Джон Чийвър
Провинциален съпруг
Нека започнем от самото начало. Самолетът от Минеаполис, с който Франсис Уийд пътуваше на изток, попадна в лошо време. Небето стана тъмносиньо, облаците под самолета бяха съвсем плътни и не се виждаше нищо от земята. Отвън по прозорците се образува мъгла и навлязоха в бял облак с такава гъстота, че в него ясно се виждаха огнените струи на изгорелите газове. Облакът посивя и самолетът заподскача. Франсис и друг път бе летял в буря, но никога при такова страшно друсане. Човекът до него извади плоско шише и се почерпи. Франсис се усмихна на съседа си, но той извърна глава, явно не искаше да дели с друг лекарството си за кураж. Сега самолетът пропадаше и адски се люлееше. Едно дете заплака. В кабината бе горещо и въздухът спарен. Левият крак на Франсис се схвана. Той почете малко от една книга с мека подвързия, която си бе купил на летището, но яростта на бурята раздвояваше вниманието му. Зад илюминаторите беше тъмно. Изгорелите газове пламтяха и сееха искри в мрака, а вътре интимната светлина, въздухът и перденцата на прозорците придаваха на кабината атмосфера на напрегнатост и неуместен домашен уют. Изведнъж светлините примижаха и угаснаха.
— Знаете ли какво съм искал винаги да направя? — каза внезапно човекът до Франсис. — Винаги съм искал да си купя ферма в Ню Хемпшир и да отглеждам добитък.
Стюардесата обяви, че ще направят принудително кацане. Всички освен децата видяха във въображението си разперените крила на ангела на смъртта. Съвсем слабо долиташе гласът на пилота. Той пееше: „Аз си имам шест гроша, шест чудесни гроша. Аз си имам шест гроша и ще ми стигнат за цял живот…“ Друг шум нямаше.
Но после силното ръмжене на хидравличните клапи погълна песента на пилота, остър писък като спирачките на автомобил раздра въздуха, самолетът пльосна по корем в една царевична нива и така свирепо ги подхвърли напред, че някакъв старец от първите седалки изрева:
— Бъбреците! Отидоха ми бъбреците!
Стюардесата отвори вратата, отвориха и аварийния изход в дъното и в самолета нахлу приятният шум, предвестник на спасението — безгрижният плисък и мирис на пороен дъжд. Все още уплашени, пътниците се изнизаха през вратите и се пръснаха по всички посоки в нивата, като се молеха дано тънката нишка на живота издържи. И тя издържа. Нищо не се случи. Когато стана ясно, че самолетът няма да се подпали, нито ще експлодира, екипажът и стюардесата събраха хората и ги подслониха в една плевня.
— Също като при Марна — каза някой, но странно: дори сега не бе намаляла онази подозрителност, с която много американци се отнасят към спътниците си.
От Филаделфия Франсис Уийд взе влака за Ню Йорк. Пристигна, прекоси града, за да хване вече потеглящия околовръстен влак, с който пет вечери от седмицата се прибираше у дома си в Шейди Хил.
Седна при Трейс Биърдън.
— Знаете ли, аз бях в оня самолет, дето едва не се разби при Филаделфия — каза той. — Кацнахме в една нива…
Той бе пътувал по-бързо от вестниците или дъжда, а времето в Ню Йорк бе слънчево и меко. Беше краят на септември, денят ухаеше, налял се като ябълка. Трейс изслуша разказа, но нима можеше да се развълнува? Франсис не притежаваше дарбата да пресъздаде докосването си със смъртта, особено в околовръстния влак, който се носеше сред потопената в слънце местност. По нивичките из предградието вече се готвеха за жетва. Трейс взе отново вестника и Франсис остана сам с мислите си. На перона в Шейди Хил той пожела лека нощ на Трейс и потегли с купения си на старо фолксваген за Бленхолоу, където живееше.
Къщата на семейство Уийд, в холандски колониален стил, беше по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. С просторна всекидневна, разделена като Галия — на три части. В едно крило отляво, когато човек влиза от вестибюла, имаше маса, наредена за шест души — със свещи и фруктиера в средата. Звуците и миризмите, които долитаха от отворената кухненска врата, бяха апетитни. Джулия Уийд беше добра готвачка. Най- широко бе около камината. Отдясно имаше няколко рафта с книги и пиано. Стаята блестеше и излъчваше спокойствие, а от прозорците, обърнати на запад, проникваха меки слънчеви лъчи — бе вече краят на лятото, — ярки и бистри като вода. Тук нищо не бе занемарено. Всичко бе почистено, излъскано. Не приличаше на онези домакинства, където, като надникнеш в някоя забутана кутия за цигари, ще откриеш старо копче от риза или потъмняла петцентова монета. Пред камината бе изметено, розите на пианото се отразяваха върху полираната дъска, на поставката за ноти имаше албум с валсове на Шуберт. Луиза Уийд, красиво деветгодишно момиче, гледаше през западните прозорци. По-малкият й брат Хенри стоеше зад нея. Нейният още по-малък брат Тоби изучаваше фигурите на няколко монаси, които пиеха бира, нарисувани върху лъснатия месингов капак на дървена кутия. Още като сваляше шапката си и оставяше вестника, Франсис усети, че не е доволен от заварената сцена. Не че имаше нещо особено. Но това беше негова среда, негово създание и той се връщаше към него с чувството на лекота и сила, с каквито всяко същество се прибира у дома си.
— Здравейте — каза той. — Самолетът от Минеаполис…
Франсис почти винаги е посрещан с топлота, но тази вечер децата са погълнати от своите антагонизми. Той не успява да довърши изречението за самолетната катастрофа — и Хенри вече рита Луиза по задника. Луиза се обръща и казва: „Върви по дяволите!“ Франсис допуска грешка, като се скарва на Луиза за лошия й език, преди да е наказал Хенри. Сега Луиза се обръща към баща си и го обвинява в пристрастие. Хенри е винаги прав. Все тя излиза виновна, това не се търпи. Франсис смъмря сина си, но момчето има оправдание за ритника — тя първа го ударила. Ударила го по ухото, а това е опасно. Луиза разпалено се съгласява. Ударила го е по ухото и нарочно по ухото, защото е бърникал в порцелановата й колекция. Хенри казва, че това е лъжа. Тоби оставя дървената кутия, за да даде показания в полза на Луиза. Хенри запушва с ръка устицата на Тоби. Франсис разтървава момчетата, но случайно блъсва Тоби в дървената кутия. Тоби започва да плаче. Луиза също вече плаче. Точно тогава Джулия Уийд се появява в онази част на стаята, където е сложена масата. Тя е красива, интелигентна жена и бялото в косата й е преждевременно. Изглежда, не забелязва свадата.
— Здравей, мили — казва тя ведро на Франсис. — Всички да си измият ръцете. Вечерята е готова. — Драсва клечка кибрит и запалва шестте свещи в тази долина на сълзите.
Това просто съобщение — като бойните викове на шотландските вождове — само освежава свирепостта на бойците. Луиза удря Хенри по рамото. Хенри, макар че рядко плаче, вече е направил своите девет сполучливи подавания на топката1 и се чувства уморен. Той избухва в плач. Малкият Тоби открива треска в ръката си и също се разревава. Франсис казва на висок глас, че е преживял самолетна катастрофа и е уморен. Джулия отново се появява от кухнята и като все още не обръща внимание на хаоса, моли Франсис да се качи горе и да каже на Хелън, че всичко е готово. Франсис радостно тръгва с мисълта, че това ще възстанови авторитета му. Той възнамерява да разкаже на по- голямата си дъщеря за злополуката, но Хелън лежи в леглото и чете списанието „Истинска любов“, затова първата работа на Франсис е да издърпа списанието и да напомни на Хелън, че й е забранил да го чете. Тя отговаря, че не го е купила. Дала й го най-добрата й приятелка Беси Блак. Всеки чете „Истинска любов“. Чете го и бащата на Беси Блак. Няма нито едно момиче от класа на Хелън, което да не чете „Истинска любов“. Франсис изразява отвращението си от списанието и после казва, че вечерята е готова, макар че ако се съди по шумовете отдолу, това едва ли е така. Хелън тръгва след него по стълбите. Джулия е седнала сред светлината на свещите с кърпа за ядене на скута. Луиза и Хенри ги няма на масата. Малкият Тоби все още хленчи и лежи по очи на пода. Франсис се обръща нежно към него:
— Днес следобед татко имаше злополука, Тоби. Не искаш ли да ти разкажа? — Тоби продължава да плаче. — Ако не дойдеш веднага на масата, Тоби — казва Франсис, — ще те изпратя в леглото без вечеря.
Малкото момче става, поглежда го сърдито, изтичва по стълбите в спалнята си и блъска вратата.
— О, господи — казва Джулия и се отправя след него.
Франсис я упреква, че така ще го разглези. Тя отвръща, че Тоби е пет кила под теглото си и трябва да се придумва да яде. Идва зима и ако не вечеря, той ще прекара студените месеци болен в леглото. Джулия изкачва стълбите. Франсис сяда на масата при Хелън. Тя страда от ужасното чувство, че е пропиляла такъв хубав ден в прекалено четене. Обгръща баща си и стаята с уморен поглед. Тя не разбира историята с катастрофата, защото в Шейди Хил не е паднала капка дъжд.
