умора не можеше дори да проговори, да се облече. После заповяда двете с майка й да бъдат откарани в тъй наречената тъмна килия. Павловна умираше от срам, докато се обличаше. После отиде до майка си, която стоеше в ъгъла, и й пошепна:
— Не плачи, майко, скоро всичко ще свърши. Двете жени бяха отведени в едно тъмно помещение.
Дори през деня в него не проникваше слънчев лъч. Там беше вечен мрак.
Веднага щом вратата зад тях изтрака, майката и дъщерята се прегърнаха ридаещи.
— Мила майко — възкликна Павловна, — след тази гавра не мога повече да живея… Не бих могла да понасям погледите на мъжа си, дори ако той успее да ме освободи от този мръсен и незаслужен затвор… Мамо, мамо, искам да умра! — С лице потопено в сълзи тя падна в нозете на обичната си майка. Екатерина отпусна нежната си ръка върху главата на дъщеря си.
— Ти си млада, Павловна — каза й тя, — тежко е да умреш тогава, когато си едва на двадесет години и имаш мъж, когото обичаш и който те обича…
— Ах, мамо, не мога да бъда вече негова… В неговите прегръдки и при целувките му винаги ще се мярка пред погледа ми ужасната сцена отпреди малко. Не, мамо, дай ми благословията си, ако мислиш като мен, нека умрем заедно.
— Аз отдавна съм преситена от живота — отговори майка й. — Но ти, скъпо мое дете, ти не трябва да се прощаваш още със земните си дни. Не ми ли каза — и гласът й премина в шепот, — че не живееш само за себе си, че носиш едно ново същество…
— Казах ти, мамо — отвърна Павловна, потрепервайки, — но откакто понесох тези жестоки и нечовешки страдания, струва ми се, че и тази надежда е убита… Ах, мамо, заклевам те, не ми отказвай, вземи ме със себе си. Не ми отказвай спокойствието на отвъдния свят…
— Но как бихме могли да отхвърлим от плещите си тежестта на живота? — отвърна Екатерина дьо Ла Бриер със съмнение. — Тук нямаме никакво средство, с което да се избавим от него…
— Знам, майко, едно средство, ще видиш… Павловна опипа вратата и натисна едно копче.
— Какво правиш? — запита я майка й уплашена. — Викаш надзирателката ли?
— Да, майко, ще поискам да бъдем веднага заведени пред съдебния следовател, като кажа, че имаме да направим важно признание. Според правилника на затвора трябва обезателно искането да се изпълни. Бюрото на съдебния следовател е на четвъртия етаж. За да стигнем дотам, трябва да преминем през широк коридор с много прозорци. Единият от тях винаги е отворен. Забелязах това при първия разпит. Щом стигнем до него, аз ще скоча в двора…
Екатерина потрепера.
— Каква ужасна смърт — каза тя тихо.
— Нямаме друг избор, мамо — изохка Павловна. — Още веднъж те заклевам, не ме принуждавай да живея сред този срам. Ако не искаш да тръгнеш с мен към смъртта, ще отида сама.
Госпожа Ла Бриер прегърна дъщеря си.
— Не ще отидеш сама — изрече тя сломено, — ще бъдем заедно… Ако не можахме да сме заедно в живота, поне в смъртта нека се съединим.
Те се целунаха и си взеха последното болезнено сбогом.
Вратата на килията се отвори. Надзирателката с лампа в ръка се появи на прага.
— Звънихте ли? — запита тя сурово. — Какво искате?
— Настояваме да бъдем отведени незабавно при следователя — отговори Павловна с уверен глас. — Искаме Да признаем всичко, за да се отървем от този проклет затвор.
— Като че ли в друг ще ви бъде по-добре — отговори жената грубо. — Но щом като затворът напълно ви върна ума в главите, хайде! Господин съдия-следователят скоро ще си отиде. Трябва да побързаме…
Майката и дъщерята напуснаха килията хванати за ръце. Пазачката им осветяваше пътя, държейки лампата високо, вървейки пред тях по широките стъпала. Към средата на стълбите ги срещна писар с регистър под мишницата.
— Господин съдията не си ли тръгна вече? — запита пазачката.
— По дяволите! Днес пак няма свършване! — отвърна писарят злобно. — Господин съдията тъкмо се канеше да си тръгва и аз се зарадвах, че ще мога да отида вкъщи, където жената ме чака за обяд, когато изневиделица довтаса един господин. Иска освобождаването на две жени, за които казва, че били несправедливо арестувани. Лично председателят на републиката е заповядал освобождаването им. Съдията току-що подписа заповедите за освобождаването им.
Екатерина и Павловна не чуха последните думи. Те продължиха пътя си напред и тъкмо бяха стигнали широкия коридор, към края на който беше стаята на съдията следовател.
Съзряха отворения прозорец в коридора.
— Ето там — пошепна Павловна на майка си, — там, майко мила, не трепери… смъртта е освобождение, чест… сбогом…сбогом…
Сега те бяха само на три крачки от прозореца… Вратата на съдия-следователя се разтвори и се дочу глас:
— Благодаря ви, господине, още сега ще взема със себе си двете затворнички.
Павловна, обаче, привлече майка си.
Тя не разпозна този глас, защото иначе нещастницата би се отказала в последния момент да изпълни, опасното решение.
Като по даден знак двете жени се хвърлиха ръка за ръка към отворения прозорец.
— Сбогом, Емил, сбогом! — викна Павловна. — Умирам заедно с мама!
Екатерина дьо Ла Бриер изчезна през прозореца в страшната дълбочина.
— Майко, майко, следвам те!
С този нечовешки вик понечи да се хвърли след майка си.
Но в същия миг две могъщи ръце я сграбчиха през кръста.
— Оставете ме! Не ме спирайте! — викна нещастната жена, — оставете ме да отида след мама!
— Павловна! Скъпа, обична моя, не трябва да ме изоставяш, ти си свободна вече… свободна!
Павловна нададе сърцераздирателен вик. После падна безчувствена в ръцете на мъжа, който й попречи да се самоубие. Той беше нейният съпруг, барон Емил фон Пикардин!…
На паважа в двора лежеше обезобразеният труп на съпругата на префекта на полицията.
56.
Това се случи късно през нощта след трагичната кончина на Екатерина дьо Ла Бриер, която сложи край на живота си.
Денят вече се задаваше, слънцето изгряваше зад тъмните облаци. Префектът на полицията седеше в кабинета си, подпрял загриженото си лице с ръка. Той не знаеше още нищо за нещастието, което се случи в затвора „Сен Лазар“, но чувстваше душевна мъка. Не можеше да забрави предсказанието на Андорската вещица. Той не беше суеверен и при все това не можеше да се отърве от това злобно предсказание, както би направил при всеки друг случай.
Беше забелязал, че от известно време положението му се разклаща и това много го плашеше. Ами ако случайно бабата е казала истината?
Осем дни му беше дала тя, осем дни, а след това… какво го очакваше?…
С пресилена усмивка подскочи като ужилен от креслото, на което седеше. Как! Той, префектът на полицията на Париж, той, Ла Бриер, в цветуща възраст да бъде мъртъв след осем дни. Лудост, глупост! Оная вещица е лъжкиня и е глупак този, който й повярва!
Ла Бриер седна отново пред писалището си. Лампата гореше, но светлината й се примесваше с бледите сенки на идващата утрин.
Ла Бриер държеше пред себе си книгата, която Питу беше откраднал навремето от Петербургската полиция. Той прочете още веднъж главата, която съдържаше историята на неговата жена. Този лист хартия беше убил щастието му. Защо ли беше толкова безчовечен спрямо прегрешението на Екатерина, след като толкова мъже прощават на жените си живота преди омъжването им? Беше ли това само неговата гордост, беше ли страхът хората да не узнаят вината на жена му? Не! В този момент той си призна, че доскоро обичаше до лудост Екатерина, че я обича и сега още и че не гордостта му е обидена, а по-късно изгарящата
