съсипеш телесно и душевно. И втори обвинител имаш тук. Това е Арман Боне. Ти си го оставил да лежи на гнила слама и да живее по-лошо от куче. Не си имал никаква милост към него, макар и да виждаше, че силите му все повече и повече го напускат и че неговото полудяване е било само въпрос на време. Третият обвинител не може да се яви пред теб, защото в този момент палачите ти го пазят и не му дават да мръдне. Това е капитан Драйфус, най-нещастният от всички смъртни.
Преди да поемеш управлението на Френска Гвиана, съществуването му на Дяволския остров беше действително ужасно, но все пак не му липсваше въздух, слънце, простор и ясна мисъл. Ти му отне и тях. Ти направи Дяволския остров по-страшен и от ада и сломи и последните сили на нещастния капитан. Той щеше отдавна да загине, ако не го крепеше мисълта, че е невинен. Тя му дава бодрост, тя го крепи и ще го крепи въпреки всичко, докато удари часът, в който бъде доказана невинността му. Бих могъл да ти назова още стотици обвинители, всички ония достойни за съчувствие нещастници, които гинат в Каенския затвор и на които ти, с твоите драконовски наредби, отнемаш и последната надежда. Всичко онова, което приведох досега, е повече от достатъчно, за да заслужиш най-строга присъда.
Ние, княз Галицин, стоящите около тебе, сега сме твои съдии. Решихме да те осъдим на доживотно пребиваване на този остров. Трябва да разбереш, че с това проявяваме снизходителност и милост, защото според божиите и човешките закони, ти си заслужил да те хвърлим на акулите в океана. Но твоите собствени жертви, това милостиво момиче и този благороден мъж — той посочи Алиса Тери и Арман Боне — измолиха да ти сменим наказанието. Ще останеш на този остров. Отсега нататък нека Бог се смили над тебе, нека влее разкаяние в сърцето ти, а също тъй и съзнанието, че никое престъпление не остава ненаказано на земята, и ония, които престъпват законите на човещината и природата, рано или късно получават заслуженото.
В отговор на тия думи Галицин се засмя тъй ужасно, тъй нахално, тъй дръзко, че нашите приятели неволно се дръпнаха назад. Дали не беше разбрал какво го очаква или пък беше полудял от страх, та можеше още така подигравателно да се смее?
— Подлеци! — кресна Галицин. — Да не мислите, че вярвам на глупостите, които ми говорите! Зная, че искате само да ме изплашите. В действителност вие не бихте посмели да ме оставите на този пуст остров.
— Лъжеш се, Галицин — сряза го Франк, — и скоро ще разбереш това. Пригответе се за стрелба!
Либел и Арман Боне вдигнаха пушките и ги насочиха към Галицин. В това положение те бавно се изтеглиха към брега, където ги чакаше яхтата. Галицин изтръпна. Отначало застана неподвижен и с широко разтворени очи, изразяващи смъртен страх, се втренчи в бавно отдалечаващите се приятели. Но скоро след това нададе ужасен писък и се хвърли на колене с умолително протегнати ръце.
— Милост! — изскимтя той с разтреперан глас. — Милост… чуйте ме… искам да говоря с вас… не си отивайте, преди да ме изслушате… за ваше добро… да, заклевам ви се… за вашето собствено щастие!
Обаче те не го слушаха. Бавно продължаваха да се изтеглят към брега, като все още държаха пушките готови за стрелба.
— Ще ви направя богати — хлипаше Галицин. — Аз управлявам държавната каса на Френска Гвиана. Заведете ме пак там и аз ще ви предам всичките пари, които се намират в нея. Какво ме е грижа, че това щяло да бъде кражба, нали ще спася живота си. Заклевам ви се, заклевам ви се в това ясно и чисто небе, че ще удържа думата си. Ще можете безпрепятствено да напуснете Каена и всеки от вас ще вземе със себе си толкова злато и банкноти, колкото може да носи.
На подлото му предложение отговориха с пълно мълчание.
— Вие хора ли сте? — изпищя Галицин, като се по-тътри на колене към тях. — Нямате ли сърце в гърдите си? Не знаете ли, че аз съм изгубен тук, на този пуст остров. Кой ще ме пази от дивите животни, от людоедите, които могат да ме нападат? О, каква жестокост! Проклетници, чуйте ме, спрете, трогнете се поне от сълзите ми. Ето, вижте, аз плача, да, аз плача, аз, губернаторът на Френска Гвиана — допреди няколко дни още тъй влиятелен, сега унизен се валям в праха пред вас и моля за милост.
— Милост ли? — обади се сурово Херберт Франк. — Ти бил ли си милостив? Проявил ли си милост към Драйфус, към Алиса, към Арман? Смекчил ли си поне веднъж съдбата на някои от затворниците в Каена? Сега хленчиш, тиранино, сега изведнъж разбра, че хората имали сърце в гърдите си, което трябва да бъде състрадателно към мъките на другите. Обаче, твоето собствено сърце беше безчувствено като скала и в пукнатините на тази скала се въдеха змии. Бъди проклет, княз Галицин, нека животът ти бъде пълен с опасности и страхове. Дано преди да умреш изпиташ всички страдания, които бавно разкъсват човека, така че смъртта да ти се види спасение!
Те стигнаха яхтата и бързо се качиха, защото Галицин изтича, за да ги догони. Той навярно имаше намерение насила да се качи при тях. Но преди да успее да ги настигне, въжето, с което яхтата беше вързана за брега, беше прерязано и тя леко и свободно заплава по вълните.
— Изгубен съм! — изкрещя Галицин с глас, в който нямаше вече нищо човешко. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите, а около устата му се появи пяна.
— Свърши се с мене!
В този момент пред краката му падна нещо тежко. Либел му беше подхвърлил една двуцевна ловджийска пушка. А как, мислите, постъпи този мизерен човек, след като получи и това последно благодеяние от своите съдии? Той чевръсто нагласи пушката за стрелба и я насочи към яхтата. Ала тя беше празна и той с проклятие я хвърли на земята. Започна да вика като животно. Тичаше като луд насам-натам по брега и изпращаше по адрес на оставилите го приятели всички руски псувни и проклятия.
Обаче, тия проклятия не стигнаха до ушите им. Яхтата плаваше бързо и скоро се загуби в далечината. Галицин с глух стон рухна на земята.
— Изоставен на този пуст остров — изпъшка той, — осъден на мъчителна бавна смърт и никаква възможност за спасение… никаква!
Това бяха последните му думи. След това изпадна в тъпа безчувственост, която скоро премина в тежък сън.
2.
Оставихме Мадлен Готие в Лондон, заета с изпълнението на двойна самарянска длъжност. За едната тя получаваше царска заплата, защото лорд Лоуел, след като няколко дни беше наблюдавал преданите грижи, които тихото и скромно момиче проявяваше към болната Клотилда, съобщи на Мадлен, че й е определил постоянна заплата. Цифрата, която той посочи, надминаваше и най-смелите очаквания на Мадлен. Това я освобождаваше от всякакви материални грижи. Обаче лорд Лоуел постави едно условие, на което тя едва след дълго колебание се съгласи. Той поиска от нея тя да се пресели в неговата къща, за да може напълно да се посвети на болната.
Мадлен отначало не искаше да се съгласи, защото си мислеше за Маврус Ленски, когото беше приютила в малката къщичка на брега на Темза и за когото, въпреки уморителната й работа, се грижеше като сестра…
Действително сега художникът нямаше вече толкова належаща нужда от нея, както в началото. Нервите му се бяха поуспокоили, той беше станал тих и мълчалив, беше разбрал, че Мадлен не е Клотилда и я бе накарал да му разкаже как го е намерила на улицата ранен и възбуден до лудост и как се погрижила за него и го е довела в тази къща.
Художникът с благодарност я увери, че никога няма да забрави услугата й. Но мрачните му погледи плашеха Мадлен, а упоритата му затвореност й вдъхваше страх. Какво можеше да й помогне старателно заключената врата против лудостта на този човек, лудост, която съвсем не беше изчезнала. Той изглеждаше силен и в момент на припадък, който беше твърде възможен, можеше да разбие вратата, да нахълта при нея и тогава…
Мадлен потреперваше при тази мисъл. Да вика за помощ би било безполезно, тъй като къщичката беше изолирана, а шумът на реката и свиренето на вятъра биха заглушили виковете й.
Вътрешно, в себе си, Мадлен отдавна желаеше да се раздели с Маврус Ленски, но въпреки това се поколеба, когато лорд Лоуел й предложи да се пресели у тях. Нещо повече — първия ден тя направо отказа на лорда. Обаче една случка, която се разигра през следващата нощ, я накара да съжалява за отказа си и затвърди решението й да се раздели с лудия.
