нареди Легуве.
— Ела сега малко по-близо до края на покрива, после се отпусни надолу. Господ не ще ни изостави в последния миг…
Самият той се опря с гръб на комина, после викна с тържествен глас:
— Скачай! Господ да ни е на помощ! Клаудина скочи. Тялото й за момент увисна между земята и небето. Но въжето здраво я държеше, а и Легуве не изгуби равновесието си. Сега той заслиза бавно по стълбата, като с едната си ръка се подкрепяше о стълбата, а с другата здраво стискаше въжето.
. Той вдигна бавно тялото на Клаудина. Сега го държеше в ръцете. Нещастницата загуби съзнание. Благодатна отпадналост беше обзела мозъка й. Тълпата избухна в ентусиазирани викове. Когато Легуве стъпи на земята с товара в ръце, парижаните го заобиколиха и поискаха да го вдигнат на ръце. Неговият героичен жест ги беше затрогнал.
Легуве обаче, се изтръгна от ръцете им:
— Не се занимавайте с мен, а с тази нещастница тук, която се нуждае от помощ.
После понесе Клаудина към съседната къща.
— Лекар, бързо лекар — викна той. — Тя трябва да се свести!
— Тук има доктор — обади се звучен глас и в същия миг доктор Бургер застана до Клаудина.
Префектът на полицията също бе тук и гледаше втренчено жената. Тежко му, ако дойдеше на себе си. С ужас видя, че тя разтвори очи и се опита да проговори…
Доктор Бургер й постави бързо студени компреси на главата, охлади раните й с масло и й даде медицинска помощ на място.
— Иска да говори, докторе — забеляза Легуве, — вижте как се мъчи да произнесе една дума. Може би иска да направи някое признание.
— Да — дочу се от устните на Клаудина, — едно признание… Драйфус… не е той… писмото… аз на…
Думите й изведнъж замряха.
— Умира — въздъхна Легуве. — Умира и доколкото виждам тя отнася в гроба важна тайна…
— Не, няма да умре — отговори докторът с печална увереност. — Тя живя живот хиляди пъти по- страшен, отколкото смъртта. Нещастната е понесла неимоверно нервно разтърсване. Тя не ще може да говори, нито да люби, нито дори ръцете си да движи. Ще остане така, жив мъртвец.
В този момент дойде болнична кола заедно с един полицай. Бедната Клаудина беше вдигната и поставена върху възглавници в колата, която потегли за „Отел Дьо“, голямата парижка болница. Легуве и доктор Бургер си тръгнаха заедно.
Префектът на полицията остана за малко след като нещастницата бе отнесена. Той се беше опрял уморен до стената. Ла Бриер дишаше дълбоко. Страхът го беше развълнувал.
— Отървах се и от това зло — промълви той. — Единственото същество, което можеше да свидетелства за случилото се в тази къща, онемя завинаги. Питу не съществува вече, спасен съм!
Страшен трясък придружи тези му думи. Къщата на Соломон Бенас се разруши между огнените езици.
Ла Бриер се уви в пелерината си и реши да си тръгне. Но изведнъж някой го хвана за ръката.
— Убиец — прошепна дрезгаво глас на ухото му. Той потрепери цял и се обърна уплашено. Но в следния миг се отдръпна ужасен. Погледът му се втренчи върху обезобразеното лице на гърбавия Питу. Див страх вцепени префекта на полицията, така че не можеше да помръдне. Питу продължаваше заплашително:
— Ти си мислеше, че ме премахна, Ла Бриер, и сега се чудиш, когато ме виждаш жив пред себе си! Да, убиецът, когото изпрати да ме унищожи не беше достатъчно сръчен и бъди уверен, че няма да ме пипне в капана си! Питу е жив и ще направи всичко възможно, за да те смъкне от върха, на който стоиш. Сбогом, господин Ла Бриер, надявам се, че ще се видим пак!
Гърбавият се изниза като змия около вцепенения човек и стигна бързо до средата на улицата, където се загуби между тълпата. Ла Бриер тръгна като пиян. Той се метна в един файтон и заръча да го отведат направо в дома му.
55.
Големият женски затвор в Париж „Сен Лазар“ е място, пред което богините на човешкото достойнство са си обвили главите в траур. Известната поговорка, която казва, че една паднала жена е много по-лоша, отколкото най-злият мъж, тук намира своето доказателство. Сметта на леките жени от цял Париж е събрана тук. Всички хубави грешници, които пъплят из града покрай кейовете на Сена, всичко, което се е хлъзнало като жертва на греха, стига кой по-рано, кой по-късно в „Сен Лазар“. Тук остават те, когато тайната полиция разкрие предишните им деяния, когато се вдигне воалът на миналото им. Обикновено тези деяния са объркани и често пъти минават години, докато се разнищят. Пропадналите жени биват изправяни тогава пред съд, където ги осъждат според тежестта на извършените престъпления.
Най-често те са изпращани в Нова Каледония или пък, ако са извършили убийство, във Френска Гвиана, където намират смъртта си.
Голям грях на администрацията на затвора „Сен Лазар“ е, че затворничките не са държани в отделни килии, а са затворени в общи големи зали за спане и работнически ателиета. Нито една болест, дори чумата, не са тъй заразителни както грехът. Инфекцията се разпространява бързо и често пъти е неизлечима. Да вземем за пример едно младо 16-17-годишно момиче, което, изоставено от любовника си, се почувства майка. То държи в тайна срама си, докато може. Но трудният час наближава и то ражда дете в някой потаен кът на къщата. Отчаянието скоро го обзема, умът му се побърква. Как да продължи по-нататък живота си? Детето не й позволява дори да работи. Нещастницата извършва детеубийство. Престъплението се разкрива и бедната пристига в „Сен Лазар“. Вярно е, че тя е извършила престъпление, което следва да бъде наказано съгласно човешките закони и небесната правда. Но аз питам моите красиви читателки: тъй като тази нещастница е станала жертва, трябваше ли тутакси да се превърне в наистина пропаднала жена? И наистина, тя не е стигнала все още дъното на падението си в момента на влизането си в „Сен Лазар“, но е наистина „развалена“, когато излиза. Защото „Сен Лазар“ е висше училище за престъпления. Всичко, което тя не е знаела, тук го научава…
В началото тя отблъсква мизерните изкусителки, не иска да ги слуша, но когато постоянно й се шепнат на ухото и й се показват толкова пороци, когато е непрекъснато подигравана, взимана на присмех, изтезавана накрая, тя започва да отстъпва и да става послушна ученичка на майсторките на престъплението и подлостта. И след като е излежала наказанието си и добива отново свобода, вече не се занимава с честен труд, защото знае средства и тайни, чрез които може да живее охолен и богат живот.
Най-напред тя ще тръгне по пътя на срама, на престъплението и ще се подхлъзва все по-дълбоко в блатото, в което няма да намери нито една опорна точка.
Всичко това би се избягнало, ако въпросната девойка е затворена в отделна килия. Ето защо ние мислим, че не грешим, когато наричаме затвора „Сен Лазар“ разсадник на престъпността и ще дадем на читателите си истинска картина на живота в него.
Ония две жени, които сляпата омраза на префекта на полицията захвърли в „Сен Лазар“ — Павловна и нейната майка, спяха прегърнати в общата килия на затвора. Те се бяха свили в най-отдалечения ъгъл и не смееха дори да вдигнат поглед. Защото където и да попаднеше погледът им, те бяха ругани, принудени да слушат неприлични думи, мръсни шеги, но все пак поне не виждаха с очите си проявите на греха.
Впрочем, тъкмо тази бе причината, поради която двете жени бяха ругани от техните „колежки“ по участ. Биеше на очи тяхната гордост и държание. Пропадналите жени не можеха да разберат, че между тях са попаднали две създания, доведени тук не поради извършеното от тях престъпление, а заради извършеното такова срещу тях.
Беше време за вечеря. Храната се състоеше от чорба, която се донасяше в медни казани. Всяка от затворничките на „Сен Лазар“ имаше по едно тенекиено канче.
С него трябваше да дойде до казана и там й се даваше порцията чорба и черно парче сух хляб. Тъй като надзирателките вършеха работата си колкото може по-небрежно, те поставяха две стари затворнички, които от дълго време излежаваха наказанието си, да раздават вечерята.
Едната от тях бе висока и слаба жена със сипаничаво лице, на което светеха две порочни очи. Косите й
