Като чу казаното от Валберг, графът пребледня.
— Дотам ли се е стигнало, че верижните братя ме подозират в издайничество? Трябва да действам бързо и да унищожа всички! — шепнеше той на себе си.
Появи се един Арлекино, облечен в пъстри дрехи, държащ в ръцете си камшик, с който небрежно шибаше минаващите покрай него посетители. Арлекино замахна с камшика и удари Естерхази по лявото рамо, а после и го гърдите.
Графът хвана ръката му и я стисна здраво.
— Вие ли сте, Гилберт?
— Аз съм — отвърна маскираният.
Познатият на читателя таен агент на парижката полиция наистина беше се преоблякъл като Арлекино и така следеше събралото се тук общество.
— Нападнахте ли верижните братя? — попита Естерхази, като го дръпна към себе си.
— Нападнахме ги — отвърна детективът, — благодарение на напътствията, които ми дадохте, намерих къщата и влязох, но за съжаление не успях да направя нищо, защото бяха избягали още преди ние да се озовем в стаята, в която заседаваха.
— Проклятие — просъска графът, — това ще има за мене лоши последствия. Поне да мога да получа едно удовлетворение заради този неуспех. Виждате ли онази маска с червената наметка?
— Виждам я — отвърна Гилберт.
— Под тази маска се крие най-опасният деятел на комитета на веригата.
— Ще го арестувам тогава — каза Гилберт. — Надявам се, граф Естерхази, че правителството ще бъде доволно и от двама ни и ще можем да разчитаме на добро възнаграждение.
— Ще намерите в джоба на наметката една малка алуминиева монета, която е знакът на братята от веригата. Не забравяйте, Гилберт, че не бива да споменавате моето име.
Зеленото домино и Арлекино се разделиха, за да се залови всеки за работа: Гилберт да арестува Валберг, а Естерхази да говори с мадам Легуве, която той зърна в един ъгъл на залата. Кубинката разговаряше с една привлекателна туркиня, която бе скръстила ръце на гърдите си и слушаше с внимание.
16.
Курт Валберг се погнуси от разврата, който вилнееше около него. Този млад немски златар беше честен човек и макар в жилите му да течеше гореща юношеска кръв, тези нахални, напудрени жени, които се въртяха покрай него, не можеха да го съблазнят. Сърцето му бе изпълнено от образа на една благородна и честна девойка.
Валберг обичаше! Душата му бе обладана от сладко чувство и той ненавиждаше всички жени, които се бяха събрали в тази зала, за да развратничат открито.
Пред него изникваше образът на любимата му, която със сълзи на очи мислеше за него. Курт обичаше Долора, красивата дъщеря на хазайката госпожа Легуве. Затова, гледайки заобикалящите го, той се връщаше мислено при нея. Красивата Долора се беше хвърлила в прегръдките му с думите: „Какво щастие е да бъда достойна за теб“. Но Курт затвори устата й с хиляди целувки и каза, че гордата красавица е достойна за княз.
Още докато разговаряше с граф Естерхази, немецът без да иска мислеше за красивата Долора, с която трябваше да се раздели сутринта. Той реши да напусне бала и да си иде у дома. Може би тя не беше си легнала още и го чакаше. Щеше да размени поне няколко нежни погледа с любимата си. Златарят бе приближил вече вратата на салона, когато някой го хвана за дрехите. Един господин в червен фрак и с черна копринена маска застана пред него.
— Моля ви, помогнете на един нещастен човек — каза непознатият с развълнуван глас, — спасете два живота.
Тези думи трогнаха Курт и той отвърна почти автоматично:
— Ако имате нужда, господине, мой дълг е да ви помогна.
— Благодаря ви — поклони се непознатият. — Елате, моля ви, с мен в онази стаичка.
Двамата влязоха в близката стая, която бе разделена от главната зала с черни завеси.
Непознатият махна маската си. Млад красив, мъж със следи от силна скръб по лицето стоеше пред Курт. Непознатият имаше благородно сърце и по чертите се познаваше, че е аристократ.
— Казвам се барон Емил фон Пикардин — представи се той, — и въпреки голямото ми богатство, съм най-нещастният човек на света. Един подъл мъж застави моята годеница да се закълне, че след няколко седмици ще стане негова жена. Отначало се отдадох на отчаянието, но после реших да не допусна да наруши щастието ми. Наех няколко детективи, за да съберат сведения за живота на съперника ми и узнах ужасни работи. Научих, че той посещавал тези барове редовно. Щом докажа това, той ще бъде морално разорен и бащата на моята годеница не ще даде дъщеря си на човек, който има връзка с разни престъпници.
— С какво мога да ви помогна? — попита Курт Валберг любезно.
— Заемете ми вашата мантия и шапката си — помоли баронът. — Видях ви като разговаряхте приятелски със зеленото домино, моя най-голям неприятел, и помислих, че ще е най-добре, ако се приближа до него с вашата маска. Той не ще се усъмни и ще започне да разговаря с мене, а аз ще го позная по гласа. Тогава ще скъсам маската му и ще извикам силно името му. Поканил съм четирима мои добри приятели. Те са тук и са готови да се закълнат, че са видели майор граф Естерхази сред парижката измет.
Баронът спря за минута, после улови двете ръце на Валберг.
— Не ми отказвайте, господине — завърши той с насълзени очи, — спасете две сърца, които се намират в края на бездната.
Курт се замисли. Той запомни казаното име от барона: майор Естерхази, това бе името на човека, когото братята на веригата подозираха, че е предател. И този човек сега искаше да погуби щастието на две сърца, които се обичаха.
Не! Това не трябва да става!
— Вземете мантията — реши благородният младеж и подаде облеклото на младия барон. — Дано сполучите да спасите годеницата си от ръцете на вашия неприятел.
Емил фон Пикардин стисна признателно ръцете на младия немец.
— Никога не ще забравя услугата, която ми правите. Кажете ми, моля, името си, за да се срещнем пак.
— Нищо не значи името — каза Курт Валберг. — Ако се видим друг път, надявам се, че ще се срещнем на по-удобно място. Сега прощавайте!
Курт Валберг излезе. Пикардин отиде в танцувалната зала и потърси с очи зеленото домино.
С мисълта, че е сторил добро дело, Курт Валберг напусна салона. Той мина през коридора и стигна до стълбата, която водеше към изхода на кръчмата. Изведнъж младежът се наведе и вдигна малък предмет от пода. Това бе малко златно сърце, закачено на нежно синджирче. Валберг побледня. Той много се изненада.
— Нима е възможно да го е изгубила тук? Това е същото златно сърце, което сам направих за Долора и го украсих с буквите Д. и К. Дадох й го в знака на любовта ни и тя ми се закле, че ще го носи винаги на гърдите си. И сега го намирам в това място на разврата, където честно момиче не би прекрачило прага!
Той сложи ръка на главата си, като се мъчеше да събере мислите си, които тормозеха съзнанието му.
— Ако е дошла тайно! — каза си с треперещ глас. — Не, аз трябва да се уверя в това, дори и да ми коства живота.
Той се върна обратно в залата.
Курт отиде при маските. Търсеше, гледаше внимателно всяка маска, но напразно. Валберг не можа да намери тази, която търсеше.
— Много чудно — помисли си той и стисна главата си с две ръце. — Не е възможно да има друго такова украшение; само Долора може да е изгубила това златно сърце. Къде е тя, къде се е скрила тук, в ада на разврата?
