нещастния човек. Ударен смъртно, префектът на полицията пада на земята и преди още да му се даде медицинска помощ, умира в ръцете на своя приятел, барон фон Пикардин.
С господин Дьо Ла Бриер Париж губи не само способен чиновник, който без съмнение би допринесъл много за реда, но от парижкото общество изчезна една от най-симпатичните фигури.
Погребението на префекта на полицията, починал така неочаквано и трагично, ще се извърши вдругиден.
Палатата на префектурата е в траур.
Запазваме си правото да се върнем с по-обширна статия за заслугите на господин Дьо Ла Бриер за обществената безопасност на парижани.
Той беше силен човек и трудно бихме намерили друг като него.
Последен час. Току-що научихме за едно ново нещастие случило се в дома на префекта на полицията. Госпожа Дьо Ла Бриер, вярна другарка в живота на префекта, при вестта за смъртта на съпруга си е била засегната от апоплектичен удар.
В цялото парижко общество царува голяма изненада и притеснение. Числото на венците, които се полагат на катафалката на нещастната двойка, расте всеки час.
Чувстваме се задължени да кажем тук, че различните слухове, които се носят за самоубийството на префекта на полицията, са лишени от всяко основание.
Както научаваме, барон фон Пикардин, който е близък родственик с бившия префект и неговата съпруга, е решил да изправи пред правосъдието всички ония, които пръскат тези клеветнически слухове.“
Когато телата на префекта и на неговата съпруга бяха съпроводени до гробищата, придружени от многобройна публика, една старица стоеше подпряна до стената на гробищата „Пер Лашез“ и се смееше на глас. Това беше андорската гадателка.
Когато множеството се пръсна, тя бавно се промъкна до гроба с венци и цветя.
— Е, скъпи ми, господин префекте на полицията — възкликна тя иронично, — ще се смееш ли и сега на предсказанието на испанската гледачка? Осем дена, така ти казах. След осем дена… Утре едва е осмият ден, откакто ти предрекох това, и ето, земята те погълна!
После тя се изхрачи на гроба и тръгна с накуцване, като избухваше от време на време в лудо кикотене.
57.
Най-после часът на освобождението беше ударил. Касационният съд се беше произнесъл. Алфред Драйфус трябваше да бъде върнат във Франция.
Ето как описва той това събитие в своя дневник:
На 5 юни 1899 година в дванадесет и половина часа през деня, старшият пазач влезе бързо и ми предаде следната бележка:
„Благоволете да съобщите незабавно на капитан Драйфус разпореждането на Касационния съд, което гласи:
Съдът касира и анулира присъдата, произнесена на 22 декември 1894 година срещу Алфред Драйфус от Първия военен съд на военното управление в Париж. По силата на това решение, капитан Драйфус престава да бъде подложен на режима на заточение и става обикновен подсъдим. Възстановен е отново в офицерския си чин и може да облече пак униформата си.
Направете необходимото да се оттеглят военните пазачи от Дяволския остров. Същевременно заменете пазачите с взвод жандарми, които ще изпълняват службата за охрана на Дяволския остров, съгласно правилника на военните затвори.
Броненосецът «Сфакс» заминава днес от Форт дьо Франс със заповед да вземе подсъдимия от Дяволския остров и да го доведе отново във Франция.
Съобщете на капитан Драйфус за това решение и за заминаването на броненосеца «Сфакс».“
Радостта ми беше огромна и неописуема. Най-после се спасявах от мъките, които изживявах от пет години насам, понасящ всичко това заради моите близки, заради самия себе си.
Щастието следваше след ужасите на мъчителните очаквания, зората на правосъдието най-после изгряваше над мен.
След решението на съда аз мисля, че всичко ще се свърши и че не ставаше вече дума за друго освен за едни обикновени формалности.
От собствената си история не знаех нищо. Известно ми беше само онова, което се случи през 1894 година. Бордерото, единственият документ от делото, произнесената присъда от военния съд, страшния екзекутивен парад, бесните викове за смърт на тълпата. Вярвах в лоялността на генерал Боадефр, вярвах в държавния глава и че всички обичат истината и правдата.
Оттогава се спусна непроницаем воал пред очите ми. Няколкото факти, които бях узнал, останаха непонятни за мен.
Узнах за името на Естерхази, фалшификацията на полковник Анри, неговото самоубийство. Нямах с никого другиго служебни връзки освен с героичния полковник Пикар. Величествената борба, която започнаха неколцина велики духове, духове на светлината и истината, всичко това ми беше абсолютно неизвестно. В решението на съда прочетох, че моята невинност е призната и че оставаше само военният съд, пред който бях изправен, да поправи една страшна съдебна грешка.
Същия ден след обяд, на 5 юни, изпратих следната телеграма, адресирана до жена ми:
„Със сърце и душа, принадлежащи на теб и на всички близки, заминавам в петък. Очаквам с неописуема радост върховния момент на щастие да те притисна в обятията си. Хиляди целувки.“
Вечерта пристигна от Каена взвод жандармерия, натоварен да ме охранява до заминаването ми. Видях заминаването на пазачите. Струваше ми се, че сънувам и че излизам от ужасно изпитание. Очаквах с голямо нетърпение броненосеца „Сфакс“. Четвъртък вечерта забелязах да се появява в далечината дим. Скоро се появи военен параход. Обаче времето беше твърде напреднало, за да мога да се кача същата вечер. Благодарение на любезността на кмета на Каена, можах да се сдобия с костюм, шапка, бельо — с една дума, са всичко онова, което ми беше необходимо, за да мога да извърша пътешествието си обратно до Франция.
Заранта на 9 юни в седем часа дойдоха за мен на Дяволския остров с лодката на коменданта на наказателния лагер. Най-после напуснах този проклет остров, където страдах толкова много. „Сфакс“ беше хвърлил котва, но трябваше да почакам два часа, докато бъда приет. Морето беше силно развълнувано и лодката, представляваща просто една черупка, играеше по вълните на Атлантическия океан. Бях болен като всички ония, които бяха на борда.
Към десет часа се получи заповед да се приближа. Качих се на борда на парахода „Сфакс“, където бях приет от втория помощник, който ме въведе в подофицерска кабина, специално подготвена за мен.
Стъклената врата беше охранявана от въоръжен войник. Вечерта разбрах по движението на „Сфакс“, че бяхме вдигнали котва и сме на път. Моят режим на борда на „Сфакс“ беше същият като на офицер под строг арест. Имах по един час сутрин и вечер за разходка по палубата.
На 18 юни пристигнахме на островите Зелени нос, където „Сфакс“ се снабди с въглища и отплавахме във вторник. Параходът беше бавен, със скорост 8–9 възла.
На 30 юни съзряхме френския бряг. След петгодишна мъка и терзания, аз се връщах отново, за да търся истината. Ужасното изпитание най-после свършваше. Мислех, че хората бяха признали грешките си, надявах се, че ще заваря моите близки, а зад тях и приятелите ми, които ме очакват с разтворени обятия и със сълзи на очи.
Същият ден дойде първото разочарование, първото печално и болезнено впечатление.
На тридесетия ден „Сфакс“ спря. Бях информиран, че ще дойде да ме вземе катер, без да ми кажат къде ще стане това. Наистина пристигна парен катер, но той донесе само заповедта да се правят учения в
