Всичко, каквото пожелаеш, ще намериш у мене. Аз ще бъда твоя любовница, твоя пазителка, шпионка и детективка. Ако желаеш да преследваш някой неприятел, ще ти помагам; ще печеля за тебе пари, ако имаш нужда от пари; всичко ще сторя за теб, даже и убийство, ако ми заповядаш.
— Какво иска в замяна твоята преданост?
— Твоята любов!
Казвайки това, тя приседна на коленете му. Красивата жена прегърна графа с лявата си ръка, а с дясната махна маската от лицето му и го зацелува горещо по устните. После се премести до него на канапето. Графът помилва кестенявите й коси.
— Ще бъдем винаги заедно — каза черният майор, — такава жена търся и понеже не желаеш нищо повече, освен да ми станеш държанка…
— Кълна ти се, че нищо друго не желая!
— Да, но след няколко седмици аз ще се оженя за млада княгиня.
— Какво от това? — прошепна страстно Помпадура. — Ти ще вземеш парите й, а на мене ще разказваш колко скучаеш с нея и аз ще те правя щастлив.
— Добре — отвърна черният майор и хвана ръката й. — Обаче преди да се съберем, ще трябва да премахнем Мъртвешката глава!
— Ще го направя — закле се Помпадура. Сатанински огън светна в очите на красивата жена, докато изричаше думите.
В този момент някой дръпна завесата. Граф Естерхази стана от мястото си. Той искаше да излезе, но вече беше късно. На вратата беше застанала маска облечена в червена мантия, която протегна заканително ръка към майора.
— Какво желаеш? — запита Естерхази със строг глас. — Как смееш да влизаш, когато се намирам с дама в кабината? Това е против правилата на тази къща.
— Понеже знаеш законите на тази къща, значи си редовен посетител на „Червената воденица“.
— Остави ме да мина — извика Естерхази и искаше да излезе в танцувалната зала.
Червеното домино обаче му попречи със заканителен глас.
— Ще останеш тук, има хора, които искат да узнаят кой си. Видяхме те в тази стая до едно улично момиче. Махни маската от лицето си!
— Подлец — извика Естерхази и дръпна маската от лицето му.
Няколко маски бяха застанали пред входа на вратата и слушаха с внимание разправията, като настоятелно викаха:
— Махни маската, желаем да разберем кой си!
— Аз ще ви кажа — извика червеното домино. — Човекът, когото видяхте тук с тази дама от парижката проституция и който е редовен посетител на „Червената воденица“, е принудил едно красиво младо момиче да се сгоди за него. Постигнал го е чрез подлост. Този човек заема видно място във френската армия и…
— Спри или ще те убия — извика страховито черният майор и пъхна ръка под мантията, където стисна здраво скритата кама. Червеното домино видя това. Той се нахвърли без страх върху върлия си неприятел и хвана ръката, която държеше камата.
— Оръжие — каза червеното домино, — това, разбира се, показва подлия ти характер. Аз не се страхувам от твоята кама и ти не ще можеш повече да мамиш света. Смъкни маската и тогава ще каже името ти и мръсните ти дела.
Двамата се сборичкаха. Напразно силният майор се опитваше да се освободи от по-слабия си противник. Последният се мъчеше да смъкне маската.
В този миг шестима силни мъже си пробиваха път през тълпата, а един от тях ги предвождаше. Те бяха облечени в сиви дрехи. Първият сложи ръката си на рамото на червеното домино.
— Стой — извика той, — в името на закона ви арестувам!
Червеното домино остави Естерхази и се отстрани. Шестимата го задържаха.
— Какво желаете от мен? — извика арестуваният.
— Знаете ли кой съм аз?
— Ей сега ще узнаем и това — отвърна началникът на стражарите. — Арестуваме ви като съюзник на комитета на верижните братя, на онова тайно дружество, което има за цел да нарушава мира във всички държави.
— Лъжете се, аз не съм този, когото търсите, аз съм…
— Това ще разберете сега — каза Гилберт и скъса маската от лицето на червеното домино.
Гилберт се изненада, като видя образа на младия барон Емил фон Пикардин.
— Разбрахте, че се мамите, нали — каза младият барон, — разпоредете да ме пуснат, останалото ще обясня на вашия началник. Аз съм барон Емил фон Пикардин, не съм член на никакъв работнически комитет, освободете ме, или ще заплатите със службите си!
— Не го пускайте — заповяда Гилберт на хората си.
— Мисля, че ще намерите в джоба на мантията на господин барона доказателства.
Стражарят претърси джобовете на мантията, въпреки протестите на барона против насилието. Гилберт намери малката алуминиева монета в джоба на мантията.
— Това е доказателство — извика победоносно полицейският агент като издигна високо парата. — Сега се уверих, че и бароните могат да бъдат съзаклятници.
— Господа — извика Емил фон Пикардин, като пребледня. — Станах жертва вместо друг. Сега разбирам… О, Павловна, Павловна, ти си загубена!
— Тя ще стане моя жена след четири седмици и ще се унася в моите обятия — каза тихо зеленото домино на ухото на арестувания, като се засмя демонично и се загуби сред маските.
— Отведете арестувания — заповяда Гилберт на своите хора, — колата чака на улицата.
Баронът затвори очи и пазителите на закона го изведоха от залата.
Викове, свиркания и недоволна гълчава сподириха конвоя. Чуваха се гласове, които викаха да се освободи баронът. Но Гилберт остана непоколебим, той беше господар на положението. Отправи се към средата на залата, извади свирката и даде сигнал.
Всички врати бяха заобиколени от стража. Убедил се в това, Гилберт извика със силен глас:
— Забранявам по-нататъшното продължение на бала… Който остане в салона след три минути, ще бъде арестуван. Угасете лампите!
Посетителите на „Червената воденица“, които не желаеха да се разправят с полицията, се упътиха към изходите.
Музиката секна, гостите се изнизаха и „Червената воденица“ опустя.
Курт Валберг се разхождаше тъжен по перона на гарата „Св. Лазар“. Той чакаше влака за Хавър. По лицето му личаха следи от дълбока скръб. Беше съвсем изтощен от безсънната нощ и от ужасните душевни терзания. Душата му бе наранена, сърцето му се пръскаше от мъка.
Мъчеше го мисълта, че Долора може да принадлежи на друг. Неговата любима не само бе изгубила в очите му своя чар, но се числеше и към онези паднали момичета, които всяка вечер предлагаха красотата си на този, който им заплати най-много.
Въздишайки, Курт седна на една пейка. Имаше още петнадесет минути до пристигането на влака. Младежът непрестанно мислеше за Долора, нейното лице бе пред очите му. Дочуха се леки стъпки. Курт вдигна очи и видя млад, добре облечен момък, който му се стори познат.
— Курт — прошепна мек глас и една нежна, малка ръка се докосна до неговата.
Ала той отблъсна тази ръка, като че се бе докоснал до студеното тяло на змия. Скочи от пейката.
— Долора, Долора — каза той, — Долора, ти ли си?
Девойката го хвана и го дръпна зад пейката. Понеже той не желаеше да бъде забелязан от хората, седна и промълви:
— Защо ме преследваш, казах ти вече за каква те мисля; нас ни разделя бездънна бездна. Но защо си се облякла в тези дрехи, нима мислиш, че можеш пак да ме подмамиш?
Момичето се сепна.
— Ти си немилостив — проплака тя, — но ако ме послушаш, ще понеса всичко.
Валберг не отговори нищо, само наведе глава и затвори очи. Долора вдигна очи към небето, като че
