на родината. Да, аз съм потомък на този Дюмуриц, но и това не разказвам на цирковия манеж…
— А как станахте цирков артист?
— Господи, Боже мой, човек трябва да прави нещо и един прекрасен ден, когато бях гладен, аз се присъединих към една пътуваща циркова трупа.
Те не се надяваха, че ще мога да върша някаква работа, защото бях доста тромав. Накараха ме да скачам през обръчи, но когато трябваше да го правя пред публика, обзет от силно нервно вълнение, започвах да треперя и да декламирам латински и гръцки цитати. Това се видя на селяните много забавно и те ме възнаградиха с шумни ръкопляскания. Продължавах да говоря разбъркано на гръцки и други езици и номерът ми завършваше с това, че конярите ми удряха няколко шамара за моето бръщолевене, с които ме събаряха на пясъка за голямо удоволствие на публиката. Впрочем, така се случи първия път. Когато вече бях зад кулисите, директорът ме прегърна и рече:
— Ние ще останем заедно и ще ви плащам добре, защото сте роден за клоун!
В този момент звънецът зад кулисите иззвъня. Клоунът трепна.
— Време е — каза той глухо, — този звънец ми напомня, че трябва да погреба тъжното минало и да се отдам на веселото, глупаво настояще. Прощавайте, Мадлен, утре ще дойда да получа отговор дали искате да станете госпожа палячо Латур.
Човекът с червено-зеленото облекло бързо излезе, навън, възторжено хвърли във въздуха бялото си шалче, улови го пак с главата си, преметна се през манежа седем пъти и застина с глупава усмивка, седнал на пясъка.
Публиката ръкопляскаше, тя се радваше на своя любимец, на безподобния цирков смешник, господин Латур!…
От тази вечер нататък сърцето на Мадлен се свиваше винаги, когато видеше Латур. Може би ако не обичаше друг човек, състраданието й щеше да я подведе и да се ожени за него. Но пред очите й беше винаги Християн Естерхази и й напомняше за любовта й. А самият Латур беше твърде деликатен, за да настоява за отговор. Може би и не се решаваше, не искаше да си отнеме последната надежда, която осветяваше тъмното му бъдеще. Любовният му блян беше твърде хубав и той не бързаше да го прекъсне сам…
Трупата наближаваше вече Париж. Версай щеше да бъде последната спирка. Тук Мелини искаше да даде няколко представления и след това веднага да потегли за Париж, където да се разположи в предградието Багиньол.
На премиерата във Версай трябваше да се играе за пръв път пантомимата, която старателно се разучаваше през цялото време на пътуването от Хавър до Париж.
Наричаше се „Любовта на палячото, който обича жена си повече от всичко, но като вижда, че тя го мами, убива я по време на сън.“
Главните роли бяха дадени на Латур и Мадлен. Първата вечер на представлението всички места бяха продадени. Директорът Мелини беше направил сполучлива реклама и публиката изпълваше ложите и галерията. Същия ден по обяд той направи с персонала си една разходка из улиците на града с фантастично украсени коли.
Всички бяха костюмирани, а музиката, която придружаваше шествието, привличаше тълпи хора на улиците, по които минаваше пъстрият керван. Привлечени от гледката бяха и двама мъже, единият от който приличаше на работник, а другият беше слаб, белокос и приличаше повече на изпаднал учен. Те се изправиха на един кръстопът, откъдето трябваше да мине шествието.
— Какво ще речеш, Леопард? — попита белокосият, който беше тъй нареченият Председател. — Да отидем ли тази вечер на цирк да се поразвлечем малко? То се видя, че в този скучен Версай няма да има много работа за нас. Вярно е, че не сме дошли тук да се забавляваме, а да работим и да открием възможност за тлъст обир, но както вече разбрах, хората тук са твърде недоверчиви, и затварят добре вратите си.
— Имаш право, Председателю — отговори Леопарда, — друго нещо са нашите лекомислени парижани, леки по характер, добродушни. Остава само да разтворят джобовете си и да ни кажат: Бръкнете и си вземете, каквото ви харесва.
— Париж е светът — промърмори Председателя — и светът е Париж. Но тъй като сме вече тук, смятам да не се връщаме в Париж преди да сме видели цирка. Днес е първото представление, циркът ще бъде препълнен и кой знае дали в навалицата няма да пипнем нещичко. Ето ги, идат циркаджиите. Дявол да го вземе, какъв разкош: чудесни коне, хубави жени. Проклет да си, Леопард, какво те прихваща, ще ми счупиш ръката. От лицето на Леопарда беше изчезнала всичката кръв. С широко разтворени очи той гледаше най- хубавата и най-украсената кола, в която върху трон от цветя седеше Мадлен, облечена като царица на пантомимата. Разкошна рокля от бяла коприна, богато извезана със злато, обвиваше прелестното й моминско тяло. От раменете й се спускаше пурпурна мантия, а в тъмната й коса блестеше диадема.
В краката й, върху червена кадифена възглавница, седеше Латур/Благородните черти на лицето му бяха променени до неузнаваемост от дебелия пласт грим. Но под противната гримаса очите му гледаха Мадлен със светнал поглед, в който се четеше любовта му към нея, като че ли тя беше истинска царица, а не мизерна участничка в циркова пантомима.
— Председателю — промълви Леопард, — отвори си зъркелите и си дай малко труд да видиш хубаво през очилата какво има там. Познаваш ли онази жена?. Думата ми е за оная на трона, с короната на главата и с пурпурната мантия.
Въпреки високия си ръст, Председателя се изправи на пръсти, за да може да я види през главите на стоящите пред него и лицето му изведнъж доби израз на голямо удивление.
— Тя е! — пошепна той на младия престъпник. — Това е момичето, на което отнехме портфейла в Салпетриерата и което след това сложихме на релсите на железопътната линия Париж — Хавър.
— И което бързият влак не е сгазил — прибави тихо Леопарда. — С вързани ръце и крака я сложихме на релсите, така че не можеше да мръдне, а пък е още жива. Спасила се е по някакво чудо!
— Спасила се е за наше нещастие — допълни старият престъпник, — защото ако това момиче как се казваше то? Мадлен, се върне сега в Париж и съобщи в полицията за станалото в Салпетриерата, не само на Соления Жак, стопанина на нашето свърталище, ами и на всички ни работата е спукана.
— Тогава какво мислиш да правиш? Председателя започна да си намества очилата.
— Трябва да се опитаме отново да пипнем Мадлен — отговори той, — даже, ако е възможно, да я отвлечем още тази вечер от цирка.
— Полудял ли си — смая се Леопарда, — това е невъзможно!
— Няма невъзможни неща — отговори Председателя, — ако се постъпва с необходимата за целта хитрост. Тук наблизо има една кръчма. Да отидем там, да пийнем по една-две чашки и ще ти разправя моя план.
Двамата престъпници влязоха в кръчмата, а циркаджиите с украсените си коли, съпроводени от шумната музика, продължиха пътя си.
Публиката, която пълнеше улиците, поздравяваше възторжено групата и особено се радваше на милата красота на Мадлен, царицата на пантомимата.
26.
Двамата престъпници се излъгаха в предположението, че само те са видели и познали Мадлен, а тя не ги е забелязала. Една щастлива случайност насочи погледа й върху заобикалящата ги тълпа точно на онова място, където стояха Председателя и Леопарда. Тя ги погледна и през съзнанието й като стрела мина мисълта, че там са двамата мъже, които я изведоха с файтон вън от Париж и с хладнокръвна жестокост й вързаха ръцете и краката и я поставиха на железопътните релси. Мадлен би разпознала двамата престъпници сред хиляди и хиляди мъже. Единият побелял, с остро, жълтеникаво лице, с изпъкнали скули, орлов нос и подло дебнещи през очилата очи, и другият — здравеняк, чието бледо, изморено от всякакви злоупотреби лице, заградено от къси бакенбарди, можеше да се сметне за красиво, но въпреки това за Мадлен то беше противно и отвратително.
Нещастната царица на пантомимата се разтрепера върху цветния си трон, когато сред празнично настроената тълпа съзря насочените към нея погледи на Леопарда и злобните очи на Председателя.
