извършихте? Аз ще изляза и ще свидетелствам срещу вас, тъй като, знайте сега, аз подслушвах и наблюдавах, когато удушихте Лемерсие в моята стая.
Чертите на лицето на Анри се изкривиха. От гняв и възбуда той дълго не можа да каже нито дума. Най- сетне въздъхна и рече:
— Добре, че ми призна това. Сега, Фернанда, знам, че ти си моя неприятелка. Ще се срещнем пак!
Той хвърли още един поглед пълен с омраза върху момичето и бързо се скри в една напречна уличка.
Като подгонена от зли духове, Фернанда изтича до къщата на госпожа Драйфус и когато се прибра, трескава, разплакана, извън себе си, тя се хвърли на врата на Херманса и успя само да издума:
— Сега знам, че няма дълго да живея. Ще умра заради миналото си…
Херманса с мъка я успокои донякъде.
Вече беше време за вечеря и Андре дойде да съобщи, че трапезата е сложена. Но преди още да свършат вечерята, една от слугините влезе бледа и разтреперана и каза нещо на ухо на госпожа Драйфус.
— Не може да бъде, не е възможно! — сепна се Херманса. Полицията няма какво да търси в моята къща! Да не са измислили нови мъки за мен, някой нов разпит, нови терзания. Поканете полицейския комисар да влезе.
При тези думи Фернанда стана. Тя беше по-бяла от покривката, с която беше покрита масата.
— Не вярвам — каза тя глухо, след като слугинята излезе — да има някаква опасност за вас, госпожа Драйфус. Полицията не търси вас, тя търси мене.
— Вас, Фернанда? Но каква работа има с полицията едно толкова невинно и чисто момиче?
— Сега ще разберем!
Премалялата Фернанда посочи вратата, която в този момент се отвори и в стаята влезе един чиновник от парижката криминална полиция.
Чиновникът се поклони на госпожа Драйфус и каза:
— Извинете, госпожо, че ви прекъснах вечерята, но бързам.
— Какво ви води тук?, — попита Херманса.
— Не се отнася до вас, госпожо — продължи чиновникът, — но позволете ми да задам няколко въпроса на госпожицата, която се намира тук, във вашето общество.
Комисарят се приближи бавно до Фернанда, като я гледаше право в очите.
— Как се казвате, госпожице? — попита той.
— Аз… се казвам… Фернанда…
— Кажете как е фамилното ви име!
— Фернанда… Милостиви Боже… не мога да ви го кажа!
— Добре, тогава аз ще го изрека — заяви сурово комисарят. — Вие се казвате Фернанда Турвил и сте дъщеря на оная госпожа Турвил, която държеше едно съмнително заведение на улица „Росини“ и която една нощ внезапно изчезна.
— Не е вярно, господине — ужаси се Херманса, — не може да бъде. Тук има съвпадение на имена, тази госпожица не може да бъде дъщеря на една жена, която е упражнявала такъв долен занаят. Тя не може да произлиза от една, както вие казахте, съмнителна къща.
— Госпожицата сама ще ви каже дали говоря истината.
Тогава Херманса се изправи пред бледото момиче, протегна й ръка и каза:
— Фернанда, ако това е лъжа, кажете ми. Фернанда не отговори. Тя стоеше бледа и неподвижна като мраморна статуя.
— Фернанда — повтори Херманса, — аз ви обичам като сестра, не ме оставяйте да се заблуждавам, не ме карайте да вярвам, че твърденията на този чиновник…
— Те са верни — успя с мъка да промълви младото момиче.
Херманса Драйфус закри лицето си. Разплака се и излезе от стаята. Мисълта, че тя, най-чистата жена във Франция, е живяла под един покрив с едно развалено момиче, я ужасяваше.
В това време полицейският чиновник сложи ръка върху рамото на Фернанда и каза:
— Фернанда Турвил, в името на закона вие сте арестувана! Заподозряна сте като съучастница в убийството на тайния агент Лемерсие, което е станало на седми януари тази година в къщата на майка ви на улица „Росини“ и чийто труп е намерен в един гардероб. Подайте си ръцете, мой дълг е да сложа белезници на убийцата.
Механично, като че ли се движеше в сън, Фернанда подаде ръцете си.
— А сега, без много шум, ще тръгнете с мен — продължи комисарят. — Ще ви заведа в предварителния затвор. Следователят, господин Бертулус ще ви подложи на разпит.
Тогава Фернанда страстно вдигна към небето окованите с белезници ръце и извика с ужасен глас, който звучеше като заплаха не към едного, а към цял град, към този лъжлив, развратен, корумпиран Париж:
— Добре, изправете ме пред съдията! С нетърпение очаквам да се явя пред него, за да назова истинския убиец! И не само оня, който удуши нещастния Лемерсие, но и цяла банда от убийци, които свободно се разхождат из Париж и вършат своите престъпления. Първата жертва, която те хладнокръвно унищожиха, бе капитан Драйфус! Отведете ме! Истината иска да види един справедлив съдия.
29.
Манастирът „Сакре Кьор“, което значи „Светият кръст“, е едно старинно здание, което се намира в Париж. Малцина от ония, които минават покрай стените му пропускат да свалят почтително шапка и където и да се появи по улиците на Париж някоя от калугерките на „Светият кръст“, всички учтиво й помагат. И най-суровите хора, които иначе се отнасят към всичко с презрение и подигравка, замлъкват пред калугерките от този манастир. С тях не се подиграват, не ги обиждат. Цял Париж обича сестрите от „Светият кръст“. Но и в цял свят няма по-милосърдни, по-готови за жертва същества от обитателите на тоя манастир.
Когато тежко болен се бори със смъртта, сестрите от „Светият кръст“ са при леглото му. Те се грижат за него, наместват го в леглото му с внимателните си ръце и го подготвят за смъртта, когато лекарите са губили всяка надежда и болният се нуждае от лекар за душата си. Никаква заразна болест не е в състояние да уплаши тези благодетелни жени и да ги възпре от изпълнението на дълга им. По време на епидемиите, които по различни времена са върлували в Париж, те са се проявявали като героини. Без да се замислят, са влизали в заразените от холера къщи и са се грижили за болните, докато дори и най-близките им роднини, ужасени, страхливо са побягвали. А когато през 1870 година по бойните полета на Франция са лежали в кърви под открито небе хиляди хора, разкъсани от куршуми или снаряди, пак бели фигури като ангели от небето са се движили между ранени и убити и прибирали всички, у които още имало живот й дъх. Не една сестра от „Светият кръст“, засегната от заблуден куршум, е умряла геройски, не за родината, а за оная висша духовна родина, която трябва да обедини всички народи в царството на любовта към ближния.
Но който иска да разбере истинската същност на обитателките на този манастир, нека запита бедните и страдащи парижани. Който е гладен, нека похлопа на вратата на „Светият кръст“ — там той е сигурен, че ще бъде нахранен! Който е уморен, нека отиде в манастира, там ще намери чисто легло, а когато го измъчват душевни страдания и угризения на съвестта и се нуждае от духовна подкрепа, нека коленичи пред олтара в малката църква и утешен и подкрепен ще си отиде възроден.
Затова парижани обичат монахините от „Светият кръст“.
Зимата още веднъж се беше завърнала с пълна сила, тъкмо когато хората смятаха, че вече са се отървали от суровата гостенка. Буря засвири из парижките улици и настъпи силен студ. Една фигура, облечена в траурни дрехи, дръпна звънеца на манастира. Старата порта се отвори отвътре и сестра- вратарка попита гостенката какво желае.
— Искам да говоря със сестра Матилда, игуменката на манастира.
— Влезте — отдръпна се вратарката, — не стойте вън на бурята. Не вярвам, обаче, да можете сега, в този късен нощен час, да говорите с игуменката, тъй като тя или вече си е легнала, или пък е в своята килия и се занимава с манастирската кореспонденция, а тогава не бива да я смущаваме.
— Занесете й моля, тази карта — подаде й гостенката нещо.
