открито море. Слизането на брега беше отложено. Цялата тази предпазливост и мистериозност предизвикаха у мен ужасно впечатление. Имах някакво неясно предчувствие за събитията.
Същият следобед „Сфакс“ продължи пътя си край брега. Към седем часа вечерта броненосецът хвърли отново котва.
В девет часа вечерта ми предадоха, че лодката е готова да ме отведе на парахода, който е дошъл да ме вземе и който не можел да се приближи повече поради лошото време.
Нощта беше тъмна, беше мъгливо и валеше дъжд. Морето се вълнуваше силно, вятърът духаше бясно, а проливният дъжд продължаваше да се сипе като из ведро.
Лодката се тресеше като орехова черупка до носа на броненосеца „Сфакс“, където едва се държеше. Можах само да се хвърля в нея, при което се нараних доста тежко.
Поехме сред проливен дъжд. Поради вълнението, студа и влагата, която ме пронизваше до кости, ме обхвана силна треска и зъбите ми започнаха да тракат. Все пак успях да се овладея. След едно пътешествие по развълнуваното море, ние се допряхме до малко параходче, по чийто трап едва се изкачих поради раната на крака. Забелязах все същото мълчание.
Тръгнахме, но скоро пуснахме котва. Нямах никакво понятие къде отиваме. Нито една дума не ми беше продумана.
След едночасово или двучасово очакване бях поканен да сляза в лодката.
Нощта беше все тъй мрачна и дъждът още продължаваше да вали, но морето бе по-спокойно. Дадох си сметка, че трябва да сме в някакво пристанище или поне в дълбок залив. В два часа и четвърт заранта спряхме на бряг, по-късно узнах, че е пристанището Улинтон.
Там бях качен на каляска заедно с един жандармерийски капитан и двама жандарми. Между две редици войници тази каляска ме заведе на гарата, където, без да разменим нито дума помежду си, ме качиха във влак, който след два или три часа ме стовари на друга гара, където слязох.
Тук заварих друга каляска, която в галоп ме откара в някакъв град.
Слязох и тогава забелязах, че бях в затвора в Рен. Часът беше близо шест заранта.
Може да се разбере какво беше учудването ми от подобно завръщане в родината.
Там, където мислех да намеря хората, обединени от обща мисъл за истината, заварих само загрижени лица, дребнавост и предпазливост.
За щастие и сега, както по време на дългите ми месеци на изгнание и пленничество, аз съумях да наложа на духа и нервите си, на тялото си, необходимата устойчивост.
Беше първи юли.
В два часа заранта бях уведомен, че след няколко мига ще видя жена си в съседната стая, която беше като моята и не гледаше към двора. Тя беше мебелирана с маса и столове. Всичките ми свиждания с моите близки, със защитниците ми по-късно се състояха в тази стая.
Колкото и да бях здрав, силна треска разтърсваше цялото ми тяло, сълзите ми течаха, сълзи, които аз отдавна не познавах. Но скоро се овладях.
Вълнението, което изпитвахме с жена ми беше преголямо, за да могат човешките думи да го изразят. В това вълнение се съдържаше всичко: радост, болки, ние търсехме да прочетем по лицето си следите на страданията, искахме като че ли да кажем всичко, което имах, ме на сърцето си. Задоволихме се само да се гледаме, изразявайки с погледите си цялата сила на вълнуващите ни чувства и на волята ни.
Присъствието на един артилерийски поручик, натоварен със заповед да присъства на нашите свиждания, пречеше на всяка интимност.
От друга страна аз не знаех абсолютно нищо за събитията, които се бяха разиграли от пет години насам. Върнал се бях с вяра, но тази вяра беше силно разколебана от перипетиите през бурната нощ на пристигането. Въпреки това, не смеех да запитам скъпата си съпруга от страх да не й причиня болки, а тя от своя страна предпочиташе адвокатите ми да ме поставят в течение на работите.
На жена ми беше разрешено да ме посещава всеки ден по един час. Видях по ред всички членове на семейството ни и нищо не можеше да се сравни с радостта от прегръдките след толкова години страдания.
На 13 юли господа адвокатите Деманж и Лабори бяха при мен. Аз се хвърлих в прегръдките на Деманж, а после бях представен на господин Лабори. Доверието ми в господин Деманж, неговата възхитителна преданост остана непроменена. Аз почувствах, веднага симпатии към господин Лабори, който имаше толкова красноречие и безграничен кураж — адвокатът на истината, на когото не закъснях да изкажа дълбоката си признателност.
След това господин Деманж накратко ми разказа историята на аферата. Аз слушах внимателно и в ума ми малко по-малко се занизаха всичките брънки на тази драматична история.
Това първо изложение беше допълнено от господин Лабори. Научих за многобройните престъпления, които са били извършени срещу моята невинност. Узнах за героичните постъпки и върховните усилия, положени от толкова велики умове, узнах за храбрата борба, предприета от шепа хора с великодушни сърца и характер против всички съюзи на лъжата и неправдата.
Илюзиите ми по отношение на мои бивши началници се изпариха една по една, душата ми се изпълни със смут и болка. Обзет бях от безкрайна милост, от неизмерима скръб за тази армия, която аз така силно обичах.
След обяд видях обичния си брат Матийо, който остана верен на себе си през всичките пет години, с безкраен кураж, разум и възхитителна воля. Той даде пример за братска преданост.
На 4 юли адвокатите ми връчиха заключенията на процеса от 1898 година, анкетата на углавния съд, окончателните разисквания пред обединените отдели на Касационния съд.
Прочетох делото на Зола следната нощ. Узнах как Зола беше осъден само защото е поискал да каже истината, прочетох клетвата на генерал Боадефр, който се е заклел в автентичността на фалшивите показания на полковник Анри.
Но по същото време, когато моята печал се увеличаваше, констатирайки с болка как страстите заблуждават хората, прочитайки за всички престъпления, извършени против невинността, едно дълбоко чувство на възторг и признателност се породи в сърцето ми към всички ония безстрашни хора на перото или на делото, големи или малки, които геройски са се хвърлили в борба за триумфа на правосъдието и на истината, за запазването на принципите на хуманизма. И това ще остане в историята на Франция. Шепа хора от всички категории, от учени, дотогава заровени в мълчалива лабораторна или кабинетна работа, до работници на тежкия делничен труд, политически мъже — всички те са се вдигнали и поставили общия интерес над личните грижи за триумфа на благородните идеи за правосъдие, свобода и истина.
Ставайки рано, между четири и пет часа заранта, аз работех през целия ден. Потъвах в ада на преписките и откривах с изненада куп инциденти.
През този период получих хиляди писма от познати и непознати приятели от всички краища на Франция, от всички краища на Европа и на света. Не можах да благодаря на всеки поотделно, но дължа да им кажа колко трогнато е моето сърце от тези искрени и симпатични прояви на приятелство.
Аз бях много чувствителен към промяната на климата. Често ме побиваха тръпки от студ, а стана и нужда да си облека топли дрехи, макар че бе лято. В последните два дни на месец юли бях обзет от страшна треска, последвана от бъбречна криза. Трябваше да легна, но благодарение на енергичната медицинска помощ дойдох бързо на себе си. Тогава се подложих на млечен и яйчен режим и се придържах към него през цялото време, докато останах в Рен.
Откриването на разискванията беше определено за 9 август. Налагаше се да укрепя здравето си. Бях ужасно нетърпелив заради скъпата си жена, която чувствах разбита от тези непрекъснати вълнения, а и за самия себе си, да видя края на тази ужасна мъка.
Няма да описвам тук разискванията на Ренския процес.
Въпреки очевидността на невинността ми, манифестирана по най-блестящ начин, противно на всяка правда и човечност, аз бях осъден отново. Самата присъда беше произнесена при смекчаващи вината обстоятелства. Откога съществуват смекчаващи обстоятелства за престъпление, каквото е предателството? Въпреки всичко това, два гласа бяха произнесени в моя полза. Две съвести бяха в състояние да се издигнат над партийните страсти и да погледнат само на човешкото право в правосъдието и да се преклонят пред върховния идеал.
Колкото до присъдата, която петимата съдии се осмелиха да произнесат, аз не мога да я приема.
