ден, а денят в дълбока безкрайна нощ, тъй като прозорците на стаята бяха със завеси, от които не проникваше слънчев лъч. Тя се бори мълчаливо, безропотно. Всеки по-силен звук караше болното дете да трепва и големите му очи отправяха въпросителен поглед към майката, която трябваше да намери сили, за да му се усмихне. Тя се бореше, защото знаеше, че това е последното й съкровище, единственото нещо, което още я свързва с живота. Бореше се и задушаваше в себе си мисълта, че според божите и човешките закони би трябвало да има до себе си един другар в борбата — бащата на болното дете, нейния неверен съпруг! Но той бе далеч! Той нямаше намерение да пристъпи прага на стаята, изпълнена с диханието на смъртта! Нещастната му жена беше съобщила с няколко реда, че Виктория е смъртно болна. „Ела, ако искаш да видиш още веднъж детето си!“, му беше писала тя, но той не намери за нужно да го направи. Навярно в този момент се разхождаше с файтон с любовницата си из Булонската гора, за да могат парижаните да видят Естерхази, знаменития майор!
Така че графиня Натали беше сама, пак сама, още по-сама! На леглото лежеше хъркащото дете. Костеливата смърт беше коленичила върху нежните му гърди и им отнемаше възможността да дишат.
Вратата се отвори и Християн влезе тихо.
— Натали! — помоли той искрено, — нека да остана при вас, оставете ме да ви помогна!
Жената го отстрани с ръка.
— Не прекрачвайте този праг, Християн — му отказа. — Трябва да живеете за майка си, а в тази стая от всеки ъгъл дебне смъртта.
Християн застана на прага със скръстени на гърдите ръце и се загледа в Натали с дълбоко състрадание. Колко уважаваше, как почиташе той тази жена! Поставяше редом с нея само още една-единствена, но тя беше мъртва. Поне така мислеше той за своята любима Мадлен.
Детето се изправи. С протегнати ръце то се бореше със задуха.
— Майко — извика то, — майко, поздрави Роберт, кажи му да не се сърди, че изядох сама зайчето.
Тези думи се забиха като нож в сърцето на нещастната майка.
Виктория отново се бореше отпусната върху възглавниците.
Един ангел премина през стаята, изхвръкна през прозореца навън и отлетя към небето. В ръцете си носеше едно дете. Той искаше да го сложи горе, пред божия трон, за да има един ангел повече в царството на светлината.
Долу обаче, в малката стаичка, една хубава, убита от скръб жена, коленичи пред леглото, в което лежеше малък труп. Тя вече не плачеше, защото нямаше сълзи. Тя не се оплакваше, тъй като нямаше думи, които биха могли да изразят чувствата на тази жена. Тихо, съвсем тихо, от устните и се откъснаха страшните думи, най-страшните, които могат да изпълнят човешките гърди и човешкия разум:
— Сама, съвсем сама!
28.
Матийо Драйфус седеше до своето писалище и разговаряше с немския детектив Херберт Франк.
— Разказах ви всичко, драги приятелю — завърши Матийо. — Открих ви цялото си сърце и душа. Сега знаете, че младата американка Алиса Тери, която изпратих да освободи нещастния ми брат от Дяволския остров, за мен е много повече от една платена агентка. Аз я обичам, бях тайно сгоден за нея, но се заклехме, че ще се изправим пред Божия олтар едва когато брат ми бъде освободен и когато петното, което е лепнато върху името Драйфус, бъде измито. Какво ли не направи скъпата ми годеница, за да успее. Заедно с един немски капитан се опита да надхитри предишния губернатор, една жестока, но и слабоволева, обхваната от налудничави видения личност, но за съжаление той беше отзован. Трябваше да се опита нещо друго. Алиса изготви нов план и твърдо вярваше, че рискованото й предприятие ще успее. Бяхме подготвили всичко много грижливо. Най-големият гений на нашия век, прочутият американски изобретател Едисон, построи нарочно за тази цел балон. За да не бъде открит балонът при приближаването си До Дяволския остров или до Каена, той бе маскиран с препарирани птици, така че да изглежда отдолу като птиче ято. Освен Алиса, в коша на балона се намираше още един млад французин, на име Арман Боне. Алиса се издигна с него във въздуха, видях последния й поздрав, след това тя се скри от погледа ми. Според нашите пресмятания експедицията трябваше да трае не повече от петнадесет дни, но ето вече измина повече от година и нито тя, нито другарят й Арман Боне са се завърнали. Какво е станало с тях? Има толкова лоши възможности, които са могли да отнемат живота на моята любима и на храбрия Арман. В ръцете на нашите неприятели ли са попаднали? Дали не са убити? Дали пък балонът не е експлодирал и разкъсаните им тела отдавна гният нейде на открито? Дали не е потънал в океана и тялото на любимата ми жена почива нейде на дъното? Херберт Франк, през безсънните ми нощи, когато се въртя трескав в леглото и всичките тия страшни картини се рисуват във въображението ми, често ми се струва, че чувам гласа на любимата да ме вика за помощ… Никакво писмо, никакво известие. Как да науча какво е станало с балона и пътниците в него?
Докато Матийо Драйфус изричаше тези думи, издрънча счупен прозорецът и на пода в стаята тупна едър камък. Матийо Драйфус и Херберт Франк се дръпнаха уплашено назад. Матийо поклати скръбно глава:
— Този камък е изпратен за мен. Трябваше, навярно, да ме убие! Мога да очаквам всичко от моите неприятели — те не биха се спрели, и пред убийство. Нали само по чудо се спасихме с Пикар, Зола и снаха ми от пожара в благотворителния базар…
— Но специално този камък има друго предназначение — стана от стола немският детектив. — Той е действително за вас, господин Драйфус, но само за да ви донесе тайно съобщение.
Наведе се, вдигна камъка и откачи от него писмо.
— Писмо? — подскочи Матийо. — Отворете го предпазливо!
Херберт скъса единия плик. Писмото, обаче, беше запечатано във втори плик, върху който имаше френски марки.
— Чудно — промърмори нетърпеливо Матийо, като видя това писмо. — Пристигнало е по пощата и въпреки това ми го хвърлят през прозореца, вързано за камък. Как си обяснявате това, Франк?
— Много просто, господин Драйфус — започна да обяснява детективът, който беше успял вече да разгледа плика от всички страни. — Прочетете адреса. Писмото не е адресирано до вас, а до някой си Жан Пиер Маршан, който живее във Фонтенебло. Значи, не са се осмелили да ви изпратят направо това писмо, а са избрали околен път. Сега вижте марките. Те не са обикновени френски марки, каквито се употребяват в Европейска Франция, а са марки, използвани във френските колонии. А ето тук ясно е написано: „Писмото е подадено в Каена, Френска Гвиана“.
В този момент Матийо Драйфус се спусна върху Франк и дръпна писмото от ръцете му.
— От Каена ли? — извика той с глас, издаващ дълбоко вълнение. — Това писмо, значи, съдържа известие от моя нещастен брат или, Боже мой, не смея да се надявам, не смея да го кажа, или пък това писмо ми съобщава за съдбата на балона и неговите пътници!
Ръцете му трепереха, докато разрязваше плика. Сгънатият лист хартия беше написан с енергичен, правилен почерк.
— Кой се е подписал? — попита Херберт Франк.
— Едно име, което никога не съм чувал в живота си. Някой си Либел.
— Четете де, какво ви пише тоя човек.
— Моля ви се, Франк — изрече Матийо със слаб глас, — прочетете ми вие това писмо. Премрежват ми се очите. Чувствам се толкова слаб, че трябва да седна. Съдбата ми се решава. Заклевам ви се, че ако Алиса е мъртва, ще сложа край на живота си.
— Жива е — избърза Херберт Франк, след като хвърли бегъл поглед върху писмото. — Този Либел е порядъчен човек, чуйте какво пише:
„Господине!
Пиша ви това писмо по поръчка на една нещастница. Авторът на тия редове е секретар на губернатора на Френска Гвиана.
Преди известно време на Дяволския остров слезе един балон, замаскиран с препарирани птици, с който пристигна една млада дама.
Тази странна маскировка била избрана, както впоследствие сама призна, за да може да освободи
