Пикар ще излезе оттук, не казвам реабилитиран, а възвеличан!» (Продължително оживление.)
Лабори продължава пледоарията си. Той разказа за семейство Драйфус, което пожертва състоянието си само за да може да реабилитира бившия капитан. Лабори разгледа извършената грешка от правителството, толериращо скриването на истината в аферата Драйфус. След това проследява изчерпателно въпроса с тайния документ, който е бил предаден на съдиите без знанието на обвиняемия и защитата. Обясни как Шьорер-Кестнер е стигнал до убеждението за невинността на Драйфус. Похвали поведението на Драйфус и разказвайки за служебните обязаности на майор Естерхази, доказа, че той е могъл да има всички документи. Посочи аргументирано, че Естерхази е виновен. Завърши чрез блестящо заключение, което трогва до сълзи всички присъстващи в залата.
Жорж Клемансо започна пледоарията си, нападайки Боадефр, който след като предизвика цялата тази нещастна афера, идва пред съдебните заседатели да поставя отгоре на всичко въпроса за доверието. (Публиката вика. Вдига се ужасна глъчка.)
Клемансо посочва голямото значение на гражданската сила в сравнение с тази на военните. Той констатира, че ревизирането на Драйфусовия процес е наложително. Завършва, обръщайки се към заседателите с молба Зола да бъде оправдан.
— Ние — провиква се той — сме отговорни пред съда, а самият съд, на свой ред, е отговорен пред историята. Съдът ще съди нас, а историята пък него!
Върховният прокурор Ван Касел с къса реплика напада защитата.
След като защитата взема отново думата, председателят задава на заседателите въпроси, след което се оттеглят в съвещателната зала. В шест часа съдебните заседатели влизат в залата, където има голямо раздвижване.
След гробна тишина първият заседател прочита вердикта. Съдебните заседатели отговарят с «да» на въпроса дали е виновен Зола и отговорният редактор на вестник «Л’Орор» господин Перьо.
(Аплодисменти, подсвирквания. Чуват се викове: «Долу Зола!» Да живее армията!“ „Да живее Зола!“).
В заключение съдът осъжда господин Емил Зола на една година затвор и Перьо, редактора на вестник „Л’Орор“ — на четири месеца затвор.
Осъжда също всеки един по на три хиляди франка глоба.
54.
Оставихме Питу в такова ужасно положение, каквото човешката фантазия трудно би могла да измисли. Море от пламъци го обграждаше, димът го задавяше. А най-страшна беше мисълта, че той сам си беше подпалил къщата.
Подобно на див звяр в клетка се блъскаше обезумелият Питу в горящата мансарда, опитвайки се непрекъснато да разбие вратата. Всичките му опити, всичките му усилия бяха напразни. Беше загубен. Питу падна на колене, заплака и започна да се моли. Да, този мизерник наистина се молеше. Сега, когато беше близо до една страшна смърт, той започна да вярва в Бога.
Косата и брадата му бяха вече обгорели, а лицето му бе в сажди. Треперещите му ръце късаха дрехите, които бяха започнали да горят. И всичко това заедно с отчаяните викове на Клаудина. Тя непрестанно му напомняше небесното отмъщение.
— Млъкни! — кресна Питу. — Млъкни, проклетнице, че ще те удуша, преди пушекът да те задуши. Не искам да умра… Искам да живея! Как да се отърва, как!?…
Като луд се търкаляше и се блъскаше по дъските на мансардата. В това диво търсене на изход кракът му случайно се удари в капак, който изведнъж се отвори под него. Показа се дълбок отвор. Питу с радост забеляза тесни стълби, които водеха надолу към мазата на къщата. Хитрият Соломон беше снабдил къщата си с подобни скрити врати и стълби, с цел да укрива откраднати вещи от очите на полицията. Тази врата, която сега спасяваше неговия син от смъртта, водеше към малко подземие.
— Спасен! — изхлипа радостно Питу. — Този път не успя да ме премахнеш, господин Ла Бриер. Помисли си, че хвана лисицата, но тя избяга! Ха-ха, Питу има щастие! Не му е ударил още часът… Той има още много работа за вършене на земята!
С тези думи гърбавият се спусна надолу по стълбите. Мизерникът дори не помисли да спаси жертвата си, останала плячка на огъня, която с ужас викаше след него:
— Помогни ми, спаси и мен! Имай милост! Бедната се блъскаше вързана, а възможността да се спаси беше пробудила желанието за живот и в нейното нещастно сърце.
Но Питу се засмя подигравателно, после изчезна в мрака на тесните стъпала.
Той стигна до мазето на къщата и оттук излезе на улицата.
Навън се беше събрала голяма тълпа и наблюдаваше ужасната гледка. Пламъците бяха обхванали целия покрив на къщата и осветяваха малката уличка „Мадона“ и околността като с дневна светлина.
Ла Бриер, префектът на полицията, беше също между зрителите. Той наблюдаваше самодоволно как огънят се разпростира, а пожарникарите още не се явяваха. Очакваше с нетърпение да види цялата къща в пламъци и между нейните развалини онзи, когото искаше да премахне.
Изведнъж между навалицата се чу звучен глас:
— Уверени ли сте, че има някой в къщата? Войнствен мъж с червеникава брада беше излязъл пред тълпата и гледаше с изпитателен поглед сградата. Това беше Легуве. Знаем, че този способен мъж се беше върнал заедно с Алиса, Матийо и Едита Масон в Париж. Случайността го бе довела до мястото на пожара. Той повтори още веднъж въпроса си, но от всички страни получи отговора:
— Тази стара съборетина е необитаема и добре е сторил оня, който я е подпалил. Грешникът Соломон Бенас бе скрил много престъпления в нея. По-добре ще е да се изтрие от земното лице такъв паметник на безчинството!
Легуве не отговори нищо. Погледът му бе отправен към покрива на горящата къща. Стори му се, че вижда нещо ужасяващо. Една човешка ръка се мърдаше между пламъците!…
Боже Господи! Наистина там едно човешко същество се бореше със смъртта. Между пламъците сега се виждаше оголеното гърчещо се от болка тяло на жена с разплетени коси.
— Стълба! — нареди Легуве с гръмовен глас, който се разля над тълпата. — Донесете бързо стълба. Там горе гори човек!
Веднага донесоха стълба, която подпряха до пламтящите стени на къщата.
Кой, обаче, ще се реши да се покачи, за да извърши подвиг толкова смел и опасен същевременно? Легуве изскочи напред. Той закопча пардесюто си, после грабна въжето в ръка. Отгоре се дочуваха все още и все по-ужасяващи викове за помощ. Легуве тръгна към стълбата. В този миг някой го хвана за ръката.
— Луд ли сте — викна му някой, — та излагате живота си на сигурна опасност?
Това бе Ла Бриер, който отправяше тези думи към бившия свещеник. Легуве го изгледа изумено:
— Не виждате ли, че горе безпомощно човешко същество се бори с най-страшната смърт? А ние да стоим и безгрижно да наблюдаваме, без да се притечем на помощ?…
— Тя без друго ще е някоя просякиня или престъпница — смънка префектът, който се беше смразил от страх да не бъде спасена тази жена и после да свидетелствува по какъв начин е бил погубен Питу в пламъците.
— Просякиня, престъпница — повтори недоволно Легуве, качвайки се по стълбата. — Тук има една човешка душа в опасност и ние сме длъжни да я спасим, останалото сега малко може да ни интересува.
— Върви по дяволите! — викна гневно Ла Бриер. — И ти няма да оцелееш от огъня!
Легуве не го слушаше вече. Той стигна до върха на стълбата и се качи на горящия покрив. Със сигурност пламъците и димът заплашваха да го погълнат, но благородният спасител не мислеше за собствения си живот. Сега той беше само на десетина крачки от Клаудина. В последния миг нещастницата беше успяла да разкъса връзките си, качила се бе върху една маса и оттам бе излязла на покрива на къщата. Свежият въздух й бе придал сили, но дрехите й вече горяха и тялото й бе покрито с рани. С последно, отчаяно напрягане на силите си тя увисна на една тръба.
— Задръж се само за миг — викна й Легуве, — идвам да ти помогна, да те спася!
После той й хвърли въжето. Клаудина го хвана.
— Обвий го здраво около тялото си! Нещастницата има достатъчно самообладание да стори, както й
