— Вярно е — кимна той. — Аз съжалявам нещастното момиче, то е още толкова младо и може би ще се поправи там, на Дяволския остров. Пък двадесет години не са кой знае колко много…
— Вие сте благороден човек, полковник Анри — отговори белокосият директор на „Сен Лазар“, — и не сте дали, според мене, съчувствието си на недостойна за него. Откакто управлявам този затвор, не съм имал затворничка, която да се държи по-спокойно, по-разумно и по-достойно от Фернанда Турвил. Тъжна, но кротка, тя си седи в килията и не проговаря с никого, дори с пазачката, която й носи храна.
В този миг желязната врата на двора се отвори и ключарят пропусна една висока женска фигура, облечена в дълго монашеско расо. Лицето й беше наполовина прикрито от черна забрадка.
— Монахиня — учуди се Естерхази, — какво търси тя тук в този затвор за проститутки?
— Тя е сестра от „Светият кръст“ — отговори директорът. — Монахините от този манастир имат право по всяко време да влизат в нашия затвор и да донасят на падналите жени, затворени между тези стени, небесна утеха. Много закоравели сърца са омеквали, вследствие нежните увещания на сестрите от „Светият кръст“. В много души се е стопявал ледът, когато някоя от тези монахини ги е озарявала с лъча на вярата. Много упорити грешници са били поправени по тоя начин. Но изглежда, че тази сестра има някакво особено желание. Тя е може би изпратена от игуменката със специална поръчка. Нали виждате, господа, че тя иде право към нас?
Монахинята с дългото бяло облекло, приближаваше бавно, но изведнъж, като видя двамата мъже, които разговаряха с директора на затвора, се спря като закована и с бързо движение покри още повече лицето си със забрадката. След това направи знак с ръка.
Директорът забърза насреща й, поздрави я почтително и попита:
— Имате ли нещо особено да ми кажете, сестро? Ще бъда много щастлив, ако мога да услужа вам и на вашия манастир?
Монахинята извади едно писмо и го подаде на директора. Но докато той отвори и прочете писмото, погледите й бяха отправени към Естерхази, а тъмните й очи изпускаха искри.
— Молбата ви ще бъде веднага изпълнена, благочестива сестро — каза тихо директорът на затвора. — Игуменката на вашия манастир ми пише, че желаете да посетите в килията осъдената на двадесетгодишно заточение на Дяволския остров Фернанда Турвил. Един от моите хора ще ви заведе веднага при нея. Утешете я с божията милост. Мисля, че тя ще има нужда от тази утеха пред дългото пътешествие и ужасното пребиваване на оня остров, когото наричат гроб на живите.
— Каквото мога, ще го сторя — отговори монахинята. — Ще си направя и труда, ако е възможно, да добия признания от нея, тъй като според нашите сведения Фернанда Турвил не е признала пред съда, че има вина.
— Твърде рядко се случва да признаят вината си — съгласи се директорът. — Ако беше признала, че е убила Лемерсие, навярно би била осъдена на гилотиниране, така поне си спасява главата.
Той направи знак на един от своите хора и монахинята влезе с него в големия мрачен затвор.
Директорът се върна при Естерхази и Анри.
— Още днес ли ще бъде изведена оттук Фернанда Турвил — попита Анри.
— Щом присъдата й е вече произнесена — отговори директорът, — тя не може да остане повече в „Сен Лазар“. Черната кола, която виждате там, след четвърт час ще вземе всички определени за депортиране жени и ще ги закара в депортационното бюро, което се грижи по-нататък за тяхното изпращане и превозване.
— И другите ли жени — запита Естерхази — ще бъдат изпратени в Каена или на Дяволския остров?
— Не, другите ще отидат в Нова Каледония. Фернанда Турвил е единствената, определена за Дяволския остров. Знаете, господа, че само в крайно редки случаи се изпращат там жени, тъй като климатът в Каена и околностите й е убийствен.
— Наистина ли? — полюбопитства Анри. — Действително ли сте на мнение, господин директоре, че Фернанда Турвил не ще може да преживее своето двадесетгодишно заточение на Дяволския остров? Директорът кимна с глава:
— Най-късно след три години трупът на нещастната ще бъде хвърлен в морето и акулите ще унищожат останките й.
— Клетото момиче — изрече Анри с тон, от който не можеше да се разбере дали изразява състрадание или злорадство. — Значи тя, въпреки моята молба, все пак е осъдена на смърт — продължи той, — само че смъртта на Дяволския остров ще бъде по-бавна и по-мъчителна, отколкото на ножа на гилотината…
Той хвана ръката на директора и помоли:
— Бих искал да говоря още веднъж с Фернанда Турвил. Мога ли да я посетя в килията й преди да я вземе страшната черна кола и да я отдели от живите хора? Бих искал да утеша нещастницата, да й кажа, че тук, в Париж ще направя всичко възможно пред съответните власти, за да й намалят наказанието и при добро поведение да я помилват след няколко години.
— Да, идете и утешете нещастната Фернанда — одобри директорът. — Макар и да е противно на наредбите някой да посещава в килиите им затворниците през времето между прочитане на присъдата и депортирането им, в дадения случай няма да сгреша, ако направя едно изключение.
— Благодаря ви, господине — леко се поклони полковник Анри. — О, вие не можете да си представите колко щастлива ще се чувства Фернанда, ако ме види още веднъж преди своето заминаване.
Анри и Естерхази размениха бързи погледи. Може би почитаният директор на затвора „Сен Лазар“ щеше да бъде сериозно озадачен, ако беше забелязал сатанинското лукавство, което проблясна в очите им.
Директорът помоли двамата офицери да го извинят за минута, приближи се до осъдените на заточение в Нова Каледония и с няколко назидателни думи им напомни да използват годините на заточение за поправяне и издигане на душите си. Всяка една от тях е свободна след изтичането на наказанието да се върне в Париж и да започне порядъчен живот.
Ала почтеният човек проповядваше пред глухи./ Проститутките от „Сен Лазар“ го изгледаха с неприязън. Човек може да се обзаложи, че всяка една от тях, ако наистина има щастието да преживее годините на заточението и се върне в Париж, би започнала отново същия позорен и престъпен живот, който я беше завел в Нова Каледония.
Естерхази дръпна настрана приятеля си Анри.
— Защо искате непременно да видите още веднъж Фернанда Турвил? — попита той. — Оставете момиче^ то на съдбата й.
Анри тропна сърдито с крак.
— Не мога и сам да си обясня — процеди глухо той — какво ме тегли толкова към нея. Наистина, струва ми се, че още обичам тази Фернанда.
В това време сестра Натали беше влязла в килията на нещастната Фернанда. Тя завари осъдената на двадесетгодишно заточение спокойно изправена сред килията си и със скръстени на гърдите ръце, с втренчен поглед, потънала в размишления.
Натали направи знак на ключаря да затвори вратата и тръгна тихо към затворничката. Тя не се дръпна назад, не трепна дори, когато видя пред себе си необикновената фигура в бяло монашеско облекло, но и не поздрави сестрата от „Светият кръст“.
— Нещастно, заблудено момиче! — започна Натали. — Аз ида да ти донеса утеха и вяра, да ти дам божи напътствия за пътуването, което ти предстои. Съветвам те, направи чистосърдечно признание, облекчи душата си, свали от нея бремето на греха, преди да се оттеглиш от света на живите. Фернанда Турвил, аз не съм съдия, няма да те предам, довери ми се, за да мога да измоля от Бога и от света Богородица прошка за тебе, прошка за ужасното злодеяние, което си поела върху душата си.
Фернанда продължаваше да мълчи.
— Значи не искаш да признаеш — въздъхна печално Натали. — О, ти, клето, заблудено същество, какво очакваш още от живота? Не знаеш ли, че там, на Дяволския остров, те чака сигурна смърт, че ти никога вече няма да вкусиш радостите на живота. Защо отблъскваш
единственото нещо, което може да направи съдбата ти поносима. Примирението с Бога и с човечеството, спрямо което си прегрешила, са единствените утехи.
— Но ако не съм прегрешила нито спрямо Бога, нито спрямо хората, ако не съм направила никому зло, ако съм невинна, ако не съм престъпница, ами съм жертва на престъпление, какво тогава, благочестива сестро?
