Подписах искането си за ревизиране още на втория ден след осъждането ми.
Присъдите на военните съдилища не се подлагат и на друга ревизия освен пред Върховния военен съд. От своя страна той е повикан да се произнесе само във формата.
Известно ми беше какво стана с ревизионния съвет през 1894 година и затова нямах никаква надежда и този път пред тази инстанция. Целта беше да се стигне до Касационния съд, за да му се позволи да завърши делото, да освети правдата.
Подписах обжалването си на 9 септември. На 12 септември в шест часа заранта брат ми Матийо беше в килията с разрешение да ме види без свидетели, подписано от генерал Гафиле, тогавашен министър на войната.
Предложено ми беше помилване, но се налагаше, за да може да бъде подписано, да оттегля обжалването си. Макар и да не очаквах нищо от тази инстанция, аз все пак се подвоумих дали да го оттегля, защото не се нуждаех от помилване, а напротив — бях жаден за истината. Брат ми настояваше за това поради силно разклатеното ми здраве, твърдеше, че свободата ще ми позволи да преследвам по-лесно поправянето на ужасната съдебна грешка, чиято жертва бях.
Матийо добави, че оттеглянето на жалбата ми е одобрено от хора, които бяха най-важните защитници на моята кауза.
Най-после аз си помислих и за страданията на жена ми и на Андре, който още не бях виждал и се съгласих да оттегля жалбата си, но изразих по много ясен начин желанието си да продължа постъпките за легалното ревизиране на присъдата в Рен. Дори в самия ден на освобождаването ми дадох гласност на една бележка, която изразяваше мисълта ми и непоколебимото ми желание в тая насока.
Ето и бележката:
„Правителството на републиката ми възвръща свободата. Тя не представлява нищо за мен без честта ми. От днес нататък ще продължавам да преследвам поправянето на ужасната съдебна грешка, чиято жертва бях.
Искам цяла Франция да знае чрез окончателна присъда, че съм невинен. Сърцето ми няма да бъде облекчено, докато има и един французин, който да ми припише ужасното престъпление, извършено от други.“
58.
Сега, когато романът на нечуваните страдания на Алфред Драйфус се приближава към края си, необходимо е да покажем на читателите си през какви трудности трябваше да премине предприетата акция от приятелите на несправедливо осъдения за ревизиране на делото.
От атмосферата на процеса срещу Зола се видя колко силно беше настроението против Драйфус. Дори самоубийството на полковник Анри, който заедно с Естерхази и Пати дьо Клам фалшифицираха документа и бяха главните автори на подлата клевета, не можа да направи впечатление на ония, които побързаха да осъдят невинен човек. Трябва да се държи сметка на обстоятелството, че Анри е бил принуден да засвидетелства фалшификата, който извършил. Все пак за широката публика, много изкусно държана в пълно неведение, признанието и самоубийството на полковник Анри падна като гръм от ясно небе. Дори и за най-заклетите врагове на ревизията бяха необходими няколко дни, за да измислят някакво обяснение. Според тях Анри е подправил документа, за да го представи като резюме за голямата публика, защото истинските доказателства не можеха да бъдат изнесени безопасно.
Няколко месеца по-късно Ж. Рейнах в цяла редица статии, печатани в „Льо Сиекл“, се помъчи да докаже, че Анри е бил още от самото начало съучастник на Естерхази, нещо, което накара вдовицата на Анри да даде под съд Рейнах за клевета. Процесът беше лансиран с шум и подписи, за да се облекчи успехът му. Това беше дело на неколцина екстремисти, макар че умереното обществено мнение, не е дошло още на себе си и по всичко изглеждаше, че клони към неизбежното ревизиране на Драйфусовото дело. Очевидно беше, както писа Жорес, че ако през 1896 година Генералният щаб е бил принуден да изсече фалшива монета, това е станало, защото не е имал истинска.
Дори и шефовете на армията започнаха да се свестяват. Боадефр си дава оставката и тя е приета. Министерският съвет проучва въпроса. Брисон държи за решението си. Кавеняк, много честен, за да направи завой, се обявява още по-упорито за враг на Драйфус, но пред дръзкото поведение на Брисон си дава оставката.
Генерал Зюрлинден поема портфейла на военното министерство при изричното условие да проучи делото на Драйфус преди да се присъедини към формалностите по ревизирането.
На 3 септември, след официална покана, госпожа Драйфус отправя до Министерството на правосъдието единственото компетентно искане за ревизиране на процеса. Два бяха мотивите, а именно:
Новата експертиза на бордерото по нейно мнение не даде същия резултат както през 1894 година.
2. Признанието на полковник Анри, което като логическа последица, потвърждава признанията му, които са решаващи при процеса Драйфус.
Министерството на правосъдието, изисквайки преписката от генерал Зюрлинден, го прави за обща изненада с една неблагоприятна забележка, в която се казва, че, проучвайки делото, неговите офицери са се „окончателно убедили във виновността на Драйфус“.
В Министерския съвет се води горещ спор. Искаше се да не се вземе предвид забележката и да се извести консултативната комисия. Зюрлинден си дава оставката заедно с министъра на обществените сгради.
Консултативната комисия, натоварена да даде мнението си относно искането за ревизия, се състоеше от трима директори от министерството и трима съветници от Касационния съд. От тези, първите трима бяха за ревизирането, а останалите — против.
По този начин процедурата за ревизиране беше напълно очертана. Но Брисон, който се бори така храбро за този резултат, изпита много горчивини. В няколко парламентарни сражения кабинетът беше съборен.
На 3 ноември правителството беше заменено от друг кабинет на републиканското единение, председателстван от Шарл Дюпюи, с Фресине като военен министър и Лебре на правосъдието. Фресине минаваше за благосклонен към Драйфус, докато Лебре се считаше негов противник.
Програмата на това правителство беше „честта на армията и на правосъдието“.
По време на министерската криза криминалната камара на касацията се събра на публично заседание, за да проучи искането за ревизия. Но и сега не липсваха нито заплашителни писма, разбира се анонимни, нито ругатните на националистическата преса.
Господин Брад чрез един забележителен доклад и главния прокурор Мано чрез блестяща обвинителна реч се произнесоха в полза на ревизирането, базирайки се на двата мотива на госпожа Драйфус. Все пак, взимайки под внимание настояванията на военните власти и имайки предвид липсата на тайното дело, което Министерството на войната отказа да даде, Брад предложи засега съдът да направи нови разследвания и проучвания. Това предложение, поддържано от адвоката на Драйфус, Морнар, беше прието.
Криминалната камара на Касационния съд не назначи нова анкетна комисия, а пристъпи самата тя към изслушване на свидетелите при най-строга тайна.
Горкият Драйфус не беше държан в течение за хода на тези работи. Когато жена му го уведоми писмено за всичко, това беше за него първия светъл слънчев лъч, който осени вечната тъмнина, в която се блъскаше и в която потъваше нещастният му мозък.
След много дни на спокойствие и печал, на 16 ноември една телеграма му донесе нови лъчи на надежда.
Свидетелските показания на Пикар бяха очаквани с голямо нетърпение. Военните обаче се мъчеха чрез всички средства предварително да го осъдят. Големи бяха и протестите на интелектуалците, които искаха да се спре всяко съдене на Пикар, до пълното изясняване на ролята, която е играл.
Криминалното отделение, което разследваше делото по ревизията, след дълги перипетии най-после „убеди“ военното министерство да му даде на разположение тайната преписка, при условие обаче, че ще запази в пълна тайна съдържанието на материалите.
Съразмерно с това как напредваха работите, в обществото си проби път слухът, че решението ще бъде
