Алиса и Арман също се спуснаха към черната Ета и развълнувано й стиснаха ръцете.
— О, госпожо! — погледнаха я благодарно те. — Ако сте искали с това да помогнете за нашето спасение, ще ви бъдем вечно признателни!
— Да седнем — каза спокойно рускинята. — А сега, изслушайте ме.
Всички отново насядаха около масата.
— Аз имам само няколко минути на разположение, затова ще гледам да ви обясня всичко бързо. Дойдох в тази страна с лоши намерения — да изпълня една кървава поръчка. Хора, чиито имена не искам сега да назова, ме натовариха с поръчението да пристигна в Каена и да убия Драйфус. Платиха цяло богатство за това. Щом пристигнах обаче, познах в лицето на Галицин човека, когото някога бях обичала и който в отговор на моята предана любов и вярност ме издаде на руската полиция и уреди да ме пратят на заточение в Сибир. Когато ме видя, старата любов отново пламна в него и той си помисли, че ще може лесно да ме усмири и да ме накара пак да му стана любовница. Но вместо това, аз го завладях! Тъй като живея в неговия дворец, можах да го проследя къде ходи. Видях подземните килии на крепостта, видях помещението, в което беше зазидана тази дама, смелата американка Алиса Тери. Бях свидетелка на нечовешките обноски, с които Галицин измъчваше своята нещастна жертва като палач от времето на инквизицията. Това още повече увеличи омразата ми към Галицин. За мен щеше да бъде много лесно да го убия, но аз не искам да си мърся ръцете с кръвта му. Ще го накажа по-жестоко, по-мъчително, ще го смъкна от височината, на която се е изкачил с помощта на своята хитрост, подлост и насилие. Аз ще ви помогна да избягате. Нещо повече, ние ще вземем още някого с нас, някой, чието бягство ще провали губернатора. Ние ще освободим Драйфус.
— Ще освободим Драйфус! — изтръгна се радостно от устата на всички. — О, да беше възможно това!
— Възможно е! — спря ги рускинята. — Още днес ще поискам да отида на Дяволския остров, още днес ще говоря с нещастника и ще подготвя неговото освобождение! Имате ли някакъв параход на разположение?
— Аз имам една яхта — отговори Либел. — С нея смятаме да избягаме.
— Добре! Подредете нещата така, че към десет часа вечерта да минете край южната страна на Дяволския остров. Там ще намерите мен и Драйфус. Преди обаче да тръгнете от Каена, при вас ще дойде един моряк и ще ви предложи да го вземете за кормчия. Това ще е Червения Галицин, който, преоблечен, ще иска да се промъкне при вас, за да закара кораба ви в залива на Дяволския остров, където вас, разбира се, ще ви хванат и арестуват. Аз сама му предложих този план, за да ви го предам в ръцете. Щом наближите Дяволския остров, нахвърлете се отгоре му, вържете го и го затворете временно в кабината. По-късно, като излезем в открито море, лесно ще се разправим с това чудовище. Можем да го пратим да си търси смъртта на дъното на океана.
Либел и Франк се спогледаха въпросително. Двойната игра на рускинята не им хареса. Кого лъжеше тя, Галицин или тях?… Ета стана.
— Не бъдете недоверчиви към мен — каза Ета с обикновеното си спокойствие. — За съжаление, не мога да ви гарантирам това с нищо друго, освен с думите си, но тях аз не съм престъпвала.
— Възможно ли е Галицин да е толкова непредпазлив — попита Либел, — за да се качи сам на нашата яхта. Не разбира ли той, че там ще се намира в наша власт?
— Той ще заповяда неговият кораб, претъпкан с войници, да следи отдалече яхтата — обясни Ета, — обаче параходът ще почне да ви преследва, едва след като получи от Галицин заповед, изразена чрез револверен изстрел. Предполагам, че вие ще попречите да се даде този сигнал. Сега довиждане. След един час отивам на Дяволския остров, а тази вечер ще ви чакам с Драйфус на скалата, която от южната част се врязва силно в морето! С един скок ще сме при вас. Довиждане!
Чернооката рускиня изчезна също, тъй бързо, както беше дошла. Останалите приятели започнаха да споделят мнението си за рускинята. Единствена Алиса имаше пълна вяра в добрите й намерения.
— Тя иска да отмъсти на Галицин — изрече младата американка. — Това ни осигурява нейната подкрепа. Ще видите, че тя няма да ни излъже.
— Дай Боже! — въздъхна Либел. — Както и да е, сега вече няма връщане, трябва да вървим смело напред и да се надяваме на успех.
И Херберт Франк беше на същото мнение. Всички се заловиха да довършат приготовленията за пътуването.
Тъмна беззвездна нощ беше обвила каенското пристанище. Близо до брега се люлееше яхта. В тъмнината на нощта се движеше странно шествие. Двама мъже носеха навито корабно платно, което изглеждаше необикновено тежко. Те пристигнаха на яхтата и веднага изчезнаха с товара си в кабината.
Алиса Тери и Арман Боне останаха на яхтата. Либел и Херберт Франк, отново облечен като професор Миспелбах, слязоха още веднъж на брега, за да отвържат въжето, с което беше привързана яхтата за брега.
— Тежка работа, господа — чу се. внезапно един глас до тях.
Те погледнаха нагоре. Едър моряк седеше изправен до тях. Той имаше къса тъмна брада, а лявата му буза беше превързана с широка черна кърпа, която навярно покриваше прясна рана.
— Тежка е тази работа, казах. Такива благородни господа като вас не би трябвало да я вършат сами. Какво ще кажете, господа, не бихте ли дали възможност на един нещастен, захвърлен тук от съдбата да спечели някоя пара?
— Вие сте моряк, нали? — попита Либел, като се спогледаха с Херберт Франк, защото и двамата разбраха, че това е преоблеченият Галицин. — Как така сте попаднали на сухо тук, в Каена?
— Както обикновено се случват тия работи — отговори флегматично морякът. — Нашият кораб беше акостирал в пристанището, когато имах щастието да падна от фокмачтата и да си изкълча десния крак. Закараха ме в болницата, там лежах и скучаех три седмици. Когато оздравях и можех вече да ходя, параходът беше отпътувал. Сега скитам из пристанището и въпреки всичкото ми старание не ми се отдава възможност да спечеля няколко франка. Струва ми се, господа, че ще направите едно добро дело, ако ме вземете на вашата хубава яхта.
— Мисля, че би се намерила работа за вас — кимна Либел, — стига да нямате големи претенции.
— Това предоставям напълно на вас, господа — отвърна бързо морякът. — Аз ще върша каквото трябва, а вие ще ми платите каквото ми се полага.
Той се засмя уж весело, а всъщност смехът му издаваше подигравка и предварително тържествуване.
— Закъде ще пътуваме? — попита той.
— О, само ще се поразходим край брега — отговори Либел. — Можете ли да управлявате яхта?
— Ръката ми е сраснала с кормилото, както казакът с коня си — отговори морякът.
— Какво общо имате вие с казаците — засече го Либел, — да не сте руснак.
— Пазил ме Господ, господине, аз съм българин. Говорите ли български?
Хитрият Галицин беше избрал, разбира се, такава народност, която да бъде близка с неговата и чийто език да не може да бъде проверен. Кой би могъл тук,, във Френска Гвиана да знае български?
Либел извади една десетфранкова банкнота и я подаде на моряка като аванс срещу заплатата му. Матросът наплюнчи банкнотата и скочи на борда на яхтата, на която със златни букви беше написал името й „Либел — Водно конче“.
Малкият ветроход беше лек и подвижен като истинско водно конче, което лети над цъфнали ливади.
— Сега той е в ръцете ни — пошепна Либел на своя приятел Херберт Франк.
— Или ние в неговите! — отвърна загрижено детективът. Но после прибави смело: — Както и да е, след час ще знаем какво ни предстои. Ще знаем дали Ета ни е измамила или е жена, която винаги ще може да разчита на моето приятелство!
Новоангажираният моряк седеше спокойно на палубата и се занимаваше с кормилото. Той не слезе нито веднъж в каютата. Изглежда, че нямаше никакъв интерес към нея. Либел и Франк се качиха на яхтата и след четвърт час тя грациозно и безшумно излезе от каенското пристанище. Пристанищната стража не им направи никакви спънки. Тя знаеше, че първият секретар на губернатора често прави такива нощни
