интересно, много интересно! — извика той. — Това малко парче от моята плът и кръв сега забива зъбите си в сърцето ми. Този хлапак, когото съм учил да ходи на тази проклета планета. Чакай, ще си видим ние сметките един ден с тебе. Простак, глупак над глупаците, за кого съм крал, обирал, ако не за теб! Тебе искам да обогатя, тебе искам да направя силен. А ти сега искаш да ме тикнеш в затвора. Ха-ха, аз пак ще изляза и тогава…
Той не можа да довърши ужасната си реч, защото детективите му сложиха белезници и го отведоха. Председателят на съда мина така по лионските улици и влезе в предварителния затвор…
Звуците на валса заглушиха тихото хълцане на клоуна. И Мадлен не можа да сдържи сълзите си.
— Колко ви благодаря за тези сълзи — пошепна човекът с пъстрите дрехи. — Нали като слуша човек такава история, не може да не заплаче! Ако можех всяка вечер да разказвам тази история на публиката, тя би ме сметнала за най-гениалния от всички клоуни, за цар на смешниците и би се смяла до сълзи, би се смяла, защото ще я смята за много остроумно съчинена измислица. Но тя е истинска, Мадлен, толкова истинска, колкото е вярно, че сега трябва да изляза на манежа и с изкривено в усмивка лице да бълвам глупави смешки!
— Бедни многострадални човече! — каза тихо младото момиче. — Какво направихте, след като собственият ви баща опетни името ви, честта ви, разруши кариерата ви?
— Какво направих ли? — отговори клоунът. — Какво можех да направя? Разбира се, че не дочаках да се разчуе и да излезе пред съда голямата трагедия на председателя на съда, който се оказа опитен крадец. Една нощ се измъкнах без никому да се обадя и без да взема пари. Оставих всичко за обезщетение на пострадалите. Беден като просяк вървях докато ме държаха краката, а когато се изморявах, лягах там, където в момента се намирах. В тревата на ливадите, в гората, в някоя пуста плевня, на стъпалата на някоя черква. Станах скитник, но когато полицията ме хващаше и ме съдеше за скитничество на няколко дни затвор, не си казвах истинското име. Това име, Мадлен, не е Латур, както сега се наричам, а Дюмуриц. Баща ми беше опозорил това старо, благородно име, името на оня пълководец, който беше победил неприятелите на Франция по времето, когато гилотината работеше, а вътрешните врагове смучеха кръвта
