През нощта тя си легна едва след като чу равномерното му дишане, уверена, че спи дълбоко. Дръпна резето, сложи и масата пред вратата и си легна. След около час обаче се събуди от особен шум. Стори й се, че мишки гризат прага на стаята й. Без да запали лампата, тъй като луната осветяваше достатъчно стаята, тя седна полуоблечена в леглото и се ослуша. Откритието, което направи, беше ужасно. Художникът се опитваше с къс желязо да изкърти вратата. Отначало той работеше, колкото се може по-тихо, но скоро, като видя, че вратата не се поддава, се разсърди и лудостта му внезапно избухна. Захвърли желязото и заудря с брадва по вратата без да го е грижа, че това може да събуди Мадлен. Ужасена, тя разбра, че дъските не ще устоят дълго на това нападение. Бавно, но сигурно те поддаваха, а лудият продължаваше да сипе удари по тях.
Мадлен помисли за бягство, но през вратата беше невъзможно. Оставаше й само прозорецът. Къщата беше едноетажна и не много висока. Момичето можеше с доста голяма сигурност да разчита, че няма да се нарани, ако се опита да скочи през прозореца на улицата.
Облече се бързо. Ръцете не я слушаха, трепереха. През цялото време чуваше сърдитите възгласи на художника, безумното му бърборене.
— Ще разбия на късчета вратата — скърцаше със зъби нещастникът. — Аз трябва да вляза при нея, трябва да вляза. Тя ще стане моята Сузана! Другата ми избяга, но и тази е хубава! Ще я убия и след това ще я рисувам! Ще предам угасването в погледа й, замръзването на чертите на лицето й, и тук, в тази къща, ще се роди едно произведение, каквото човечеството от петстотин години не е виждало… Няма ли да се отвориш ти, проклета врата! Ето, ето ти смъртоносния удар! И както насичам тебе, така ще убия и нея!
Последните думи бяха придружени от лудешки смях, който прониза сърцето на Мадлен. Най-после тя се облече, наметна палтото си и се втурна към прозореца. С треперещи пръсти отвори и двете му крила, но… о, ужас!… Пред нея се намираше тъмна стена.
— Полудяла ли съм? — запита се тя. — Откъде се взе тази стена тук?
Сутринта преди да излезе от къщи прозорецът си беше както всички прозорци. Беше се любувала от него на изгледа към Темза! Обаче постепенно нещастницата си изясни какво беше станало по време на нейното отсъствие. С хитрост, свойствена за лудите, Ленски старателно беше подготвил убийството. За да й попречи на бягството, той беше зазидал прозореца с тухли. Значи бягство от тук беше невъзможно! А вратата вече се разпадаше, лудият беше успял да я разбие. Мадлен настръхна, смъртен ужас сви гърлото й, то не можеше да издаде никакъв звук. Не беше в състояние да измисли нещо за своето спасение. Пред нея стоеше художникът! Беше облечен само с долна риза. С едната си ръка размахваше брадвата, а в другата държеше лампа. Ужасно разкривеното му лице, треперещите му устни, от които течеше пяна — всичко това го правеше толкова страшен, че Мадлен се вцепени от ужас. Тя бавно се заоттегля към мястото си. До него стоеше малка нощна масичка, която момичето неволно бутна. То чу леко иззвъняване на малко шишенце. През ума й мина спасителна мисъл. Въздъхна облекчено, защото беше намерила начин да се избави от лудия. В шишенцето, което тя бързо сграбчи в ръце, имаше силно приспивателно. Лекарят го беше предписал на Клотилда против безсънието й. Това лекарство се използваше посредством малко гумено балонче, прикрепено към самото шише. Лекарството се пръскаше в лицето на болния. Лекарят беше предпочел този начин на употреба, за да не дава на болния вътрешно това толкова силно лекарство. Щом Мадлен й напръскваше лицето, главата й се отпускаше на възглавницата, тя заспиваше и спеше непробудно до сутринта. Този ден Мадлен на излизане беше забелязала, че лекарството се е свършило. Тя взе шишенцето и го даде в аптеката, за да го напълнят отново и да го занесе на другата сутрин на Клотилда.
Това случайно благоприятно обстоятелство спомогна за нейното спасение. Мадлен дочака спокойно лудият да се приближи до нея. С един ритник той отмести масата, а лампата сложи на креслото. С вдигната нагоре брадва се приближаваше бавно, дебнейки младото момиче, решил отначало само да го зашемети с лек удар по главата с тъпото на брадвата. Той замахна да я удари. В същия миг Мадлен натисна балончето и лекарството като облак обви главата на Маврус Ленски. Ръката с брадвата се отпусна, той отвори уста, за да вдъхне по-силно, защото нещо го задушаваше. Мадлен бързо стисна втори път балончето и действието на лекарството се прояви още по-силно. Цялото тяло на нападателя се разтрепера, коленете му се подгънаха и той изтърва брадвата. След още едно пръскане в лицето на лудия, той падна и се простря на пода. Очите му се затвориха и… той заспа. Заспа толкова дълбоко, че колкото и да го разтърсваше Мадлен, не можа да го събуди. Но въпреки това, тя беше уверена, че не е умрял, че не му е направила никакво зло. Знаеше, че той ще спи до сутринта, може би и малко повече и когато се събуди, ще може да стане и дори да си отиде, ако пожелае.
Тя обаче не искаше вече нито минута да живее под един покрив с такъв опасен луд. Събра набързо нещата си и напусна къщата. Тъй като сега имаше достатъчно пари, отиде в добър хотел, където макар че не успя да заспи от възбуда, можеше поне да си почине на удобно легло с чувство за абсолютна сигурност.
На следната сутрин съобщи на лорда, че приема предложението му да се пресели в неговата къща. Лоуел с благодарност й стисна ръката.
— Сега вече съм напълно спокоен — каза той, — като знам, че сте винаги около Клотилда. Уверен съм, че тя ще преодолее нервната треска и ще оздравее.
Радост озари благородните черти на този човек, който се грижеше за Клотилда като брат, който обича сестра си и е готов на всякакви жертви за нея.
Предсказанието на лорд Лоуел се сбъдна. Състоянието на Клотилда се подобряваше от ден на ден. Не изминаха и две седмици и тя можеше вече да става от леглото. Беше прекарала нервна треска в най-тежка форма. Само благодарение на здравата си млада натура, успя да надмогне болестта, която иначе би я отнесла в гроба. Когато за пръв път, облечена в чудесна домашна дреха, купена й от лорда, тя седна в креслото до прозореца, Клотилда се обърна към младото момиче:
— Мила Мадлен, моля ви да съобщите на лорд Лоуел, че желая да го видя. Кажете, че го моля да отдели за мен четвърт час.
Мадлен излезе, за да съобщи на лорда желанието на Клотилда. Завари го пред писалището му. Като чу, че Клотилда иска да говори с него, той трепна. Предчувстваше, че между него и гостенката му ще се води разговор, който по всяка вероятност, ще доведе до раздяла. Въпреки това веднага стана и отиде в стаята, където го чакаше Клотилда Боазльо. Мадлен, разбира се, го пусна да влезе сам. Тя беше достатъчно коректна, за да разбере, че може би искат да си кажат неща, при които третият човек е излишен.
Когато лордът влезе, той! застана като закован, с поглед втренчен в Клотилда. Беше я виждал често докато беше още здрава и живееше при художника и винаги я намираше за много красива, но днес със своето свежо и леко бледо лице, заобиколено от златочервени коси, тя му се стори хиляди пъти по-хубава, хиляди пъти по-съблазнителна и той трябваше да положи свръх усилия, за да не покаже възторга си, да не издаде чувствата, които изпитваше.
Клотилда му протегна изящната си бяла ръка.
— Елате при мен, драги приятелю — помоли тя, — искам да ви благодаря сърдечно за всичко, което сторихте за мен! Думите съвсем не са достатъчни, за да изразят тази благодарност. Необходими са дела, необходим е цял живот, изпълнен с неизчерпаема благодарност.
— Само изпълних дълга си — поклони се лордът. — Прибрах в моя дом една беззащитна, застрашена жена и когато видях, че тя е болна, сериозно болна, разбира се, не можах да я оставя на произвола на съдбата, без да се погрижа за нейното лечение. Всеки на мое място би направил същото. Това е най- елементарното изискване на човечността. Впрочем, аз мисля, Клотилда, че би било по-добре да не говорим вече за това. Как се чувствате, уважаема приятелко? Имате ли някакво желание, искате ли нещо, което бих могъл да ви доставя? Моля ви, кажете ми и ще го имате веднага!
— Зная — въздъхна Клотилда, — че ме ограждате с нежни грижи. Но тъкмо те затрудняват моето оставане тук, във вашата къща. Няма вече дълго да ви бъда в тежест, лорд Лоуел!
Лордът побледня. Стана тъкмо това, от което най-много се боеше.
— Да, приятелю — поде отново Клотилда. — Ние трябва да се сбогуваме. Нашите пътища се разделят. Моят води към мрака на един самотен живот.
— Клотилда! — възкликна дълбоко развълнуван лорд Лоуел. — Не знаете ли, не чувствате ли колко ме наскърбявате с тези си думи? Трябва ли и устните ми да кажат онова, което вие сигурно сте прочела в очите ми, а именно, че моят живот ще стане още по-мрачен, още по-самотен, ако трябва да се разделим?
