Леопард се изправи.
— Все пак най-добре ще е, ако взема тази жена при себе си — промърмори той, — сръчна шпионка е, и сега, когато ме гонят, може да ми бъде много полезна.
Най-сетне по стълбите се чуха стъпките на Нощната птица. Тя влезе тържествуваща, сложи на масата хубаво парче телешко месо, шише вино, хляб и цигари.
— Ето — каза тя, — сега можем да прекараме заедно един щастлив час, а след като се нахраниш, ще се измъкнем и ще си намери друга квартира.
— А труповете? — попита Леопард. Но Нощната птица не му отговори.
С широко разтворени очи и вдигнати над главата ръце тя гледаше ужасена огъня в печката.
— Кой направи това? — можа най-сетне да запита.
— Кой го е направил ли? Че кой друг освен мен? — отговори Леопард. — Благодари ми, че ти помогнах! Какво искаш повече?
— Бъди проклет! — изкрещя Нощната птица. — Нещастнико, кой ти каза да запалиш огън в печката? Знаеш ли, какво направи? До просешка тояга ни докара, а можеше доста време да си поживеем хубаво и безгрижно! В тази печка беше цялото ми богатство?
— Полудяла ли си, жено? — кресна ядосано Леопард. — Една шепа слама и мръсна хартия! Това ли ти, беше богатството?
— Шепа слама, мръсна хартия! — изрева проститутката. — И триста франка, и един златен часовник с ланец, и брилянтен пръстен, за който гърбавият Питу щеше да ни даде най-малко двеста франка назаем, па и една игла за вратовръзка, която не струваше по-малко от петдесет франка… Ние сме съсипани, разорени или… а, знам каква е работата, проклети разбойнико, върни ми парите и скъпоценностите!
И преди хубавецът-престъпник да се сети какво става, тя се спусна към него и му издра и разкървави лицето.
— Запалил си огъня само за да ме заблудиш — извика тя, — познавам те, искаш да ме ограбиш… Мръсник, крадец… разбойник. Дай ми нещата!
Леопард отблъсна с един юмрук побеснялата жена, тъй че тя се олюля и падна близо до печката. Грабна дебел бастун и я заудря жестоко.
— На ти! — изкрещя злобно. — Ще ти докажа, че мога още да те обуздавам! Проклето женище, ти ми обезобрази лицето… на ти… още, още… полумъртва да лежиш там… ще ти строша кокалите… триста франка, златен часовник, брилянтен пръстен… защо скри от мен нещата? Ако сега не струват нищо, ти си виновна за това. Ще те бия, докато ти изскочи душата!
Леопард удържа думата си.
Той би Нощната птица, докато го заболя ръката и тя действително лежеше полумъртва пред него. След това бръкна с две ръце в печката и претърси още горещата пепел. Банкнотите бяха, разбира се, изгорели, но златните вещи бяха доста добре запазени. С най-голямо спокойствие Леопард ги прибра в джоба си. След това отчупи гърлото на шишето с виното, изпи го на един дъх и си тръгна, без да удостои с внимание Нощната птица и детските трупчета.
След известно време пребитата проститутка се свести. Тя едва можеше да се движи, лицето й беше подуто, всички кости я боляха.
Парите й бяха изгорели, а златните неща задигнати… Това бе щастливият час, който беше очаквала!
Едва привечер Латур и Роберт се върнаха от гробищата. Те дълго седяха и се молиха на гроба на малката Виктория. Сълзите на Роберт оросиха бръшляна, посаден на гроба от Християн Естерхази.
— А сега, моето момче — каза Латур, когато влязоха в стаичката си, без да подозират нищо, — сега ще си приберем богатството от лампата и ще се махнем от Париж. Смятам, че е най-добре да отидем в Германия. Там поне полицията няма да ни преследва, пък и може би в Берлин, в този голям град, ще се намери някоя почтена работа за нас.
— Наистина ли никога вече няма да играеш в цирка? — попита Роберт.
— Никога вече, синко, заклех се да не играя вече, пък и ти не бива да играеш, докато поне мога да ти помагам. Трябва да станеш нещо повече от скитащ цирков артист.
С тези думи Латур отвинти лампата.
Вик на уплаха се изтръгна от устата му.
— Ограбени сме! — процеди той. — Роберт, ние сме просяци, цялото ни имущество е изчезнало!
Никакво вайкане и оплакване, никакво обсъждане и обмисляне на въпроса кой може да бъде крадецът, не помагаха. Малкото съкровище, което двамата приятели притежаваха, беше безвъзвратно изчезнало! Роберт се разплака, но бившият клоун се помъчи философски да се помири със загубата.
— Значи — каза той, — не ни остава нищо друго, освен още сега и то веднага, да потърсим някаква работа. Ела, да не губим време, ела да отидем в едно бюро за настаняване на безработни.
Латур беше делови човек. Той нямаше обичай да протака изпълнението на своите решения.
Двамата напуснаха стаята. Петте франка, които Латур беше оставил в джоба си, когато тръгваха за гробищата, бяха сега цялото му богатство.
Тръгнаха към предградието Батиньол, защото беше чувал, че там имало един хан, където могли да се намерят хора, които се грижели за настаняването на безработни. Ханът носел и подходящо название: „При празния джоб“.
Вътрешните помещения на „Празния джоб“ не вдъхваха доверие. На дървените маси седяха няколко младежи, които с лули в уста бъбреха или играеха карти и съвсем не приличаха на хора, които търсят работа. Съдържателят на хана, дребен дебел човек с кривогледи очи и много плешива глава, се грижеше да напълва чашките с ракия веднага, щом се изпразнеха.
Латур и Роберт седнаха на една по-отдалечена маса и след като си поръчаха нещо, запитаха съдържателя дали не знае някаква работа за трудолюбиви хора.
— Каква да е — уточни Латур. — Ние сме съгласни на всякаква работа. Нали, Роберт, нали, моето момче? Аз съм здрав и силен, а това момче ще ми помага.
Съдържателят сви рамене.
— Сега има доста безработни в Париж — обясни той. — Едва на две хиляди един може да намери работа.
Отговорът не беше утешителен за Латур. Няма нищо по-страшно от това да не можеш да си намериш работа и по честен начин да си изкарваш прехраната.
Съдържателят се оттегли и отиде до една маса, където се играеше прочутото „единадесет и половина“. Пред всеки от играчите, които бяха работници или поточно се наричаха така, без да си помръднат по цяла година ръцете, лежеше купчинка сребърни и медни монети. Всяка хвърлена на масата карта се придружаваше от груба, а често и цинична ругатня.
Изведнъж вратата се отвори. В стаята влезе висок слаб мъж с наметната пелерина върху мръсна моряшка униформа. На обгореното от слънце и вятър лице, стърчаха гъсти, сиви мустаци, а по челото и бузите се виждаха следи от стари рани.
Щом съдържателят забеляза този гост, той скочи и го поздрави с котешка любезност.
— О, стара акуло — поклони се съдържателят на „Празния джоб“, — добре сте дошли пак при нас. Аз мислех, че вече съвсем сте ни забравили нас, сухоземните същества.
— Бих предпочел да вися на фокмачтата и суровият североизточен вятър да ме блъска по четиридесет пъти в дървото, като че ли самият аз съм от омазано катранено дърво, отколкото без нужда да дойда във вашата проклета дупка. Имам нужда от хора, приятелю, от няколко младежи, от които да направя истински моряци… Охо, колко са минали вече през ръцете ми!
С тези думи морякът, какъвто, ако се съди по думите и вида му, беше без съмнение новодошлият, седна на една свободна маса и огледа внимателно широката зала на хана. Съдържателят чукна с нож по една чаша и когато гостите замлъкнаха, извика с висок кънтящ глас:
— Господа, който иска да работи, му се предлага много съблазнителен случай. Тук е почтеният господин Сириус Сенегал, най-големият морски агент в Хавър. Той е ощастливил много младежи, като ги е настанил на различни параходи. В джобовете му дрънкат пари, момчета, думите му не отиват на вятъра, той върши добра работа. Кой иска да тръгне с уважаемия господин Сенегал?
— Охо, приятелю — прекъсна параходният агент хвалбите на съдържателя, — вие говорите така, като
