За да се придаде на тази мярка истинска стойност и да се разсеят недоуменията, помилването трябваше да бъде придружено от съображения, които, без да изнасят наяве конфликта между изпълнителната власт военния съд, щяха да демонстрират намеренията на правителството.
Това двойно условие за нещастие не беше изпълнено. Декретът беше отложен с осем дена, защото правителството на Лубе не искаше да се помисли, че помилването е било продиктувано от разразилото се всеобщо негодувание. Обявен на 19 септември, той унищожаваше „остатъка на наказанието“ на Драйфус, както и военното му разжалване.
Това се случи точно в деня, в който умря благородният Шьорес-Киснер, когото тежка болест отстрани за дълго време от подетата борба.
Още същата вечер Драйфус беше освободен. Първият му жест беше да напише декларация, която публикува и чрез която защитаваше невинността си и казваше, че няма да има нито покой, нито спокойствие, докато не му се възвърне отнетата чест. Поне колкото се отнасяше до него, „инцидентът“ не беше приключен.
Армията се помири, че има временно удовлетворение от хвърленото и черно петно. Офицерите, много естествено, можеха да продължат да бойкотират другарите си евреи, драйфусисти или дори само обикновените републиканци. В замяна на това обаче, антимилитаризмът придоби застрашителни размери.
Болшинството от народа, уморено от толкова вълнения, се остави да бъде убедено от официалната истина, че Драйфус е предател и че хората, които се бореха за него така упорито, са били защитници на един предател.
Макар че Лабори, Вивиани, Ж. Рейнах, Конрад дьо Вит пропаднаха при законодателните избори през 1902 година, все пак в парламента влязоха следните борци за ревизията: Пресансе, Жорес, Фердинанд Бюисон, а в сената влезе Клемансо.
Съдебният процес в Рен остави висящи много дела, които зависеха повече или по-малко от Драйфусовата афера.
Пикар, оставен на мира от гражданското правосъдие, беше все още преследван от военното за нарушение на закона за шпионаж.
Вдовицата на полковник Анри продължаваше да преследва съдебно Ж. Рейнах за клевета.
Зола, завърнал се във Франция през месец юни 1899 година, настоя за отменяне на присъдата му и за подновяване на процеса му.
Искането за съдебно преследване, направено от Дюпюи през юни 1899 година, срещу генерал Мерсие стоеше още висящо.
Макар всички тези процеси и да можеха да внесат ново осветление за Драйфус и да направят възможно ново ревизиране, Валдек-Русо сметна, че страната е преситена от борби и може да се стигне и до гражданска война. Ето защо, макар и убеден в невинността на Драйфус, той реши, че най-малко след две години, когато атмосферата се проясни, ще може да се пристъпи към нова ревизия. За тази цел той създаде закон, по силата на който всички престъпни деяния във връзка с аферата Драйфус или преследванията, които биха могли да се появят, се считат за анулирани. Мерсие, както и Пикар следваше да се възползват от този закон.
Депутатите и сенаторите ревизионисти, пряко заинтересовани в случая, се противопоставиха на този законопроект. Драйфус също поиска чрез едно благородно и негодуващо писмо да не се гласува този закон.
Независимо от силната опозиция, законът все пак беше гласуван на 24 декември 1900 година. В знак на протест полковник Пикар се отказа от правото, което имаше да поиска връщането си в армията и я напусна завинаги, защото мислеше, че не може да стои сред клеветници. Зола се отказа от процесите си срещу експертите и против Жуде, остана само делото на госпожа Анри против Ж. Рейнах. То свърши с незначителна присъда да се заплати известно обезщетение на госпожа Анри.
61.
На втория ден след Ренската присъда Алфред Драйфус, върнат в семейството му, се оттегли най-напред на Карпантрас и по-после в Колони до Женева. Там силно разклатеното му здраве бавно започна да се възстановява.
През есента на 1900 година той се установи в Париж, без неговото присъствие да предизвика вълнение, каквото се очакваше. Спомените си, които публикува на следната пролет, затрогнаха внимателните читатели със своя искрен тон и изумиха други, защото Драйфус правеше неимоверни усилия да бъде обективен.
През октомври 1902 година той присъства, без това да предизвика никакъв инцидент, на погребението на Емил Зола.
Драйфус минаваше за невинен и за мъченик за три четвърти от Европа, но той все пак продължаваше да бъде изключен от армията и по закон лишен от честта си. Преследвайки тържественото си решение, той не се отказа нито за момент от борбата да възвърне отнетата си чест.
С много разсъдливост Матийо Драйфус се противопоставя в продължение на три години на всяка преждевременна акция за ново ревизиране. Защото една подобна акция, недостатъчно добре подкрепена от общественото мнение, би претърпяла нов крах пред Касационния съд или пред някой друг военен съд.
Доблестното държание на Алфред Драйфус направи необходимото, за да спечели отново симпатиите на някои довчерашни неприятели. В замяна на това неразбирателството между неговите най-запалени защитници се задълбочи.
Засегнат в честолюбието си, когато в Рен не беше оставен да говори, адвокатът Лабори, закъснял в политическите си амбиции и особено силно раздразнен, поиска от клиента си да се освободи от другия съветник Деманж.
От тъй буйните някога поддръжници сега се формираха два лагера. Немилостивата смърт помете неколцина. Редовете на малката борческа армия се разделиха, а единството в ръководството все повече отслабваше.
Общественото мнение беше погълнато от други борби и загуби към аферата, която го възпламеняваше в продължение на три години.
Кабинетът на Валдек Русо, уморен от толкова борби, остави на други тежкото бреме да напада и разрушава злото, което се ширеше дори в самите основи на държавата. На 8 юни 1902 година той подаде оставка и последва правителството на Комб.
И така, в началото на 1903 година тогавашният състав на парламента накара да се пробуди в неколцина благородни умове мисълта, че е дошъл най-после моментът Да се завърши делото по реабилитирането на Драйфус.
Колкото повече светът мислеше за неочаквания Ренски вердикт, толкова повече се затвърждаваше убеждението, че той е бил изтръгнат от военния съд по аналогичен начин, както през 1894 година.
Един от съдиите в Рен, майор Мерле, запитан през октомври 1902 година от доктор Роксе Дюма, декларира (естествено с много дипломатичност), че Ренския вердикт е бил произнесен, защото се шепнеха в ушите на съдиите различни тайни документи и този шепот без друго им е повлиял.
За кое впрочем можеше да се шепне, ако не за фамозните писма на император Вилхелм Втори или пак за оригиналното бордеро?
62.
Бидейки депутат, Жорес предложи да хвърли необходимата светлина дори от височината на парламентарната трибуна. Той се зае да разсее недоверието и съмнението на съдиите. Случаят му помогна при разискването по избора на депутат от Париж, националиста Сиветон, който при изборната пропаганда е цитирал именно издание на писмото на Галифе и квалифицира правителството на Валдек Русо като чуждестранно.
Жорес, без да се занимава много със Сиветон, разказва с много красноречие и с мимики, които направиха дълбоко впечатление, като не пропусна нищо от онова, което знаеше за тъмната случка с фамозното и противоречиво бордеро.
