— Господ го осъди вече — каза тихо баронът, — той потопи сърцето му в покаяние…
— Така да бъде — реши Павловна, — оставям тялото на мама, душата й. Знам, тя ще дойде с мен и ще ме придружава навсякъде в живота ми.
Тя се наведе и още веднъж, за последен път, целуна бледите устни на мъртвата.
— Простете ми! — пошепна й Ла Бриер. Павловна склони глава.
— Онова, което сторихте на мен — каза тя с въздишка, — аз бих могла да ви простя, но онова, което прегрешихте спрямо тази мъченица, него никога не бих могла. Ако някога видите отново майка ми на другия свят, където не съществува омраза и преследване, нека тя ви прости.
Ла Бриер рухна със сподавени ридания върху ковчега на жена си.
Смъртта на Екатерина се пазеше в тайна. В една стая, чийто ключ Ла Бриер носеше винаги в джоба си, стоеше ковчегът с трупа и никой в дома не подозираше, че се намира там. Нито един вестник не съобщи за случката в затвора „Сен Лазар“. Ла Бриер си даваше бодър вид пред подчинените си, тъй че никой не подозираше дълбоката трагедия, която се разиграваше в душата на този човек. Дори на втория ден след тази фатална нощ беше се събрало весело общество в дома на Ла Бриер. Префектът беше поканил няколко приятели на банкет, с които и друг път се бе събирал и с които обикновено ходеше на лов. Имаше в околностите на Париж ловно имение и поканените говореха само за лова в него. Рано заранта още веселата компания изпълваше столовата на префекта, където се сервира прекрасна ловджийска закуска.
Между поканените гости беше и барон Емил фон Пикардин. Ла Бриер изглеждаше добре разположен. Той отправяше често към всеки от гостите си по някоя шега. Особено много говореше с младия барон, който стоеше на масата до него.
Тези двама мъже, изглежда, че се разбираха много добре. Часовникът показваше осем часа. Префектът стана и вдигна с гостите си последния тост. Строен възглас процепи въздуха, после всички ловджии станаха за тръгване.
— Един момент само — възкликна Ла Бриер, — не съм си избрал още оръжие за днешния лов и ви моля да ме последвате в оръжейната стая… Елате, господин бароне, подайте си ръката. Вие още не сте виждал моята колекция от оръжия. Надявам се, че тя ще ви хареса.
Емил хвана ръката на префекта, който беше блед като мъртвец.
— Усмихнете се, господин бароне, усмихнете се — прошепна му Ла Бриер, — направете като мен, разигравайте пред тия хора започнатата комедия.
— Това е цяла трагедия, господине — отговори Емил. — Това е трагедия, която ще завърши със смърт…
— Смъртта не е нищо — отговори Ла Бриер, минавайки с барона под ръка през широк коридор, — само превръщането в нищожество е тежко за нас, хората, защото сме прекалено самомнителни и си въобразяваме, че светът не може да мине без нашите ценни личности!
Докато се разменяха тези странни думи, двамата мъже стигнаха до оръжейната зала. Стените й бяха покрити с ценни оръжия. Пушки, саби, пистолети, револвери от всякакъв род, красяха артистично наредените пана. Гостите, дошли с Ла Бриер, не можаха достатъчно да се възхищават на тази колекция, подредена с вкус и умение. Префектът на полицията извади от джоба си малък ключ и отвори с него украсен с резба дъбов шкаф. В него бе подредена друга колекция от ловни оръжия. Всички те съставляваха редица от блестящи цеви и сребърни кутии.
— Е, господин бароне, харесва ли ви моята колекция от оръжия? — запита префектът.
— Възхитителна е — отговори Емил, — рядко съм виждал нещо по-съвършено и по-ценно…
— Коя от тези пушки бихте избрали за лов?
При този въпрос леки тръпки побиха тялото на барона. Той знаеше, че в следния момент съдбата му щеше да се реши. Помисли си за Павловна… после решително отговори.
— Мисля, че тази пушка е прекрасна за един достоен лов… Тя ми се струва добра и човек може точно да се прицелва с нея.
— Опитайте да видите колко е лека — каза префектът със сигурен глас.
Емил протегна ръка и взе пушката. Същевременно и Ла Бриер взе наслука една двуцевна пушка.
— Не е ли вярно — каза той на барона, — че вашата пушка е лека като перо? И да видите само колко леко действа…
— Да опитам ли — попита Емил с угаснал глас.
Той насочи цевта на пушката към челото… Натисна спусъка… Сухо щракване. Пушката не беше заредена.
— Наистина — каза, дишайки облекчено, — пушката е отлична.
— Но моята е още по-хубава — възкликна префектът на полицията. — Вижте колко леко функционира…
Казвайки това, той натисна спусъка, насочвайки уж случайно цевта към гърдите си…
В същия момент се разнесе гърмеж. Дим от барут изпълни цялата стая. Когато този пушек се разпръсна, всички видяха префекта на полицията проснат на земята. Кръвта шуртеше от раната на гърдите му. Вик на ужас се разнесе от всички страни и гостите се спуснаха на помощ.
Нещастникът беше вдигнат от пода и бе поставен върху широко кожено канапе. Няколко гости се спуснаха да повикат лекар.
Барон фон Пикардин остана до умиращия. Префектът на полицията беше смъртно ранен. Заедно с кръвта, която изобилно течеше от раната му, угасваше и неговият живот. Сломеният му поглед беше насочен с неописуем израз към Емил.
— Удържах си думата, нали? — пошепна Ла Бриер.
— Да, по решение на Провидението, куршумът засегна виновника.
Емил взе ръката на умиращия.
— Сега вече си простен за всичко, Ла Бриер — пошепна му той на ухото. — С това си деяние изкупи всичко, което направи срещу Екатерина, и нейната дъщеря.
— Изкупих… — промълви умиращият, — всичко изкупих…
После се надигна с мъка и докато погледът му угасваше, изрече насечено:
— Да ме заровите… заедно с жена ми… бароне,… ключът от стаята, където е мъртвата… ще го намерите в джоба ми. И още нещо — продължи той с все по-слаб глас. — Пикардин… на писалището ми… има една книга… Дневник на грешните… скъсай листата, в които се говори за нея… за Екатерина… унищожи ги… веднага… докато още виждам…
Баронът изчезна при първия знак на умиращия и се върна след няколко мига с няколко свити и смачкани листа в шепата си.
— Унищожих листата — пошепна той на ухото на умиращия.
— Унищожи ли ги?… Слава Богу… сега… сега мога да…
Не можа да довърши думата си. Кръв бликна от устата му.
В този момент влезе пратеник от председателя на републиката. Той носеше писмо за господин Ла Бриер. Пикардин го отвори. То беше предназначено за префекта на полицията. Баронът хвърли писмото в огъня.
— Много късно — измърмори той. — За този човек вече няма нито повишение нито разжалване. Сега той е вече в света, където всички хора са равни. Равни пред Бога!
После затвори очите на мъртвеца.
Същата вечер във вестник „Фигаро“ можеше да се прочете:
„Страшно нещастие се е случило тая заран в дома на префекта на полицията Дьо Ла Бриер — нещастие, което коства живота на висшия чиновник.
Както всяка година, господин Дьо Ла Бриер е поканил приятелите си на лов. Празненството е започнало с весела закуска, дадена на ловджиите в голямата столова на луксозния му дом. Между поканените имаше много знатни лица от парижкото общество, между които и барон фон Пикардин.
След закуската префектът повел гостите си да им покаже оръжейната си колекция и да избере две ловджийски пушки за себе си и за барона.
Докато другите гости са разговаряли задушевно, пушейки и възхищавайки се на богатата колекция оръжия, изведнъж пушката, която префектът държал в ръцете си, гръмва и куршумът пронизва гърдите на
