„Париж, 10 юни 1896 година

… Пиша ти още силно развълнувана от добрите и скъпи твои писма, които току-що получих. В първия момент, когато виждам любимия ти почерк, когато чета тези редове, които ми носят единствената радост, която получавам след цял мъчителен месец, аз съм тъжна, главата ми не поема нищо и плача с горещи сълзи. После се овладявам, срам ме е да бъда отчаяна, обзема ме срам заради слабостта ми и вземам от твоята твърдост, необходимата енергия, един нов подтик за кураж. Все пак твоите писма ми носят опора и ако вълнението ме отпуска, имам щастието, че мога да чета твоите писма и илюзията, че чувам няколко мига твоя глас…

Херманса“

„Париж, 25 юни 1896 година

…Прибавям още няколко реда към писмата си преди заминаването на пощата. Държа непременно да ти кажа, че съм твърда, че волята ми е непоколебима, че ще живея и ще възвърна честта ти. Моля те и ти да имаш тази абсолютна надежда в бъдещето, онази вяра, която ни кара да приемаме и най-тежките положения, за да можем да предадем на децата си едно неопетнено име…

Херманса“
4 септември 1896 година

Снощи получих пощата, но нямаше нито едно писмо от Херманса, в което да не се чувства ужасната мъка и дивото отчаяние, че не може още да ми съобщи за откриването на виновника и за края на нашите мъки.

Студена пот облива челото ми, четейки писмата от членовете на семейството ми, краката ми силно треперят.

Невъзможно е човешките същества да страдат така дълбоко и по толкова незаслужен начин.

Клета моя Херманса! Тежестта на всички тези безименни страдания нека падне върху онези, които така безчовечно измъчиха един невинен и цялото му семейство в деня, когато се хвърли пълна светлина и виновникът бъде демаскиран.

5 септември 1896 година

Написах три дълги писма последователно на скъпата ми Херманса, за да й кажа да не се оставя да бъде сломена, да продължава упорито да работи и да апелира към всички будни съвести, защото подобно положение, понасяно дълго време, става прекалено ужасно. Думата е за честта на нашето име. Пред тази цел трябва да замлъкне всичко онова, което се бунтува в нашите сърца, всичко онова, което преобръща с главата надолу нашите духове, всичко онова, което кара горчилката на душите ни да достига до устните.

Не говоря за моите дни и нощи. Всичките си приличат по своите страхотни страдания…

43.

Звънецът на къщата иззвъня. Старата врачка отвори вратата след неколкоминутно очакване. Вещицата от Андора, бабата на Габриела, бе много търсена. И този път както обикновено, посетителката бе млада дама, която застана пред нея. След минута беше въведена в страшната стая, където ставаха предсказанията.

— Слушай — каза дамата, която не беше друга, а самата Павловна, съпругата на барон Пикардин. — Отделиха ме още като дете от майка ми и всичките ми усилия да я открия отново след това, бяха напразни. Кажи ми дали ще успея някога да я намеря?

Бабата наклони глава:

— Надявам се, че духовете, които ми се притичват на помощ, ще ми помогнат да отговоря на този въпрос. Разсипете това кафе тук върху огнището…

Павловна го разсипа. И преди още гадателката да успее да обясни онова, което кафето показва, се чу отново звънецът на вратата.

Старата помоли Павловна да мине в съседната стая, а самата тя отиде да отвори.

Елегантна дама, облечена в черно, влезе.

— Аз съм съпругата на префекта на полицията Ла Бриер — прошепна тя на гадателката. — Чух за твоето изкуство и идвам да го изпитам. От дълги години търся едно скъпо за мен същество… Искам да ти кажа самата истина… думата е за собственото ми дете, което имам от първия си брак и което ми беше отвлечено. Можеш ли да ми кажеш дали ще видя отново детето си, което сега ще е голямо вече, а възможно е и да е венчано?

По сбръчканото лице на бабата премина радостен лъч.

— На една така високопоставена дама каквато е съпругата на префекта на полицията Ла Бриер, не може да се откаже нищо… Останете само за момент в тази стая, докато се подготвя… Възможно е дори да ви покажа образа на тази, която дирите…

— О, само да можеш да го сториш, ще те възнаградя богато — промълви госпожа Ла Бриер. — Но не ми се вярва да може… Трябва да имаш свръхестествени сили…

— Госпожата ще се увери, че не съм лъгала… Не съм шарлатанка и с право заслужавам името, с което се ползвам в цял Париж. Ще видите дъщеря си само след няколко мига…

Тя изчезна в съседната стая, където госпожа Ла Бриер я чу да произнася някакви молитви.

Най-после същата врата се отвори и гадателката се показа отново.

— Влезте, госпожо, готова съм.

Дълбока тъмнина владееше в помещението, в което старата вещица въведе госпожа Ла Бриер. Остави я сред стаята. Бързо хвърли някакъв прах в краката й. Бял дим се надигна и изпълни стаята с тънък подвижен облак. Гадателката се хвърли на пода, трепереща с цялото си тяло, издавайки смътни, непонятни крясъци. Навярно я обхващаха омагьосаните духове.

Изведнъж тя се изправи на колене и протягайки костеливите си ръце, викна с умоляващ глас:

— Милостиви Господи, покажи на тази жена лицето на детето й, което е било отвлечено.

Разнесе се трясък, от който всички стари зидове на къщата затрепераха, после стената, върху която госпожа Ла Бриер беше вперила поглед, изчезна и на нейно място се появи зелено поле.

Върху това поле се появи ясно образът на хубаво момиче.

— Наталка! — извика госпожа Ла Бриер пронизително. — Моята клета Наталка!… Да, ти си, милата, но да не беше само видение, а да беше от плът и кръв. Ако можех да те притисна до гърдите си!

Образът изведнъж се оживи!

— Мамо! — извика звучен глас. — Аз съм твоята Наталка!

И преди още гадателката да успее да я спре, Павловна се хвърли в прегръдките на майка си. Сълзи течаха от очите им и няколко минути не можаха да си кажат нито дума.

Вы читаете Капитан Драйфус
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату