Пол Фабрис
Тревога
Дните минаваха и „Левиатан“ се носеше все по на запад. Ветровете сякаш се подчиняваха на ръката и погледа на капитана. Моряците казваха, че Блокуърд се е оженил за късмета. Повече от половината път беше зад нас. Чернокожите свикваха криво-ляво с положението си на затворници. Нямаше нито един болен. Моряците вече не се срамуваха много, че търгуват с човешка стока. Блокуърд сияеше! Алчността му беше задоволена. Изглеждаше сигурно, че грозният му „удар“ ще донесе добри плодове, и то в звонково злато. Дори забравяше да ме хока. И аз самият, макар да имах много работа, виждах нещата по-скоро в розово. Броях дните, надявах се скоро, на сушата, да си възвърна свободата. Всеки си казваше, че в края на пътуването всичко ще тръгне към по-добро, но не и старши помощникът Конан, който ставаше все по- мрачен, нито пък чернокожият Тимеата.
От африканския бряг насам не бяхме виждали нито едно ветрило. Това беше добре дошло за капитана.
— Дано все тъй да върви! — потриваше той ръце.
Но не вървя. В една хубава сутрин, изпълнена със слънце, наблюдателят извика:
— Ветрило на десния борд!
Блокуърд излезе на мостика. Разтревожен, той насочи далекогледа си към забелязания кораб. Скоро повика Конан при себе си. Двамата внимателно огледаха кораба. Аз виждах само една голяма бяла точка, която видимо се увеличаваше.
Какъв хубав кораб! Никога не бях виждал такъв, даже и на картинка. Ветрилата му се издигаха в чистото небе като дворец от бели платна. Полюшваше се леко и се плъзгаше по водите бърз като хрътка.
Движехме се със страничен вятър на запад и всеки се надяваше, че крайцерът, който пореше вълните право на юг, щеше да отмине кърмата ни, без да смени посоката. Ала за кратко! Много скоро трябваше да осъзнаем действителното положение: големият ветроход се беше насочил към нас.
Капитанът бе свалил далекогледа си. Кресна някаква заповед. Конан слезе от мостика и моряците издърпаха брасите на рейте, за да обърнат ветрилата на попътен вятър. Хубавият северен вятър изду всички ветрила. Върхът на стъкмяването се огъна и въжета и мачти заскърцаха като оси на каруца.
„Левиатан“ се носеше напред. Но от крайцера бързо забелязаха промяната на курса ни и също тръгнаха на попътен вятър. Ужасна гонитба! Капитанът употреби всичките си стари хитрости, за да отклони врага. Ала британският крайцер учудващо бързо отгатваше маневрите му и ни застигаше.
Ако вечерта вятърът не бе отслабнал, той бързо щеше да ни догони. Макар че и времето помагаше, разстоянието между двата кораба намаляваше — бавно, но неотстъпно.
Към четири часа следобед крайцерът ни следваше вече само с няколко възла. Скоро два предупредителни оръдейни залпа, придружени със сигнали, принудиха капитана да спре, за да приеме „гостите“ на „Левиатан“.
— Приятели — рече старият Лазар, — тази вечер е по-добре да си роб, отколкото моряк на „Левиатан“. Капитанът изпразни торбата с хитрините; ето че ни хванаха.
В този момент Блокуърд ме извика на мостика. Така аз можах да чуя един драматичен разговор, който реши и моята съдба, и съдбата на мнозина други! Капитанът беше позеленял; далекогледът потрепваше в ръцете му. Срещу него стоеше Конан, който го гледаше почти гневно.
— Какво ще правите? — попита старши помощникът.
— Ще се съпротивявам.
— Това е лудост! Англичанинът има три пъти повече оръдия от нас, по-бърз е и по-маневрен!
— Ако успея да го задържа, на разстояние до падането на нощта, ние сме спасени. Вятърът утихва — имаме късмет!
— Ами ако той успее и опита абордаж?
— Преди да се доближи колкото трябва, ние ще напуснем „Левиатан“ е двете лодки. На тръгване ще запалим фитил, дебел три пръста, в едно буре с барут до склада с мунициите. Така ще разполагаме с десет минути, доде изчезнем. Стигат ни. Англичаните няма нищо да подозират и ще хвръкнат във въздуха заедно с „Левиатан“ в момента, в който предприемат абордаж.
— А черните?
Капитанът разпери отчаяно ръце:
— Няма да можем да ги вземем с нас — цялото ми богатство ще изгори.
Това беше единствената причина да съжалява за смъртта на робите.
— Но англичаните все още не са ме хванали — добави той, — ще ги държа в напрежение до падането на нощта.
Слушах с уплаха думите на капитана. Той забеляза вълнението ми и ме погледна ядосано.
— И смееш да се интересуваш от нашите разговори! — скара се той, сякаш предчувствуваше, че мога да попреча на ужасните му намерения.
— Но вие сам ме повикахте — възразих аз. — Не е моя вината, дето не съм глух.
— Внимавай хубаво, да си държиш езика пред черните, иначе ще те оставя с тях, ако, не дай боже, ние напуснем кораба. Тази вечер ще им дадеш да ядат в клетките им. Да очистят палубата незабавно!
Моряците заблъскаха припряно разтревожените черни към люковете и ги накараха да слязат във вътрешността на кораба. Аз отидох в кухнята и приготвих храната за вечеря. Докато си вършех работата, често поглеждах през батапорта към британския кораб.
Той продължаваше да се приближава към „Левиатан“. Още малко и щеше да се озове на един оръдеен изстрел разстояние. Залязващото слънце запали ветрилата му и обагря в червено корпуса, където зееха черните дула на тройната батарея от левия борд. Той маневрираше, за да ни отреже пътя на юг. Скоро Блокуърд щеше да бъде принуден да приеме боя.
Бях отчаян, като се виждах свързан с този омразен контрабандист на роби. Тревожех се не само за себе си, но и за черните, към които изпитвах приятелски чувства. Не можех да се примиря и да ги оставя на жестоката съдба, която капитанът им отреждаше, а се чувствувах безпомощен да им помогна, ако англичаните ни вземеха на абордаж.
Когато приготвих храната на робите и им напълних канчетата, аз излязох от кухнята, за да извикам моряците, които трябваше да ми помогнат да ги занеса. С мъка намерих помощници — корабът кипеше. Моряците тичаха във всички посоки. Готвеха се за бой.
Подпомогнат от двамина ветерани като него, Лазар раздаваше оръжието; тичаше по палубата, подавайки на едни саби и пистолети, на други — брадви и карабини, а на някои — кожени колани за фитилите на гранатите.
Моряци се катереха по мачтите, за да усилят някои въжета, да окачат макарите и да вдигнат буретата с гранатите на марсовите площадки.
Топчиите отвързваха оръдията, за да са готови за откат след изстрела. До всяко оръдие те поставяха големи качета с вода, запалени фитили и всички инструменти за оръдията: шомполи, прътове за натъпкване на заряда в оръдието.
Барабани оповестиха, че „Левиатан“ е готов за бой. Блокуърд стоеше на мостика, а на няколко крачки от него — един моряк, натоварен да повтаря заповедите му. В подножието на мостика рулевият беше на своя пост. До него бе застанал друг моряк, готов да го замести. Всеки топчия беше до оръдието си. Малко по-назад дърводелците и калафатчиите се подготвяха да запушват дупките от гюллетата, а маневристите — да оправят въжетата. До гротмачтата се виждаше Лазар, боцманът и най-отпред на носа — Конан. Двамата се грижеха за маневрите.
Благодарение на Кергевен най-сетне ми дадоха четирима моряци, да отнесем храната на черните. Те набързо раздадоха канчетата по клетките и се качиха горе на палубата. Останах сам с робите. Противно на обичая си, те ядяха, без да бързат и без апетит. Разбираха, че става нещо сериозно и белите им очи ме
