зная, че името ми е измито от това петно, което лепнаха върху него.“
… Нямам търпение да дочакам пощата, за да ти пиша. Чувствам нужда да поговоря с теб, макар и писмено, за да се приближа някак си до твоята прекрасна душа, подложена на такива изпитания, да почерпя от теб нови сили и кураж.
Най-после получих твоите писма, които прочитам и препрочитам с неугасима жажда…
…Когато искам да намаля нервността на очакването, когато искам да смекча треската на нетърпеливостта си, идвам при теб да почерпя спокойствие и нови сили.
Онова, което още повече ме опечалява, е мисълта, че си сам и си далеко от всички ония, които обичаш и които те обичат. Ти си жертва на едно ужасно очакване, ти измъчваш духа си и твоето болно сърце, твоята чиста съвест не могат да повярват в такава подлост и клевета…
Куриерът от Каена пристигна, но няма никакви писма за мен.
Вярвам, че почти е невъзможно да си представи човек колко страшно е разочарованието, което добиваш, след като си очаквал цял месец с голямо нетърпение новините от своите близки и в края на краищата не си получил нищо.
Но в продължение на цяла година толкова болки засегнаха сърцето ми, че не съм вече в състояние да броя сърдечните си рани.
Дните ми изглеждат ужасно дълги. Падат първите дъждове. Истинският виновник още не е открит. Принуден съм да пазя колибата си. Няма нищо за четене. Книгите, за които ми се съобщаваше в писмото от месец август, още не са пристигнали.
Най-после получих дългоочакваната поща. Нищо ново и радостно около положението ми. Силите ми с всеки нов ден отпадат. Това е непрекъсната борба, за да мога да устоя на тази дълбока изолация, на това вечно мълчание при климат, който убива всяка енергия.
…Колко дълги и отегчителни часове, колко ужасни дни преживях. Нека се надяваме, че прекарахме най-тежката част на нашето изпитание, преминахме през най-големите безпокойства, намерихме сили да изтърпим едни от най-жестоките изпитания. Господ, който ни изправи пред тях, ще ни даде и воля да изпълним докрай дълга си.
Разбирам твоите страдания и напълно ги споделям. Подобно на теб и аз преживявам страшни моменти, в които губя търпение, толкова безкрайно ми се вижда времето на очакване. Но тогава си спомням за теб, за прекрасния пример на кураж и воля, който ни вдъхваш, и намирам отново сили за своята любов…
Това е последното ми писмо, което ти пиша, преди да изпратя пощата за теб. Дано те да те заварят в добро здравословно състояние. Не мога да дойда при теб, защото не ми е дадено още разрешение. За мен това очакване е вече жестоко и необяснимо и същевременно ново разочарование, прибавено към толкова други…
Не искам да говоря за всекидневните дреболии, защото ги ненавиждам. Достатъчно е да поискам и най-незначителна работа за най-нищожни неща от началника на охраната, за да видя моментално отхвърляне на искането ми. Ето защо никога не повтарям молбите си, предпочитам да се лиша от каквото и да било, за да не се унижавам пред никого.
Но се опасявам, че здравият ми разсъдък ще откаже в края на краищата да ме слуша пред непрекъснатите страдания.
Не съм получавал поща от месец октомври. Денят е мрачен, дъждът непрестанен, мозъкът гори, сърцето болезнено се свива.
Небето е тъмно като мастило, наоколо ми — мрачно. Истински мъртъв ден, ден за погребение.
