— Не исках това — замърмори гадателката, — но в края на краищата трябва да бъда разумна, за да не се издам. Все пак ще ми се отплатят добре, защото помогнах да се видят отново…
Госпожа Ла Бриер припадна в прегръдките на дъщеря си. Павловна я вдигна и я сложи върху канапето. После коленичи до нея. Зацелува белите ръце на майка си и ги обля в сълзи.
— Най-после те намерих! — прошепна тя. — Най-после, обична ми майко. Занапред няма да има сила, която да ни раздели… Ти си моя и аз всецяло твоя. О, какво щастие, че мога да целувам най-после ръцете на майка си!
— Пак ще ни разделят — отговори госпожа Ла Бриер, идвайки на себе си. — Няма да ни оставят да живеем една до друга.
— За кого говориш, майко.
— За него — отговори нещастната жена, — злокобата на живота ми.
— За втория си мъж ли?
— Да. Префекта на полицията!
— Не се плаши от него, мамо! — изрече Павловна смело. — Сега имам вече кой да ме брани от неговата тирания. Аз съм омъжена и моят съпруг е най-добрият човек на света! Моят мъж, Емил фон Пикардин, ще се погрижи всички интриги на префекта да се осуетят.
— О, ти не познаваш този проклет човек — отвърна нещастната майка. — Той е способен на всичко, дори и на престъпление! Ах, Боже, какво е това? — добави тя в следния миг. — Някой тропа на вратата?… Опитва се да я разбие… Чуваш ли какъв страшен глас се чува?… Това е той… Той ме е проследил… Ще ни изненада!
Гадателката също изтръпна.
Някой грубо блъскаше на вратата и тъй като никой не отваряше, чу се заповед да я разбият.
— Трябва да узная защо е дошла в тази къща. Трябва да науча тайните й пътища!
Преди гадателката да успее да се скрие, на прага се появи префектът на полицията. Той носеше дълго манто и шапката му беше дълбоко нахлупена над очите, които светнаха от гняв, щом съзря жена си на канапето в прегръдките на дъщерята.
— Тук ли те намирам — кресна той, — в обществото на тази жена, която някога се беше изпречила на пътя ми?
— Тя е моето дете… дъщеря ми — отговори бледата жена, заставайки пред Павловна.
— Дъщеря ти — викна префектът на полицията. — Родила си я в незаконен брак, а? Тя е твоят позор и срам за моето име. Баща й бе прочутият руски бандит Мирович, който сега е заточен на Дяволския остров за фалшификации.
— Действително, дъщеря ми е дете на един разбойник — отвърна Екатерина смело. — Но трябва да ти призная в този момент, че аз обичах този разбойник и че се гордея с детето си тъкмо за това, че тя е дъщеря на разбойник.
— Смееш да ми кажеш това на мен — разгневи се Ла Бриер. — Може би ще пожелаеш да обявиш на всеослушание, че си ме излъгала, че твоята нежност и хубост са били привидни, че се омъжи за мен, защото си се надявала, че мога да стана баща на детето ти, плод на младежки грях?
— Да. Искам да кажа на цял Париж — отвърна Екатерина, — че обичам детето си повече от всичко на света. Погледни я само, безмилостни човече, колко е красива и умна! Не трябва да се срамуваш от нея, защото е омъжена за човек от висшето общество, за един честен мъж. Моята Наталка е съпруга на барон Пикардин. Заклевам те, не я докосвай. Баронът ще отмъсти достойно за нея.
— Не се боя от никого. Аз съм префектът на парижката полиция!
— Твоята задача е да предотвратяваш престъпленията, не да ги вършиш. А би било чудовищно престъпление да изтръгнеш детето от майчината гръд, от която то е било така дълго време лишено.
— Спрете, госпожо — викна Ла Бриер, преминавайки на „вие“, така както е прието в обществото. — Разполагам със средства да ви накарам да млъкнете. — Кажете ми — с тези думи префектът се приближи до жената си, — кажете ми, кой открадна от писалищната маса червената папка?
Госпожа Дьо Ла Бриер се олюля.
— О, Господи — пошепна тя, — червената папка!… Ах, защо се оставих да ме измамят…
— Надявах се, че така ще мога да видя детето си…
— Така! Значи признавате тази кражба! — Не отричам!
— Няма също да отречете, може би, че тази нощ преди да дойдете в тази къща, бяхте на моста Цезар, за да се срещнете там с някого?
— Така е, както казвате — измънка нещастната жена.
— Тогава признайте всичко! Кой беше човекът, който ви подтикна да откраднете папката?
— Един човек, който някога е бил на служба при вас — каза Екатерина. — Ако не се лъжа, Питу се казва.
— Питу гърбавия! Ах, мизерника. Искал е да ме унищожи с тази преписка?
— Прошка, мъжо мой, прошка — промълви жената на префекта. — Ще върна обратно преписката. Тя е скрита вкъщи между моите дрехи. Съжалявам…съжалявам за тази преписка. Накажете ме както мислите, че заслужавам, но не ми отнемайте отново детето!
Господин Дьо Ла Бриер се приближи до вратата и викна високо:
— Влезте, господа, крадецът на червената папка е хванат… Той е тук. Арестувайте я! И изпратете престъпничката в затвора.
За момент всички останаха като вцепенени. Особено нещастната жена не можеше да разбере онова, което чу.
Нима? Този тиранин, с когото тя беше прекарала цял живот, сега искаше да я заклейми като крадла? С отчаян вик стана.
Агентите, които префектът на полицията беше повикал вътре, бавно се приближиха до нея. Дори и тези хора се колебаеха да изпълнят заповедта на шефа си, който изпращеше в затвора собствената си жена.
Но Павловна се хвърли напред. Тя прегърна майка си и я притисна здраво до себе си.
— Никога няма да ви я дам! — викна гневно. — Как, господин Ла Бриер, искате да изпратите тази жена, която ви е отдала целия си живот, при падналите жени и крадли в „Сен Лазар“? Не се ли опасявате, че цял Париж ще ви сочи с пръст? Нима искате името ви да бъде приковано на позорния стълб? И вие, може би, мислите, че аз ще се разделя с майка си? О, не, господине мой, по-скоро ще ме разкъсате на парчета отколкото да ме разделите от майка ми.
— Няма да ви разделим — отвърна иронично префектът, — ще отидете заедно в „Сен Лазар“!
— Как!… С какво право можете да сложите ръка върху мен? Можете ли да ми припишете някое престъпление?
— Вашето име отдавна е отбелязано в полицейската книга в Париж — каза Ла Бриер, усмихвайки се криво.
Павловна се изправи, очите й изпуснаха гневни светкавици.
— За тази обида — изрече тя задавено — барон Пикардин, моят съпруг, ще ви поиска обяснение, кръвно обяснение.
— Може да заповяда, но баронът да не забравя, че аз съм честен човек и няма да се бия с престъпник, който доскоро беше заточеник на Дяволския остров. А сега да сложим край на този безсмислен разговор. Господа, изпълнете дълга си, вземете тези две жени и ги изпратете в „Сен Лазар“. Не забравяйте, че ще отговаряте пред префекта на полицията. Третирайте ги така, както подобава да бъдат третирани една крадла и нейната дъщеря.
При тези нечовешки думи Екатерина Ла Бриер припадна в ръцете на дъщеря си.
Погледът на коравосърдечния съпруг се спря на гледачката, която се беше свила в ъгъла и трепереше.
— И теб ще те съдя — каза префектът. — Моите агенти ми донесоха вече за твоите шарлатанства. Дойде в Париж да обираш лекомислените хора. Предсказанията, продажбата на любовни напитки и тям подобни глупости у нас, във Франция, са забранени и считани като престъпление, което се наказва по- иначе, отколкото в Испания, където подобни твари като теб се толерират. Но сега знам, че всичко това е само предлог. Всъщност друг е твоят занаят — ти си посредничка.
