… Пиша ти още силно развълнувана от добрите и скъпи твои писма, които току-що получих. В първия момент, когато виждам любимия ти почерк, когато чета тези редове, които ми носят единствената радост, която получавам след цял мъчителен месец, аз съм тъжна, главата ми не поема нищо и плача с горещи сълзи. После се овладявам, срам ме е да бъда отчаяна, обзема ме срам заради слабостта ми и вземам от твоята твърдост, необходимата енергия, един нов подтик за кураж. Все пак твоите писма ми носят опора и ако вълнението ме отпуска, имам щастието, че мога да чета твоите писма и илюзията, че чувам няколко мига твоя глас…
…Прибавям още няколко реда към писмата си преди заминаването на пощата. Държа непременно да ти кажа, че съм твърда, че волята ми е непоколебима, че ще живея и ще възвърна честта ти. Моля те и ти да имаш тази абсолютна надежда в бъдещето, онази вяра, която ни кара да приемаме и най-тежките положения, за да можем да предадем на децата си едно неопетнено име…
Снощи получих пощата, но нямаше нито едно писмо от Херманса, в което да не се чувства ужасната мъка и дивото отчаяние, че не може още да ми съобщи за откриването на виновника и за края на нашите мъки.
Студена пот облива челото ми, четейки писмата от членовете на семейството ми, краката ми силно треперят.
Невъзможно е човешките същества да страдат така дълбоко и по толкова незаслужен начин.
Клета моя Херманса! Тежестта на всички тези безименни страдания нека падне върху онези, които така безчовечно измъчиха един невинен и цялото му семейство в деня, когато се хвърли пълна светлина и виновникът бъде демаскиран.
Написах три дълги писма последователно на скъпата ми Херманса, за да й кажа да не се оставя да бъде сломена, да продължава упорито да работи и да апелира към всички будни съвести, защото подобно положение, понасяно дълго време, става прекалено ужасно. Думата е за честта на нашето име. Пред тази цел трябва да замлъкне всичко онова, което се бунтува в нашите сърца, всичко онова, което преобръща с главата надолу нашите духове, всичко онова, което кара горчилката на душите ни да достига до устните.
Не говоря за моите дни и нощи. Всичките си приличат по своите страхотни страдания…
43.
Звънецът на къщата иззвъня. Старата врачка отвори вратата след неколкоминутно очакване. Вещицата от Андора, бабата на Габриела, бе много търсена. И този път както обикновено, посетителката бе млада дама, която застана пред нея. След минута беше въведена в страшната стая, където ставаха предсказанията.
— Слушай — каза дамата, която не беше друга, а самата Павловна, съпругата на барон Пикардин. — Отделиха ме още като дете от майка ми и всичките ми усилия да я открия отново след това, бяха напразни. Кажи ми дали ще успея някога да я намеря?
Бабата наклони глава:
— Надявам се, че духовете, които ми се притичват на помощ, ще ми помогнат да отговоря на този въпрос. Разсипете това кафе тук върху огнището…
Павловна го разсипа. И преди още гадателката да успее да обясни онова, което кафето показва, се чу отново звънецът на вратата.
Старата помоли Павловна да мине в съседната стая, а самата тя отиде да отвори.
Елегантна дама, облечена в черно, влезе.
— Аз съм съпругата на префекта на полицията Ла Бриер — прошепна тя на гадателката. — Чух за твоето изкуство и идвам да го изпитам. От дълги години търся едно скъпо за мен същество… Искам да ти кажа самата истина… думата е за собственото ми дете, което имам от първия си брак и което ми беше отвлечено. Можеш ли да ми кажеш дали ще видя отново детето си, което сега ще е голямо вече, а възможно е и да е венчано?
По сбръчканото лице на бабата премина радостен лъч.
— На една така високопоставена дама каквато е съпругата на префекта на полицията Ла Бриер, не може да се откаже нищо… Останете само за момент в тази стая, докато се подготвя… Възможно е дори да ви покажа образа на тази, която дирите…
— О, само да можеш да го сториш, ще те възнаградя богато — промълви госпожа Ла Бриер. — Но не ми се вярва да може… Трябва да имаш свръхестествени сили…
— Госпожата ще се увери, че не съм лъгала… Не съм шарлатанка и с право заслужавам името, с което се ползвам в цял Париж. Ще видите дъщеря си само след няколко мига…
Тя изчезна в съседната стая, където госпожа Ла Бриер я чу да произнася някакви молитви.
Най-после същата врата се отвори и гадателката се показа отново.
— Влезте, госпожо, готова съм.
Дълбока тъмнина владееше в помещението, в което старата вещица въведе госпожа Ла Бриер. Остави я сред стаята. Бързо хвърли някакъв прах в краката й. Бял дим се надигна и изпълни стаята с тънък подвижен облак. Гадателката се хвърли на пода, трепереща с цялото си тяло, издавайки смътни, непонятни крясъци. Навярно я обхващаха омагьосаните духове.
Изведнъж тя се изправи на колене и протягайки костеливите си ръце, викна с умоляващ глас:
— Милостиви Господи, покажи на тази жена лицето на детето й, което е било отвлечено.
Разнесе се трясък, от който всички стари зидове на къщата затрепераха, после стената, върху която госпожа Ла Бриер беше вперила поглед, изчезна и на нейно място се появи зелено поле.
Върху това поле се появи ясно образът на хубаво момиче.
— Наталка! — извика госпожа Ла Бриер пронизително. — Моята клета Наталка!… Да, ти си, милата, но да не беше само видение, а да беше от плът и кръв. Ако можех да те притисна до гърдите си!
Образът изведнъж се оживи!
— Мамо! — извика звучен глас. — Аз съм твоята Наталка!
И преди още гадателката да успее да я спре, Павловна се хвърли в прегръдките на майка си. Сълзи течаха от очите им и няколко минути не можаха да си кажат нито дума.
