— Отмъстителната кама ще го прониже тогава.
— Бъди предпазлив Курт Валберг, когато се срещнеш довечера със зеленото домино, тъй като той е човекът, за когото ти говоря сега.
След това братята на веригата напуснаха тавана и по тясната стълба слязоха в една стая, където ги посрещна някакъв старец.
Единият от маскираните даде знак на стареца и той извади от шкафа червена мантия, украсена с хермелинова кожа, калпак и маска от черна коприна.
— Ще облечеш тези дрехи — каза един от майсторите. — Само така можеш да отидеш на бал в „Червената воденица“. В десния джоб на мантията ще намериш една алуминиева монета, която ще покажеш на майка Казота и никой не ще ти попречи да влезеш в подземния салон. Почакай, докато ни съобщят, че полицията си е отишла.
Измина повече от час. Кукувицата на стенния часовник изкука седем пъти.
— Портиерът ни съобщава, че полицията си е отишла — каза най-старият от майсторите, — без да е успяла да открие нещо. Време е вече да тръгнеш, Курт Валберг.
Младият мъж облече мантията, сложи си калпака й маската. Той се сбогува с майсторите, които пак го предупредиха да се пази от зеленото домино. Пожелаха му добър път и му поръчаха да изпрати шифровано известие от Лондон.
Старецът изпрати Валберг до вратата. Там го чакаше файтон.
— На кого да предам дрехите? — запита младият немец, преди да се качи на файтона.
— Дай ги на майка Казота — отговори старецът, — не забравяй да вземеш от джоба алуминиевата монета!
Файтонът потегли по тъмните улици на Париж и се отправи към квартал „Св. Антон“, към „Червената воденица“, където ставаха тайните балове.
Старото здание, в което се намираше „Червената воденица“, съединяваше две успоредни улици. Големият зимник под къщата беше превърнат в елегантен танцувален салон. Стотина огледала красяха стените. Позлатени стълбове отделяха главния салон от галериите, където имаше сепарета и малки стаички за тайни срещи.
Всяка нощ тук идваха парижки развратници, които търсеха удоволствие в тайнствените нощни балове. Посетителите бяха съмнителни личности и не всеки можеше да ги посещава. Входните билети се разпространяваха по мистериозен начин и на висока цена. По-голяма част от посетителите се състоеше от полусветските дами на Париж. Тези красиви, нахални и грозни същества, които се бяха научили изкусно да вплитат в примките си мъжете, при това така, че те бяха готови да жертват и последната си пара само и само да имат любовта на някоя от тях. Като орляци пъстри птици чакаха тук парижките проститутки с шарените си костюми. Те хващаха за ръце мъжете и ги завличаха в тайните стаички, където се лееше шампанско и където моралът изчезваше незабелязано.
Мъжете, които пилееха безсмислено парите си, бяха от ония парфюмирани парижки безделници, в чиито спални никога не достигаше слънчев лъч. Те спяха денем и най-важното за тях бяха жените, хазартът и ездата. Имаше между тях безгрижни търговци, които бяха близо до фалита, касиери, чиито кражби скоро щяха да се открият, развратени и несериозни студенти, пътуващи художници, а и обикновени джебчии, които вършеха по-лесно кражбите си тук — сред удоволствията и насладите…
Двама мъже седнаха в усамотено сепаре. Единият беше с черно домино, а другият — със зелено. Пред тях на малка маса стоеше купчина банкноти, един формуляр на полица, мастило и перо. Единият държеше в ръцете си малък предмет, който блестеше като пламък.
Черното домино беше Соломон Дулсети, а зеленото — Естерхази.
— Такава брошка не може да се намери в цял Париж — каза евреинът, — вижте тези камъни, те са светли като кристална вода.
Естерхази взе брошката и започна да я разглежда внимателно.
— Тази брошка може да краси гърдите на княгинята! Смятам, че е ориенталска изработка.
— Да, ориенталска — отвърна Соломон, — носила я е навярно някоя султанка. За Бога, случайно я купих и втори път едва ли ще ми се падне такова щастие, господин графе. Само двадесет хиляди! На такава цена брошката е, кажи-речи, подарена и с нейното продаване ще загубя това, което с пот съм спечелил.
— Давам десет хиляди и нищо повече.
Евреинът се пресегна да вземе скъпоценното украшение, което бе същата онази брошка, взета от гробницата в „Пер Лашез“. Като видя, че Естерхази се накани да си върви, Соломон стана по-сговорчив.
— Господин графе — каза едва ли не с плач той, — не си причинявайте сам нещастие. Не допускайте друг да купи тази брошка. Боже мой, и при тази ли продажба ще загубя! Добър човек съм, живея винаги набожно, а хората винаги са груби и несправедливи към мен.
— Не се отчайвайте — изкиска се черният майор. — Зная че играете комедии. Казвам ви за последен път: десет хиляди франка и тази брошка! Дайте още хиляда франка и аз ще подпиша полицата за тридесет и пет хиляди, но с това ще бъдат уредени и старите ми сметки. Да или не? Не съм дошъл на бала, за да слушам вашите хленчения.
Лихварят стенеше като загубил ума си човек, на очите му се появиха сълзи. Той обръщаше в ръцете си брилянтната брошка, ала Естерхази остана непоколебим. Евреинът трябваше да отстъпи. Той сложи на масата при парите още две банкноти по петстотин франка. Графът подписа полицата, взе сумата заедно с брошката и сложи всичко в джоба си.
Черният майор стана и искаше да си върви, но Дулсети го хвана за дрехата.
— Какво искате още от мене? — попита Естерхази сериозно. — Работата приключи и не искам никой да забележи, че сме тук.
— Ще ви напомня обещанието, което ми дадохте, когато за пръв път ви заех пари.
— Обещанието ли? — попита графът и челото му се набръчка.
Старият лихвар поклати глава и радостна усмивка се появи на устните му.
— Не си ли спомняте? — попита той тихо. — Макар че съм стар, имам нужда от млада жена, която да ме гледа и да се грижи за къщата ми. Желая това да бъде Долора, щерката на мадам Легуве. Много добре зная, господин графе, вие имате влияние над двете жени, зная, че мадам Легуве е хитра жена и обича париците, но, ако ми остави дъщеря си, честно ще й заплатя.
— Схващам,, че вие искате да купите хубавата Долора.
— Да речем, че е тъй. Девойката запали огън в сърцето ми. Истина е, не съм вече млад, но какво от това? Тя ще живее при мен като царица, аз ще я направя моя наследница.
— Хубаво е последното ви желание, но само ако го изпълните. Вие не ще играете още дълго земното хоро — може утре да умрете.
Евреинът направи движение, изразяващо недоволство.
— Не приказвайте за смъртта, господин графе! — простена той. — Мисълта, че ще ме захлупят в ковчег ме подлудява. Искам да живея и да се наслаждавам на хубавата Долора.
— Ще поговоря с мадам Легуве. Тя и дъщеря й са тук. Ако решите да пожертвате няколко хиляди, в такъв случай алчната жена сигурно ще ви даде красивата девойка.
— Знайте, че старият Дулсети винаги е на ваше разположение.
— Добре, почакайте тук, за да говорите сам с Долора.
Естерхази постави маската си и влезе в танцувалната зала.
Току-що излезе и един облечен в червена наметка мъж го приближи.
— Колко халки има веригата? — запита човекът.
— Триста и десет — отвърна майорът.
После извади от джоба си един запечатан плик, подаде го на наметнатия с червената мантия и му рече:
— От името на комитета ви предавам, братко, хиляда франка за пътуването ви до Лондон. Кажете ми името си!
Очите на немския златар светнаха.
— Не мога да ви кажа името си, защото полицията преследва комитета. Издайникът ще бъде наказан.
После Курт Валберг се отдалечи и се изгуби между маските.
