— Съгласен съм с Алиса Тери! — кимна Либел.
— Значи двама срещу двама — засмя се Херберт Франк, — т.е. оставаме в положението, в което бяхме преди гласуването. Виждам, че ще трябва да отложим решението на този въпрос и да продължаваме, да храним този мръсник, което не е никак желателно при ограниченото количество храна, с което разполагаме.
— Имаме храна за две седмици — възрази Либел. — При благоприятно време дотогава ще успеем да стигнем във Флорида.
С това приключиха дебатите за Галицин. Мисълта им се насочи към едно по-достойно същество, към нещастния Драйфус. Проектираното от Ета освобождение на клетия мъченик не успя. Защо именно, какво беше станало с Драйфус? Какво искаше да каже Ета с последните си думи, които извика от скалата:
— Драйфус е… той е…
Точно тогава я улучи куршумът на този, който я преследваше, вероятно на някой от пазачите на Дяволския остров. Разбира се, никой от нашите приятели не можеше да отговори на въпроса. Те направиха всички възможни предположения, но в края на краищата стигнаха до извода, че освобождението на нещастния капитан е направо невъзможно.
Впрочем, всички скоро се умориха. Алиса и Арман отидоха да си легнат. Либел беше проявил деликатност и се беше погрижил американката да спи спокойно, отделно от мъжете. За тази цел, още преди заминаването беше накарал да преградят с дъски отделно помещение в долната част на яхтата. По настояване на Франк и Либел отиде да си легне. Остана буден само немецът, който по всичко изглеждаше, че има здрава, неуморима натура.
Яхтата плаваше под благоприятен вятър. Работа почти нямаше, необходимо беше само наглеждане на ветрилата от време на време, тъй че Херберт можеше да седне на палубата и да се отдаде на своите мисли, които го заведоха във Франция, в Париж. Пред него се появи едно чудно хубаво момиче. Нежна любовна тъга изпълни душата му. Той мислеше за Фернанда, за тая, която го отблъсна, но която той все пак обичаше дълбоко и чувстваше, че никога не ще може да я забрави.
Дали ще има щастието да я види пак? Дали тя няма да размисли и да приеме неговата любов? Въпроси, на които не можеше да отговори! Целият ни живот е съставен от безброй такива въпроси, и колко често смъртта идва преди да сме успели да намерим верния и задоволителен отговор на повечето от тях!
Пътуването с яхтата протичаше необикновено сполучливо. Цели четири дни вятърът запази същата посока и сила и ветроходът се движеше равномерно и бързо, сякаш беше движен от парна машина. Всички бяха щастливи, с изключение на Галицин, който лежеше в каютата и постоянно ругаеше. Краката му бяха свободни, обаче ръцете му продължаваха да са вързани на гърба, защото не можеше да му се вярва. Между приятелите вече не ставаше дума за неговата смърт. Сякаш между тях беше постигнато някакво мълчаливо съгласие да се отърват от него по някакъв друг начин. На петия ден от пътуването се представи удобен случай, който реши съдбата на бившия губернатор на Френска Гвиана.
— Земя! Вижте, приятели, там в далечината се вижда тясна сива ивица. Това вероятно е земя. Без съмнение, това ще е някой от многото малки острови, които лежат между Южна и Северна Америка.
— Обитаеми ли са тези острови? — попита Арман Боне.
— Повечето от тях не са. Навярно и не си струва труда да бъдат обработвани от колонисти, защото между тях има толкова неплодородни, че не вирее нищо, което да послужи за храна на човека.
В същия миг една мисъл проряза като мълния мозъка на Херберт Франк и той предложи:
— Сега вече трябва да решим съдбата на каенския кръволок. Елате, приятели, и ме изслушайте! Вие не се съгласихте с мен, когато ви съветвах да осъдим на смърт каенския престъпник и безмилостно да го хвърлим в морето. Отказвам се да решавам дали постъпих добре или не като се оставих да бъда повлиян от вашите добри сърца. Може би такава е била волята Божия — Галицин да не умре от нашите ръце. Добре, нека живее, но да живее при условия, които няма да му позволят да пакости, които няма да му дадат възможност да ни преследва със своята омраза, със своето отмъщение… Виждате ли там онзи бряг, който се синее пред нас и който ще стигнем след не повече от три часа. Без съмнение се намираме пред някой от малките острови, които лежат между Южна и Северна Америка. Те са необитаеми и в по-голямата си част са неплодородни, но това не може с положителност Да се твърди, защото някои от тях имат даже твърде богата растителност, в зависимост от това дали са от вулканичен произход или не. На мнение съм да оставим Галицин на този остров. Дали ще загине, дали ще бъде разкъсан от диви зверове или ще умре от глад, дали ще намери сносни условия за живот — всичко това нека ни бъде безразлично. Ще оставим на мъдрия Бог да го накаже, както намери за добре. И тъй, приятели, съгласни ли сте с моето предложение?
Настана дълбоко мълчание. Решаването на съдбата на един човек беше за тях твърде важно и те трябваше да обмислят всичко. Либел се обади пръв.
— Мисля — каза той, — че можем да се съгласим с предложението на Херберт Франк, но при условие че няма да оставим Галицин без оръжие, храна и вода на самотния пуст остров. Това твърде много би обременило съвестта ми и струва ми се, че никога не бих могъл да забравя нещастника, когото сме изоставили беззащитен. Да му дадем една пушка, необходимите патрони, храна и буренце с вода. С това ще сме направили всичко, което човещината изисква. Той няма да бъде по-зле, отколкото нещастния Драйфус, който също е лишен от човешко общество и получава само толкова храна, колкото да не умре от глад.
— Ще бъде много по-добре, отколкото съвършено невинния Драйфус — отвърна сърдито Херберт Франк.
— Галицин ще може да ходи свободно, ще си бъде господар, никой няма да му заповядва. А Драйфус е затворен като животно в една ужасна клетка, от която няма изглед дори към морето. Повтарям, драги приятели, не бъдете толкова милостиви към Галицин, към този човек, на чиято съвест тежат толкова престъпления.
Ала никой не послуша Херберт Франк. Алиса Тери особено настояваше да се даде на Галицин възможност да продължи своето съществуване на острова. Не можеше да се остави този човек сам, без да му се даде оръжие, за да се защитава от диви зверове или диви племена. Херберт Франк беше принуден, макар и неохотно, да се съгласи с желанието на своите приятели.
Яхтата беше насочена към острова. Все по-ясно се очертаваше той на хоризонта. Не изминаха и три часа и малката яхта навлезе в тих залив.
Извадиха Галицин от каютата и го снеха на острова, който изглеждаше пуст и необитаем. По него се виждаха само скали, в чиито пукнатини и цепнатини растяха тук-там ниски храсти, без цвят и без плод. Не се виждаше никакъв дим, който би могъл да излиза от комина на някаква колиба. Не се забелязваше и никаква човешка стъпка, нито следи от животни.
Арман и Либел, въоръжени с пушки, вървяха от двете страни на Галицин. Те го заведоха до една издадена скала, където му заповядаха да седне. Галицин поглеждаше учудено ту единия, ту другия и не можеше да разбере какво значат тези приготовления.
— Какво мислите да правите с мен? — изръмжа той.
— Да не искате да ме убиете тук? Имайте предвид, че аз съм губернатор на Френска Гвиана и че такъв човек не се убива безнаказано! Властта ще ме потърси, ще проследи какво е станало с мен и рано или късно ще излезе наяве, че сте ме убили и тогава и най-голямото наказание не ще бъде достатъчно, за да изкупите своето престъпление.
Никой не му отговори. Херберт Франк беше зает с пренасянето на малко буре и няколко сандъка от яхтата на брега на острова. Най-сетне изглежда беше свършил своята работа, защото, облегнат на пушката, пристъпи към Галицин: Направи знак на Либел и той преряза въжетата, с които бяха вързани ръцете на руснака.
— Княз Галицин — започна детективът, — за последен път отправям дума към теб и може би съм последният човек, чийто глас чуваш. В културния свят съществуват съдилища, които съдят престъпленията на хората по определени закони. Всеки съд би осъдил теб, княз Галицин, на смърт, ако се разкриеха твоите мръсни престъпления. Ти хиляди пъти си заслужил смъртно наказание, защото си измъчвал и изтезавал нещастниците, които френското правителство ти е поверявало да пазиш. Извършил си хиляди жестокости, всяка една от които те прави достоен за гилотината. Тук е Алиса Тери, която те обвинява в това, че сия държал зазидана повече от година, през това време ти най-жестоко си я измъчвал с глад и жажда, че си се подигравал с нея, когато те е молила за капка вода, че с планомерна животинска жестокост си искал да я
