години.
Светлината на фенерчето осветяваше многото ковчези, поставени на малки поставки.
— Ето там — посочи Соломон Дулсети.
Мършавите ръце на евреина смъкваха цветята и венците, а разбойниците вървяха и ги тъпчеха с крака.
— Сребърните украшения — каза Равелак, — можем да ги претопим.
— Има време за това — отвърна Дулсети, — най-напред трябва да вземем скъпоценностите, те струват повече.
— Ще отворим ковчега — разпореди Мъртвешката глава.
Разбойниците започнаха работа. Няколко минути владееше гробна тишина. След това Мъртвешката глава и Равелак отвинтиха капака на ковчега и го поставиха до стената.
Пред разбойниците се откри картина, която би трогнала всяко милостиво сърце, но не и безчувствените души на тия осакатени същества.
В ковчега лежеше красива жена. Пленителната красота на лицето й не беше разрушена още от смъртта, само очите й бяха хлътнали дълбоко и устните прибрани. На гърдите й набожно бяха сключени ръцете.
Тази картина не трогна тримата изверги. Жадните им погледи лакомо се плъзгаха по диамантите и скъпото облекло на мъртвата.
Евреинът Дулсети изрева от радост. Той се наведе над мъртвата, хвана ръцете й, погали бледото й лице, като че бе душевноболен.
Тайнственият фенер освети гърдите на нещастницата, която дори в гроба си нямаше спокойствие. Хиляди разноцветни искри светнаха срещу злодеите. Те се излъчваха от скъпоценните бисери, които умрялата имаше на шията си.
Соломон Дулсети я вдигна, а Мъртвешката глава и Равелак заизмъкваха скъпоценностите от пръстите й. После евреинът откачи обеците на нещастницата и всичко това събираше в малка торба, която носеше през рамо.
— Проклятие — просъска Мъртвешката глава, който не беше прикрил грозотата на лицето си и изглеждаше, като че ли е възкръснал от мъртвите. — На този пръст има пръстен с диамант и смарагди, но не мога да го извадя, защото се е сраснал с плътта. Остър нож блесна в ръката на Равелак.
— Отрежи пръста тогава — каза той, като вдигна ръка и искаше да изпълни намерението си.
Дулсети обаче го отблъсна.
— Червено куче, ще оцапаш копринените дрехи, а те струват пари. Брюкселските дантели също имат висока цена.
Съобразителността на евреина бе похвалена от Мъртвешката глава и тримата започнаха да събличат мъртвата.
Скъпоценните дрехи също бяха сложени в торбата.
— И долната фуста е ценна — подсказа евреинът. В този миг Равелак с треперещ глас извика:
— Светлина се движи през гробницата… Мъртвешката глава се уплаши, но Дулсети го успокои.
— Навярно е гробарят, старият Бибу — каза той,,— който има някаква работа. Той няма да ни види, но ако дойде тук и ни попречи, тогава ти, Мъртвешка глава, ще опиташ дали твоят железен чук е по-здрав от неговата глава.
— Трябва да побързаме, за да не ни видят — изсъска мъжът на Помпадура. — Равелак, дай ми ножа си, ще взема пръстена заедно с пръста!
В това време евреинът завърза малкия чувал и го метна на гърба си. Мъртвешката глава взе тайнствения фенер и освети ръката, която Равелак беше хванал. Той допря ножа до костта на пръста и безмилостно започна да го реже.
Кръв потече от раната и изцапа роклята на мъртвата.
— Дай ми чука, Мъртвешка глава — извика Равелак, — искам да отсека костта.
Преди още да беше се обърнал, за да изпълни желанието на другаря си, се случи нещо ужасно. Тежка въздишка се чу от гробницата. Равелак отскочи.
Ръката, в която Мъртвешката глава държеше фенера, затрепера като лист и отвратителното му лице се вкамени.
Дулсети се огледа страхливо.
Чу се втора въздишка, толкова страшна и злокобна, че злодеите се уплашиха, косите им настръхнаха и ги обля студена пот.
Наранената ръка мръдна, тялото на мъртвата жена се размърда и гърдите й започнаха да се повдигат.
Мъртвата бавно се надигна от смъртния си одър.
— Тя е жива — промълви евреинът, — погребали са я припаднала. Сега ще ни издаде.
— Да се махаме оттук — извика Мъртвешката глава, — трябва да отидем на по-сигурно място, по дяволите, евреино, какво си застинал като камък!
Понечи да издърпа Дулсети със себе си, но той се измъкна усмихнат от ръцете си.
— Вие се страхливци — извика той с дрезгав глас,— плашите се от една припаднала жена! Аз ще ви кажа, какво трябва да направим с нея — ако не е умряла, ще я убием.
Евреинът се хвърли върху жертвата си. Тя бе отворила очи и се оглеждаше. Жената не знаеше какво търсеха фигурите край нея, усмихна се, като мислеше, че сънува.
Когато евреинът се хвърли върху нея, тя извика силно за помощ.
Соломон Дулсети държеше в едната си ръка чувалчето, а с другата бе хванал гърлото й. Силният вик, който се изтръгна с болка от гърлото на нещастницата, разцепи въздуха.
— Ще ни издадеш, куче такова — просъска Мъртвешката глава, — ще ни погубиш!
Той хвана стария евреин за врата и го блъсна по стълбите. Равелак вече беше избягал.
Мъртвешката глава и Дулсети излязоха от гробницата. Тъмни сенки се появиха пред тях. Мъртвешката глава мислеше върху кого да се хвърли най-напред. За щастие той нямаше никакво оръжие у себе си, а чука беше забравил в гробницата. Затова му дойде наум нещо друго.
Отвратителното му лице уплаши тримата. Нападателите за минута се стреснаха като го видяха. Мъртвешката глава използва изненадата и се хвърли с всичка сила върху Матийо, като го удари с юмрук по челото.
Матийо Драйфус падна като мъртъв на земята. Чуха се четири изстрела от револвера на Алиса. Трите куршума не улучиха, а четвъртият рани леко Мъртвешката глава в лявото рамо. Той взе с дясната си ръка бастуна на Матийо.
Алиса извика и се хвърли върху Драйфус.
Дебелият бастун се завъртя из въздуха. Той попадна върху главата на стария гробар, който изстена и се свлече на земята.
Разбойникът ритна лежащия на земята Дулсети и му каза:
— Тръгвай, още е тъмно, никой не ще ни познае! Те изтичаха към оградата на гробището. Посрещна ги Равелак.
— Стълбата виси — каза той, — не съм я забравил. След миг разбойниците се намериха отвъд стената.
Влачейки стария евреин, те бягаха през полето и скоро се загубиха в тъмнината.
В това време Матийо Драйфус бе дошъл вече на себе си. Без да обръща внимание на болките си, той се запъти с Алиса към гробницата. Драсна клечка кибрит. На тази слаба светлина те слязоха по стълбите. Изплашени, Матийо и Алиса се доближиха до отворения ковчег. Матийо се наведе над припадналата, а Алиса я хвана за ръцете.
— Тя е жива! — извикаха в един глас и двамата.
— Но ще живее ли? — добави Матийо. — Това един Бог само знае.
15.
Същата вечер, когато ставаха тези случки, един мъж с червена брада вървеше из улиците на квартал „Марбьов“, там, където живее по-бедното парижко население. Мъжът носеше закърпен дълъг войнишки
