ревност го докарваше до състояние на безумие! Да, тя го беше влудила, защото сега, когато размишляваше, той разбра, че е скъсал от собствената си плът, когато заповяда арестуването на жена си и дъщеря й.
Можеше ли наистина да изправи жена си пред позорния стълб и да остави работите да стигнат до конфликт между него и барон фон Пикардин, съпругът на Павловна? Какво би излязло от един подобен конфликт?…
Както виждаме, Ла Бриер не знаеше, че Емил Пикардин успя вече да се сдобие от председателя на републиката със заповед за освобождаването на Павловна и Екатерина. Наистина, това стана при пълна тайна, защото твърде отдавна положението на префекта на полицията беше доста разклатено и този последен факт вече беше поставил на дневен ред въпроса за оставката му.
Сега Ла Бриер се разхождаше с едри крачки из кабинета си. Той обичаше Екатерина и тя винаги, знаеше го, му бе вярна и предана съпруга. Може би не го обичаше страстно, защото дълбоко в душата й сигурно се отразяваше още образът на разбойника, на който се. беше отдала като момиче. И въпреки всичко това, тя бе винаги добра, нежна и любезна към него.
А той как й се отблагодари? Огорчаваше целия й живот с ревниви сцени. Непрекъснато я преследваше със своите шпиони, изтръгнал й беше детето, а сега я хвърляше в най-черно нещастие.
Все по-замислен ставаше посивелият човек и все по-ясно му ставаше, че беше несправедлив спрямо собствената си жена и безсъвестен спрямо себе си. Но не можеше ли да се поправи сторената грешка? Той, префектът на полицията, можеше да каже само една дума и двете жени щяха да бъдат незабавно освободени от „Сен Лазар“.
Като светкавица премина през ума му тази мисъл. Да, той щеше да извърши това и да помоли Екатерина и дъщеря й да му простят. По този начин всичко щеше да бъде поправено. Снегът на старостта беше посипал вече главата му. И на тази възраст никой не трябва да бъде непримирим. Това е възраст, когато човек мисли за мир.
След като Ла Бриер взе решението, той поиска веднага да пристъпи към изпълнението му. Най-напред, обаче, разхлади лицето си със студена вода. После наметна върху плещите си пелерина, грабна шапката си и реши да тръгне към „Сен Лазар“, за да освободи двете жени от срамния затвор.
Вече отваряше вратата на кабинета, когато чу приближаването на много хора. Слисан, той спря и отстъпи назад. Какво означаваше това? Кой се осмеляваше да влезе така рано в апартамента му?
Вратата се отвори. Страшна сцена се разкри пред очите на Ла Бриер. Двама души носеха ковчег и го поставиха сред стаята. В него лежеше Екатерина Ла Бриер, неговата съпруга! Главата на трупа беше разбита и обвита в копринена кърпа. Ръцете й — студени и бледи, бяха поставени сключени на гърдите й. Дрехите на нещастницата бяха целите в кръв. Носачите поставиха по една запалена свещ при главата и краката на мъртвата и се отстраниха по даден от един мъж знак, който дотогава стоеше настрана заедно с млада жена.
Този човек беше барон Пикардин. Дамата в траур, която приведена се опираше на ръката му, беше Павловна, дъщерята на мъртвата.
Щом носачите напуснаха стаята, Емил затвори вратата, заключи я и сложи ключа в джоба си. Префектът го загледа безмълвно. Беше се вцепенил от ужас до писмената си маса. Широко отворените му очи изскачаха от орбитите, лицето му посиня. Не можеше да откъсне поглед от страшно обезобразения труп. Барон Пикардин се приближи тихо.
Очите му блестяха, впити в префекта на полицията. После произнесе мрачно:
— Убиец! Погледни делото си!
Ла Бриер потрепери.
— Моето дело! — възкликна той с треперещ глас.
— Не, не, никога не съм искал това… не това… о, нещастната, какво е направила?… Защо не почака поне един час още преди да вземе това фатално решение?… Аз току-що исках да отида и да я освободя заедно с дъщеря й, да им върна свободата и любовта.
— Любов ти не можеше да й дадеш, господине мой — прекъсна го баронът сурово, — защото любовта може да се приеме само от ония, които обичаме. Тази жена никога не те е обичала!
— Никога не ме е обичала!… — повтори Ла Бриер и главата му се отпусна още по-ниско на гърдите…
— Да, толкова години е била твоя жена — продължи Емил. — Тя е познавала в душата си своята любов към оня човек, който бе нейният идеал и баща на детето й. Този човек, наистина, бе разбойник, може би престъпник, но той беше по-добър, по-благороден от теб, убиеца на собствената си жена.
— С какво право ми казвате всичко това? — измънка префектът на полицията, мъчейки се да се изтръгне от овладялото го вцепенение.
— Казвам ви го със светото право, което има защитникът на невинността. Господин префекте, аз искам удовлетворение за това, което извършихте, и то незабавно.
— Удовлетворение? Може би си въобразявате, че ще кръстосам сабята си с вас? О, не, аз съм враг на тези парижки дуели, в които кръвта едва тече от леко одраскване и които завършват с помирение на неприятелите…
— Аз никога няма да ви протегна ръка за помирение, господине мой, защото подавам ръка само на честен човек. Впрочем, аз ще ви искам удовлетворение не само за едната, но и за другата, която е жива.
Емил посочи с ръка Павловна, която се свлече ридаеща до ковчега на майка си.
— Вие обидихте смъртно жена ми! — продължи Емил фон Пикардин страстно. — Вие хвърлихте най- чистото създание, което съществува на земното кълбо, в обществото на паднали жени. вие я уподобихте с тези жени. Трябва да разберете, че един от двама ни е излишен на този свят и ако не искате да се биете с мен на дуел, ще ви пребия като побесняло куче на улицата!
Ла Бриер мълчеше. Той прехапа до кръв долната си устна. След къса пауза изрече задавено:
— Признавам, че имате право, господине — един от двама ни трябва да изчезне!
— Изберете тогава оръжието!
— Казах ви вече, че в качеството си на префект на полицията не мога да се дуелирам. Трябва да намерим по-малко шумно и сигурно място. Какво мислите за един американски дуел?
— Съгласен съм и на това, но не бих желал да проигравам живота си на карта или на зар, защото това ми се струва неприлично пред лицето на Бога, вечния съдия.
— Тогава ще ви предложа нещо друго — продължи Ла Бриер. — Ще бъдете ли добър да ме последвате в съседната стая, защото пред вашата съпруга не е удобно да се третира този въпрос.
— Готов съм, господине!
С тези думи баронът последва префекта в съседната стая, където останаха заедно около четвърт час.
Когато излязоха отново и двамата бяха по-бледи от по-рано, но изглеждаше, че са се споразумели по отношение на пътя, по който единият от тях трябваше да отиде на гробищата.
Баронът помогна на жена си да стане.
— Ела, Павловна — каза й той, — нямаме работа тук. Хайде да се върнем вкъщи и да подредим работите си и може би след три дни ти сама ще напуснеш Париж…
— О, Емил, Емил, умирам от срам — възкликна Павловна, — не смея да те погледна в лицето.
Баронът притисна нежно в прегръдките си хубавата си млада съпруга.
— О, скъпа моя, аз ще направя всичко, за да забравиш миналото.
Той поиска да я изведе вън от стаята.
— Не, няма да изляза — викна тя решително, — няма да се разделя с останките на мама, докато е още на земята. Как бих могла да я оставя самичка и нещастна в тази къща, във властта на този безсърдечен човек, който причини смъртта й?
— И аз ви моля — каза Ла Бриер със сломен глас — да оставите останките на жена ми и ви се заклевам, че ще й отдам всичките почести, които заслужава. Презирайте ме, мразете ме, но оставете ме самичък с моята Екатерина.
Павловна и баронът го изгледаха слисани. Каква неочаквана промяна се беше извършила в душата на този човек? Не блестяха ли сълзи в очите му? Не личеше ли по цялото му брадато лице неизразима скръб? Не се ли прекланяше сега той дълбоко над ковчега? Не взе ли студената ръка на мъртвата, за да я целуне?
