Колко често ми идва наум този възглас на Шопенхауер, който при вида на човешките неправди се провикна: „Ако Господ е създал този свят, аз не бих желал да съм Бог!“
Куриерът, струва ми се, че пристигна, но не ми донесе писма. Какви болки…
Движа се цял ден, докато се уморя напълно, за да мога да разсея мислите си и да успокоя нервната си система.
Поисках да направя една баня според препоръката на лекаря. Но началникът на стражата не благоволява още да ми разреши.
Пак нямам никакви вести от моите близки. Гробно мълчание. Каква ужасна нощ прекарах! Непрекъснатите крачки на постовите войници през нощта, светлините, които постоянно се мяркат, подхранват моите най-лоши сънища.
Кръвта обагря кожата ми, треската ме разсипва. Кога ще дойде краят на тази верига от страдания?
Нервите ми ме карат да страдам ужасно. Просто ме е страх да си легна. Това непрекъснато гробно мълчание, без всякакви вести, вече цели три месеца.
Каква ужасна нощ! Странни, кошмарни сънища, последвани от изобилни изпотявания. Посрещам Новата година отвратително.
Видях да пристига в първите часове на утрото параходът от Каена. От тази заран съм необикновено неспокоен. Всеки миг се питам дали няма най-после да получа новини от своите близки…
И сърцето ми бие до пръсване при това продължително очакване.
Най-после получих дългоочакваните писма от октомври и ноември. Все още нищо радостно. Истината все още не е излязла наяве.
Но какви неимоверни болки съм нанесъл на Херманса с моите последни писма, как измъчвам душата й с моето нетърпение…
…Чета и препрочитам единственото писмо, което получих от теб. Много е малко, но все пак се чувствам щастлива, че притежавам този малък отзвук от твоята скъпа личност. Не се и съмнявам, че ти често пъти мислено разговаряш с мен, колкото и тежко да ти е да ми пишеш…
…Утре заран ще трябва да предам писмата си, за да могат да тръгнат с парахода. Не съм в състояние да изразя онова, което чувствам към теб, чувството ми е по-голямо, за да може да се опише. Но ми се струва, че съм само частица от предишната жена. Душата ми, сърцето ми са там, в далечните острови, близо до теб. Мисълта ми денонощно е при теб. Това ми дава сили и подкрепа в трудните дни…
И дните, и нощите преминават ужасно монотонно. През деня очаквам нетърпеливо нощта, с надежда, че ще мога да намеря отмора в съня. През нощта очаквам със същото нетърпение деня, надявайки се да уталожа нервите си чрез малко физическа работа.
Четейки и препрочитайки всички последни писма, аз разбрах какъв голям удар би било моето изчезване за милите ми близки. Моят дълг е да устоявам до последното си дихание.
Председателят на републиката отговори на моята молба, че е отхвърлена без коментар.
Най-после получих доста солиден пакет с книги, които пристигнаха след дълги месеци на очакване.
По този начин успявам да фиксирам мисълта за известно време и да намеря отмора. Но, за съжаление, не мога да чета дълго време, така се чувствам сломен.
