право да мисля за нея.
Още нямам нищо от моите близки. Какво ли прави Андре?
Най-после получих писмо от жена си, от семейството си. Пристигнало е към края на март. Значи, са необходими повече от три месеца за получаването на едно писмо.
Как във всеки ред се чувства болката на всички вкъщи! Сега още повече съжалявам, че писах още при пристигането си тук и се оплаквах на жена си. Трябва да мога да страдам сам, без да споделям с ония, които и без това страдат заради моите терзания.
Получих, слава Богу, кухненски принадлежности и заръчаните в Каена консерви. Материалният ми живот е напълно безразличен, но ще успея ли да поддържам така силите си…
Тук прекъсвам дневника си, за да дам няколко извлечения от писмата на жена си, които получих на 12 юни. Тези писма са пристигнали в Каена в края на месец март и после отново са били препратени във Франция, за да бъдат прочетени в министерството на колониите, както и на войната. По-късно жена ми е била уведомена да предава в министерството-на всяко 25 число от месеца писмата, предназначени за мен. Забранено й е да пише за работи и събития, известни дори на всички. Писмата й са четени, разследвани, минавали през много ръце и често пъти не достигат до мен. Те не можеха да имат интимен характер.
Скъпи ми Алфред,
Бях дълбоко засегната, научавайки, че си напуснал остров Ре. Ти, наистина, беше далеч от мен, но все пак можех да те виждам всяка седмица и тия свиждания биваха очаквани с нетърпение. Аз четях в очите ти непоносими страдания и мисълта беше само как да ти ги облекча. Сега имам само една надежда, едно желание, да дойда при теб, да те успокоя и окуража да имаш търпение и чрез любовта си да те накарам поносимо да дочакаш часа на своята реабилитация.
Дните и нощите ми са постоянно заети с мисли за твоето здраве. Не зная нищо за теб и за твоето пристигане.
Денонощно мисля за теб, споделям твоите мъки с голямо безпокойство, чувствайки те така далеко.
Нетърпеливо очаквам по-скоро да бъда при теб и да мога чрез своята близост и любов да намаля болката ти. Поисках от министерството на колониите разрешение да дойда при теб, тъй като законът позволява на жените и децата на заточениците да ги придружат. Не виждам какво възражение би могло да има в това отношение. Ето защо аз очаквам отговора с горещо нетърпение…
Стоях цяла седмица в колибата си поради присъствието на каторжниците, които строяха казармата на войниците пазачи.
Тази нощ ме мъчиха ужасни стомашни болки.
Жегата, тропическите дъждове са вече към края си.
Цял съм в подутини, предизвикани от ухапвания на различни насекоми. Но всичко това е нищо в сравнение с моите морални терзания! Нещо съвършено незначително. Мозъкът ми, сърцето ми страдат непоносимо. Кога ще се разкрие виновникът, кога най-после ще се узнае истината за тази трагична история? Ще доживея ли дотогава? Често пъти се съмнявам, защото цялото ми същество е обзето от отчаяние.
Току-що видях куриера, идващ от Франция. Това ме обнадеждава. Като си помисля, че моята родина, на която посветих всичките си сили, целия си ум, може да ме счита за негодяй… О, не, подобно страдание е много тежко за човека…
16 юли 1895 година
Горещините стават непоносими. Част от острова е напълно открита и пустинна.
Какво ли правят сега жена ми и Андре?
20 юли 1895 година
Дните преминават монотонно в нетърпеливо очакване на по-добро време. Сега най-силно чувствам самотата си.
Вечерта валя проливен тропически дъжд, а мен ме обземат тръпки.
ДНЕВНИК И ПИСМА
Имам писма от моето семейство. Все още няма нищо радостно. От писмата проличава страдание, от което цялото ми същество е дълбоко разтърсено. Ето защо отправям следното писмо до председателя на републиката.
„Обвинен и впоследствие осъден въз основа на съмнително писмо за най-ужасното престъпление, каквото един войник може да извърши, аз декларирах и декларирам, че не съм писал писмото, за което бях обвинен и че не съм извършил никога нищо против Франция.
Не искам никаква прошка, нито някакви облаги или морални снизхождения. Искам да се хвърли пълна светлина над тази машинация, чиято жертва е цялото ми семейство и самият аз.
Пиша и на Херманса да действа енергично и решително, защото това страдание ще свърши с повалянето на всички ни преждевременно в гроба.
Казват ми, че съм мислил много повече за чуждите страдания, отколкото за своите собствени. Действително е така, защото ако бях сам на света, ако мислех само за себе си, отдавна гробът ми да е буренясал.
Онова, което ми дава сили, е мисълта за близките ми. Да умра не е страшно. Но преди да умра искам да
