в полза на ревизията. По такъв начин от лагера на антиревизионистите се поде кампания против инстанцията, която разследваше аферата. Тези клеветници намериха дори привърженик в самия Касационен съд. Това беше магистратът Кене, същевременно съветник и романист. Кене поде борбата против колегите си Лове и Брад, даде си оставката и започна недостойна кампания против инстанцията, която разследваше аферата.
В този момент става един нов театрален удар: внезапната смърт на председателя на републиката Феликс Фор. Заедно с него изчезват едни от най-скритите и най-силни пречки за делото на ревизионистите.
Националният конгрес се събра и всички гласове бяха дадени за председателя на Сената Емил Лубе, който е провъзгласен за председател на републиката.
Криминалният отдел привърши анкетата на 9 февруари, но тъй като се гласува още на следния ден новият закон, тя премина изцяло към пълния касационен съд.
Касационният съд прие изцяло резултатите на направената анкета от криминалния отдел и поиска да се представят военните тайни дела, както и съответните дипломатически преписки. На свой ред той започва да изслушва и нови свидетели.
По време на тези разследвания вестник „Фигаро“ започва да публикува пълните протоколи на анкетата на криминалния отдел. Тъй като това беше забранено, вестникът беше осъден на глоба от 500 франка, но публикуването все пак продължи.
Ефектът беше значителен. За първи път широката публика имаше почти пред очите си всички елементи на аферата и можеше да отсъди познавайки нещата, а не както досега само по впечатления или внушения. Резултатът^ който се виждаше след анкетата, беше ясен като дневна^светлина. Той събаряше из основи доказателствата за виновността на Драйфус.
В защитните си показания и Пикар, освободил се от ограниченията, които го въздържаха при процеса на Зола, резюмира с блестяща откровеност виновността на Естерхази. Новите експертизи, извършени от знаменити експерти (Пол Майер, Жири, А. Молиме), извадиха наяве фалшификациите, направени от ръката на Естерхази. Ред по ред бяха поставени в истинската им светлина всички обвинения и всички фалшиви показания. Случи се така, че анкетата на същинските отдели на Касационния съд потвърди по най-ярък начин резултатите от такава на криминалния отдел.
Но преди всичко магистратите, съдиите от Касацията се преклониха пред очевидността на фактите. Председателят на Гражданското отделение господин Бало Бопре бе натоварен да направи доклада. Той го прочете на публично заседание от 29 май.
След като резюмира майсторски страните „за“ и „против“, той се спря на бордерото. Настоявайки върху новооткрития факт за писмата на Естерхази, писани върху същата хартия, той декларира „по съвест и чест“, че бордерото е дело на Естерхази. Това доказателство водеше след себе си аконе оправдателна присъда, то поне доказателство за невинността на Драйфус.
Бало Бопре завърши със заключението да се касира вердиктът от 1894 година и да се представи Драйфус отново пред военен съд.
Главният прокурор Мано в своята пледоария изнесе цяла серия „нови факти“ — фалшификацията на Анри, която опорочаваше свидетелските показания от 1894 година, новата дата, която се приписваше на бордерото, циркулярното писмо от 17 май 1894 година, което уведомяваше стажантите в Генералния щаб, че няма да отидат на маневра, телеграмата на Панизарди от 2 ноември 1894 година и много други.
Адвокатът Морнер, чрез дълго изложение, което депозира, поиска от името на своя клиент Алфред Драйфус той да бъде изправен пред Върховния военен съд: осъден от този съд, той желаеше да бъде от същия съд реабилитиран.
Касационният съд влезе на съвещание. На 3 юни той единодушно произнесе вердикт, чрез който анулираше оня от 1894 година и изпращаше Драйфус да бъде отново съден от военно-полевия съд в Рен.
В самото навечерие на този вердикт Естерхази, избягал в Лондон, декларира пред редактора на „Льо Матен“, че той е авторът на бордерото, но че го е направил по заповед, за да снабди своя приятел, полковник Сандер с материално доказателство против Драйфус.
Обаче, според собственото признание на Анри, Естерхази е бил не особено близък приятел със Сандер, така че никога не е бил виждан в кабинета му, освен един-единствен път през 1895 година по повод на информация „събрана много случайно“.
59.
Ето как след осемнадесетмесечна борба, след трагични перипетии, можа да се стигне до целта. Най- висшата инстанция в страната, Върховният касационен съд, се произнесе за първи път в съдебната история. Според този тържествен вердикт по всичко изглеждаше, че само „лудите или възнегодувалите“ биха се противопоставили на това решение. Без съмнение, Касационният съд не сметна да преразгледа основата на процеса, все пак презумпциите, които допуска в полза на невинността, бяха тъй силни, че по общото мнение на всички по това време, се предвиждаше, че военният съд в Рен ще представлява само една обикновена формалност за върховна поправка на сторената грешка спрямо Драйфус, а именно: реабилитирането му от същите онези, които го осъдиха несправедливо.
— Касационният съд няма да има последната дума — казваше един генерал и колко други мислеха като него!
Ония, които бяха против ревизирането, манифестираха отначало чрез ругатни и шумни манифестации. Особено силно беше нападан председателят Лубе. Кръстили го бяха „Драйфусист“ и закачките не преставаха. Нещо повече дори, при конните надбягвания в Отьой на 4 юни той беше освиркан от няколко членове на елегантните кръгове, а барон Кристияни, запален спортист, скочи в трибуната на председателя и смачка шапката му с един удар на бастуна си. От този безсмислен и брутален жест, който помогна да прелее чашата, се породи силното движение на „републиканската защита“.
Този кабинет, след като работи за забавянето или спъването на делото на правдата, сега го приемаше и се мъчеше дори да го изпълни бързо, като си даваше вид, че иска да извлече от тази афера крайни заключение. Той даде заповед на броненосеца „Сфакс“, както видяхме вече, да отиде и да върне във Франция Драйфус. Пелийо го препрати пред една анкетна комисия. Обяви преследването на Естерхази, а на Пикар върнаха свободата. Пати дьо Клам беше обвинен в съучастие при фалшификацията на полковник Анри.
В парламента Дюпюи поиска мнение дали е уместно да се започнат преследвания и срещу генерал Мерене, поради тайното съобщение, което по негова заповед е било направено на съдиите през 1894 година.
Парламентът обаче беше същият, който акламира Кавеняк и събори Брисон, така че отказа да се ангажира с репресии, към които Дюпюи го подканяше, и гласува отлагането на това разискване до произнасянето на военния върховен съд.
Кабинетът на Дюпюи бе съборен на 12 юли от левите групировки. На 22 юли Валдек Русо успява да състави кабинет, към който привлича Милфан и генерал Галифе. Новият кабинет поиска от армията там, където случаите на арогантност по отношение на гражданската власт са се увеличи, абсолютно строга дисциплинираност.
В редовете на армията, обаче, никой не вярваше в трайността на правителството и пресявайки миналото, смяташе, че и бъдещето му е осигурено.
Когато, в последния момент, Валдек Русо си даде отчет за катастрофата, която се надигаше, и потърси начин да се обърне към Касационния съд, за да не се приложи законът, лично министърът на войната надигна глас.
— От една страна стоят армията, болшинството французи, всички агитатори, а от друга страна са правителството, драйфусистите и чуждите симпатизанти.
Междувременно „Сфакс“, който получи заповед да върне обратно Драйфус, го стовари на 1 юли на пустинния бряг до пристанището Халиген в Киберон, а оттам бе закаран във военния затвор в Рен.
След пет години тежки физически и морални терзания, които преживя благодарение на истинско чудо и воля, нещастникът пристигна в страшно умствено и телесно изтощение. Гласът му беше угаснал и треперещ,
