Старата измърмори няколко думи за извинение.
— Оковете я — заповяда префектът. — Откарайте я и нея в „Сен Лазар“. Нека там предсказва на престъпничките и на падналите жени щастливото им бъдеще.
— Не, префекте Ла Бриер! — спря го испанката. — На теб ще предскажа бъдещето и бъди уверен, че ще се сбъдне всичко.
Тя вдигна костеливите си ръце нагоре и започна със смразяващ глас:
— Както е истина, че има небе над нас — така точно ще е истина, че в осмия ден ти ще бъдеш мъртъв, Ла Бриер. Виждам локва от кръв, виждам четири трупа, четири ковчега. Пази се, Ла Бриер, няма да се спасиш от смъртта! Името ти ще бъде проклето, произнасяно с отвращение. Гробът ти няма да бъде навестявай. Никой няма да каже „мир на праха му“! Убиецо, ти ще бъдеш убит!
Ла Бриер отстъпи крачка назад. Студени тръпки полазиха по тялото му. Напразно положи усилие да се овладее, за да скрие обзелия го ужас. Въпреки това се засмя пресилено:
— Шарлатанка! — измънка. — Може би си въобразява, че ще ме уплаши! В „Сен Лазар“, повтарям пак! Отведете в затвора цялата тази престъпна шайка… Ще разгледам бързо вашето дело. В Нова Каледония или във Френска Гвиана ще ви изпратя всички.
Агентите заобиколиха жените. Един от тях отиде да докара кола, защото Екатерина бе загубила съзнание и не можеше да се движи. Павловна остана до майка си. Тя не проля нито една сълза. Гордото й лице доби зловещ решителен израз. След двете жени вървеше старата гледачка с вързани на гърба ръце. Тя скърцаше със зъби и непрекъснато се смееше зловещо. Дори и когато я вкараха в колата, викна още веднъж:
— Осем дена само, префекте на полицията на Париж! Осем дни, късо време, през което ще те дебне смъртта! Три стъпки вече направи към гроба… три крачки… помисли си!
Ла Бриер даде знак. Вратата на колата се хлопна и тя пое към „Сен Лазар“, затвора за жените престъпнички.
Ла Бриер се загърна в пелерината си и напусна дома на гадателката.
— Сега вече съм сигурен — измърмори той, — че срамът на моето семейство ще бъде погребан! Жена ми и нейната дъщеря ще загинат в затвора или пък ще бъдат заточени. Тази проклета вещица също знае тайната ми. Дълго време и тя няма да види дневна светлина. А що се отнася до Питу, моят човек ще си е свършил вече работата. Нали ми обеща, че ще убие Питу в къщата на баща му… Чудна работа. Необяснима сила ме тегли към мястото на произшествието. Искам да видя дали моят платен убиец е устоял на думата си.
При тези думи жестокият човек пое пътя към дома на Соломон Бенас. Когато наближи Латинския квартал, изведнъж съзря червена светлина над небосклона и от всички страни чу да се разнася, вик:
— Пожар… Пожар… на улица „Мадона“! Голяма тълпа тичаше нататък, където се виждаха огнените езици. Префектът повика стражар и го запита:
— Как се казва къщата, която гори на улица „Мадона“?
— Къщата на евреина Соломон Бенас, господин префекте, гори — отговори запитаният.
— Толкова по-добре — измърмори на себе си Ла Бриер. — Питу ще изгори жив!
44.
„Така минават дните от времето на първия период на моето пленничество на Дяволския остров. Всяко тримесечие получавам по няколко книги, изпращани от жена ми. Нощите, особено при тукашния климат, са мъчително дълги. През месец юни 1895 година бях направил искане да ми се позволи да си купя някои и други дърводелски пособия. Отговорът беше категоричен отказ от страна на директора на наказателния лагер под претекст, че тези пособия могат да послужат като средство за бягство. Не мога да разбера как бих могъл да избягам с едно ренде от един остров, където денонощно съм пазен!
През есента на 1896 година и без това строгият режим, на който бях подложен, стана още по-строг. На 4 септември 1896 година администрацията на наказателния лагер получи от господин Андре Лебон, министър на колониите, нареждане да ме държат до второ разпореждане затворен денем и нощем в колибата ми с двойна врата и да се обгради мястото за разходка около колибата със солидна стена и пазач вътре. Между другото се преустанови предаването на писма и пакети, адресирани до мен. Предаването на моята кореспонденция се извършваше само чрез копия.
Съгласно тия нареждания аз бях държан денонощно затворен в колибата си, без да ми се дава нито минутка за разходка. Това строго нареждане по отношение на мен продължи в течение на близо два месеца, времето необходимо за постройката на оградата. Температурата през тази година беше особено висока, но тя беше още по-непоносима в колибата ми, защото и самите пазачи направиха нееднократни оплаквания, декларирайки, че чувстват как мозъкът им изсъхва в главите.
От 6 септември сложиха двойна нощна врата и тази мъка продължи близо два месеца. Две железа във форма на подкова бяха прикрепени към края на кревата с вътрешната им част. През тези две железни окови минаваше телена мрежа с две прикрепени вериги. На единия край висеше желязна топка, а на другия край — катинар. Когато краката ми биваха оковани в тези две вериги, нямах възможност да помръдна, прикрепен здраво към леглото. Терзанието беше непоносимо, особено през дългите знойни нощи. В късо време веригите ми израниха глезените.
Колибата ми бе заградена с ограда, висока 2,60 метра на разстояние не по-голямо от 1,50 метра от къщата. Тази ограда прикриваше напълно малките прозорчета на колибата ми, които се намираха едва на метър от земята, така че бях лишен от въздух, както и от достатъчно светлина. След първия стобор следваше втори почти на същата височина, зад който не се виждаше нищо. Във вътрешността се образуваше нещо като двор. След близо тримесечен затвор получих правото да се движа през деня под палещото слънце винаги придружаван от пазач.
От 4 септември 1896 година ми бе забранено да гледам морето. Задушавах се в колибата лишен от въздух и светлина.
През една от тези дълги и мъчителни нощи, прикован към леглото си, аз потърсих пътеводната звезда на небосклона. Тя ми повеляваше: «Днес по-малко от всеки друг път ти имаш право да дезертираш, по-малко от всеки друг път имаш правото да почувстваш, дори за миг, че твоят живот е мизерен и печален. Каквито и да са страданията, на които си подложен, трябва да вървиш изправен и горд. Докато бъдеш захвърлен в гроба, трябва да останеш гордо изправен пред своите палачи.»
От този момент взех решението да се боря с по-голяма енергия от всеки друг път.
В периода, който последва след месец септември до август на 1897 година, надзорът с всеки изминат ден ставаше по-суров. Числото на пазачите отначало беше пет души. После беше увеличен на шест, а по- късно на десет души. Този брой по-късно отново беше увеличен. От месец септември същата година пратките за мене бяха преустановени. Наистина, бях уведомен, че всяко тримесечие ми се разрешава да правя поръчка за двадесет книги, които ще бъдат купувани за моя сметка. Направих първата си поръчка и ги получих едва след няколко месеца. Втората закъсня още повече, а на третата не получих дори отговор.
Най-разнообразни животинки пъплеха из моята стая, особено през дъждовните периоди. Мравките по всяко време не ми даваха мира и трябваше да изолирам масата си, потапяйки краката й в стари тенекиени кутии с газ.
Ухапването на паяк причиняваше отровна пъпка. По тези места той има тяло на рак, дебел е колкото ръката на човек. Убих голямо количество, но те проникваха в стаята ми през пространството между покрива и зида.
Почти съм отчаян…“
45.
За да може по-добре да се разбере ходът на събитията до пълното доказване невинността на Алфред Драйфус, необходимо е да се върнем за момент към интереса, възбуден не само във Франция, но и в целия свят от това сензационно дело.
В предхождащите глави се опитвахме да опишем всичко онова, което направиха семейството и приятелите на невинно заточения, за да го спасят, както и всички машинации на неговите врагове, начело с
