— Да, добре — кимна послушно Фернанда. Надви отвращението си и сложи ръката си в протегнатата десница на подлеца. Тържествуващ той я притегли към себе си.
— Значи, пак те спечелих най-после, моя Фернанда — прошепна той. — Колко щастливи ще бъдем! Колко хубаво гнездо ще ти уредя в Париж! Ще те заобиколя с богатство и удобства. Искам да се чувстваш щастлива при мен.
Той я целуна, а тя трепереща, с лице, вкаменено като на статуя, понасяше неговите целувки. Знаеше, че с това откупва собствената си свобода и спасението на Натали.
Ключарят потропа на вратата.
— Време е — извика той, — трябва да прекратите разговора.
Анри целуна горещо ръката на момичето, което беше завел до самия край на пропастта, и напусна килията.
Когато вратата се отвори и ключарят влезе, сестрата от „Светият кръст“ се опита също да се промъкне в килията.
— Хайде, пригответе се — нареди сурово ключарят, — колата чака. Тя ще ви закара в депортационното бюро, което ще ви експедира там, където е мястото на жени като вас.
— Дайте ми само няколко минути, за да завърша досегашния си живот с една молитва — помоли се Фернанда.
Суровият пазач се поколеба дали да даде такова позволение.
— Аз желая и настоявам да се удовлетвори молбата на затворницата — намеси се решително Натали. — Никой няма право да застава между Бога и една разкаяна грешница.
Ключарят се оттегли. Двете жени останаха сами. Фернанда съобщи на Натали съдържанието на разговора си с Анри и настоя тя да се спаси по указания от Анри начин. След това си смениха дрехите. Фернанда стана неузнаваема в бялото монашеско облекло и черната забрадка. Никой не би се усъмнил, че това не е изпратената от игуменката сестра. Но и Натали, чиито коси и черти на лицето имаха известна прилика с Фернандините, нямаше основание да се опасява, че ще бъде лесно позната. Тя разгърна кърпичката си и я сложи пред лицето си. А когато дойде ключарят, за да я заведе до колата, тя започна силно да плаче.
Монахинята вървеше до нея. Тя беше дръпнала забрадката си надолу, беше сключила ръце за молитва, изглежда се молеше за душевното спасение на грешницата.
Двете жени слязоха в двора и се запътиха към колата, в която вече бяха насядали останалите, които потегляха за Нова Каледония.
На известно разстояние от колата стояха директорът на затвора, Естерхази и Анри.
— Фернанда Турвил — подвикна директорът, — качвайте се.
Монахинята придружи нещастницата до колата. Тя я закриваше, докато се качи по стълбичката.
Мнимата убийца се скри в черната кола. Вратата се затвори след нея. Монахинята бавно мина край тримата мъже и се запъти към изхода. Вратарят почтително й отвори вратата и благочестивата сестра от „Светият кръст“ излезе на улицата. Фернанда беше свободна.
30.
На първо време клоунът Латур отиде в Париж, придружен от Роберт, който бе принуден по такъв странен и трагичен начин да напусне цирковата си кариера. Беше наел една неприветлива квартира в мрачна къща в предградието, тъй като парите, които беше спестил през време на цирковата си дейност, бяха твърде малко. Когато пристигна в Париж; имаше само неколкостотин франка, но какво можеше да направи с тези пари при скъпотията, която винаги царува в столицата! Действително, Латур би могъл лесно да постъпи пак като клоун в друг цирк, но това не би направил даже ако му предложеха няколко хиляди франка месечно. Тази професия отдавна вече му беше опротивяла, но откакто му се случи тази ужасна среща с баща му, мисълта да се яви отново пред публика в пъстрото клоунско облекло и да я забавлява с плоски шеги, силно го отвращаваше. Към това се прибавяше още едно обстоятелство, което му пречеше да се залови за някоя работа. Полицията го търсеше.
Макар че властите щяха да бъдат доволни, ако ножът на Латур беше пробол сърцето на стария Опасен престъпник, все пак Латур беше извършил покушение над един живот и затова трябваше да бъде привлечен под отговорност. Тъй че Версайската полиция беше принудена да изпрати окръжно до полицейските власти в цяла Франция, с което се искаше неговото арестуване.
В това окръжно се даваше точно описание на външността на Латур и се споменаваше изрично, че той навярно пътува с едно малко момче отвлечено от цирковата трупа.
На Латур не му оставаше нищо друго, освен да се крие в Париж, тъй като е стара истина, че най- усилено търсените от полицията престъпници могат спокойно да живеят в столицата дори в една и съща къща с някой полицейски инспектор.
Последното условие не беше изпълнено от Латур и Роберт, но те си намериха малка стаичка в мансардния етаж на мръсна къща на улица „Мадона“. Живееха в съседство с жената, известна в престъпния свят под името Нощната птица, която напоследък се беше освободила от онова бреме, което през последните години я спъваше и не й даваше възможност да живее според своите желания и разбирания. Децата на Нощната птица бяха умрели.
Латур и Роберт не знаеха още в какво опасно съседство се намираха, не се интересуваха от другите квартиранти и бяха доволни, че и те не се занимаваха с тях.
Роберт току-що се беше завърнал вкъщи. Той носеше в малка кошничка необходимите продукти, от които Латур щеше да сготви скромното им ядене. На малък спиртник си варяха супа или си пържеха месо. И днес тиганът стоеше над синкавия пламък. Миризма от гореща свинска мас изпълваше малката стая, в която нямаше нищо друго, освен леглата, маса и разнебитени столове.
— Е, донесе ли пържолите, моето момче? — попита бившият клоун. — Ах, да, ето ги, чудесни са, много са хубави, макар и да са отрязани от благородно животно, което доскоро е карало някой екипаж или пък товарна кола. Ние не се гнусим. И други хора в Париж ядат конско месо, само че не знаят това, а пък ние знаем. Тъй, дай да ги сложим в тигана, пък да нарежем и малко картофки. Ще стане ядене, моето момче, за което и царят ще ни завиди!
След четвърт час Латур и Роберт седяха един срещу друг пред грубата дървена маса и ядяха с добър апетит. След като се нахраниха, Латур сложи ножа и вилицата настрана, запали една цигара и рече:
— Тъй, моето момче, сега да си поприказваме малко за нашето бъдеще, защото навярно и ти разбираш, че тази работа не може да продължава така. Парите, с които разполагаме, са триста франка — при тези думи Латур беше повишил глас и приказваше доста високо и възбудено, което не би направил, ако познаваше съседите си. — Да, моето момче, триста франка, при това имаме и моя златен часовник с ланеца и този брилянтен пръстен, който една смахната херцогиня, трогната от моите шеги, ми сложи един ден на пръста. Можем да прибавим и иглата за вратовръзка, която ми е подарък от директора Мелини, и която може да струва петдесет франка. Това е цялото ни имущество. Сега въпросът е, трябва ли да чакаме, докато изядем и последната стотинка? Смятам, че не трябва, защото, ако останем в Париж без работа, без средства и без никаква възможност да печелим пари, ще бъда принуден да се предам на полицията, която и без това ме търси под дърво и камък. А ще бъде тежко да те оставя на произвола на съдбата. Ти виждаш, моето момче, че съдбата не ни обсипва са рози и затова те питам сериозно, не е ли по-добре да се върнеш при майка си. Да паднеш на колене пред нея и да я помолиш да ти прости, затова че увлечен от буйната си авантюристка кръв си я напуснал и си прекарал няколко месеца палав живот?
Роберт се сви, очите му се напълниха със сълзи. Хвърли се в краката на Латур:
— Чичо Латур, добри, мили чичо Латур, не ме гони, не ме отблъсквай, аз нямам вече майка, нямам дом, нямам близки и ако ти ме напуснеш, ще остана съвсем сам и лошите хора ще ме убият.
— Как да нямаш вече майка? — попита учуден Латур, като прегърна нежно момчето и го сложи на коленете си. — Достатъчно е да отидеш на улица „Монроа“ и ще намериш майка си!
— Чичо Латур — изплака момчето, — без твое знание ходих в къщата, където живееше майка ми и чичо Християнино не посмях да се кача горе, а се промъкнах само до квартирата на портиерката. И тя… — Роберт се разхълца по-силно. — Тя ми съобщи, че майка ми, от скръб по мене станала монахиня. Разказа още, че Бог, за да ме накаже, е прибрал моята сестричка, моята мила Виктория… о, Виктория вече е мъртва,
