и до голяма степен неоснователни. Беше нелепо, че се уплаши толкова много от снощния кошмар. А тя наистина се уплаши. За това свидетелстваше преполовената бутилка коняк. Видя я, когато отвори хладилника, за да вземе яйца. Беше изпила твърде голямо количество и това обясняваше тъпата болка в главата й. Разбира се, половин бутилка коняк едва ли можеше да мине за голямо количество пред някой редовен пияч, но не и за нея. Тя си позволяваше да изпие само по една чашка в добра компания, а такава напоследък липсваше.
Върна се при печката, където филиите с яйца и сирене бяха готови. Странно! Макар и в състоянието, в което се намираше снощи, не забрави за снощното си обещание.
Извади последните две филии от грила и сложи кафе. Когато всичко бъде готово, ще повика Кирил да закусят, а сега можеше да поседне и да изпуши една цигара. Всмуквайки жадно дима, си спомни, че Кирил я попита защо е спала в кухнята. Успя да отложи отговора на този въпрос, но само защото се любиха и после тя отиде в банята, а когато излезе, той беше на двора. Какво да му отговори, ако пак я попита? „Сънувах страшен сън и трябваше да се напия.“ Да му разкаже ли за всичките си страхове, които сега и на нея й изглеждаха малко смешни? Няма ли да й се присмее, както направи, когато четоха заедно „Неделен детектив“ и тя сподели, че би се страхувала да слиза сама до града? Тогава той каза:
Не се бой! Аз ще вървя на две крачки зад теб, с нож в пазвата и ще прережа врата на всеки, които се опита да направи същото с теб. После ще го предадем на полицията.
— Много си остроумен, няма що! — каза Емилия.
Беше убедена, че й се подиграва, но въпреки това успя да го убеди, той да поеме грижата за пазаруването. За него това не представляваше проблем.
Сега сигурно ще бъде същото. Кирил отново ще й се присмее, а тя пак ще се почувства като глупачка. По-добре да измисли нещо, което не би го накарало да остроумничи за нейна сметка.
В този момент чу външната врата да се отваря и стъпките му в коридора. Кирил влезе в кухнята, като си подсвиркваше. В ръката си държеше бутилка домашно вино.
— Ще закусваме ли вече? — попита той. — Нещо около пъпа ми подсказва, че малко сме закъснели.
— Защо носиш тая бутилка? Не е ли още рано за пиене?
Емилия зададе въпроса, без да го поглежда, наливайки кафето в чашите. Още не беше съчинила версия за ранното си напиване и той й прозвуча доста глупаво. Очакваше, че Кирил ще реагира по някакъв начин, но той сякаш не обърна внимание.
— Днес няма да ходя никъде и смятам, че ще си прекараме един чудесен ден заедно. И без това напоследък нямаме много време един за друг. Какво ще кажеш за идеята? — той отвори бутилката и наля равно количество от рубиненото питие и за двамата.
— Като каза, че нямаме време един за друг, не мислиш ли, че трябва да поразредиш вечерните си забавления. Твоите карти ми струват доста нерви напоследък.
Емилия нямаше намерение да нервничи, но не знаеше какво и става. Може би за всичко беше виновен конякът или кошмарният сън, или опасният престъпник. А може би всичко това, взето заедно.
— Значи, ето какво било — каза Кирил, като отпи от своята чаша и подаде другата на нея. — Решила си да ме накажеш за нощните ми отсъствия.
— Не е това, Кириле. Страх ме е да оставам сама нощем. Цялата тази шумотевица около онези убийства ми действа лошо.
— Наистина градът ни напоследък стана доста популярен — отвърна Кирил усмихнат.
Скандалът, който за малко не избухна, отстъпи място на закачливото настроение на съпруга й — макар, че не бяха женени официално, те се смятаха за съпрузи — което Емилия познаваше много добре, но въпреки това, реши да му разкаже съня си. Знаеше, че после ще й се смее, но по-добре всичко да завърши на смях, отколкото с някой скандал.
Докато той сладко поглъщаше хрупкавите филии, от които още се издигаше пара, поливайки ги обилно с вино, Емилия му разказа съня си, без да вдига очи от чашата с кафе, което изстиваше непокътнато. Пред очите й отново изплува страшната картина и тя почувства, че отново се изпотява, но беше сигурна, че този път не е от страх, а от очакването на неговата реакция. Знаеше, че ще започне да се смее с цяло гърло, а после няма да може да се скрие от закачките му. Когато свърши и го погледна, се изненада от това, което видя. Широко отворените му очи я гледаха без да мигнат, а на челото му бяха избили ситни капчици пот. Тя си помисли, че едва ли е толкова топло в кухнята. Сигурно е от виното. Но тези очи сякаш не бяха негови. Внезапно и мина една — както й се стори — нелепа мисъл, но тя бързо я пропъди.
— Кириле, добре ли си?
Той се сепна и Емилия забеляза, че чашата в ръката му леко потрепва.
— Много интересен сън — каза Кирил.
— Така ли мислиш?
Емилия видя, как възвръща обичайния си вид. Онова нещо в погледа му, което извикваше асоциации на бели престилки и решетки, вече го нямаше.
— Това вино загрява — каза той, като бършеше челото си с длан. — Трябва да изляза. Ще се върна за обяд.
Личеше си, че Кирил взема някакво важно решение, а тя беше твърде изненадана, за да разпитва за каквото и да е или да се опита да го спре. Проследи го, докато затвори вратата след себе си и след малко го чу да пали колата. „Какво му стана — помисли си. — Пи вино и какъвто е късметлия, ще попадне на някоя хайка.“
Захвана се да прибира останките от закуската. Кафето стоеше недокоснато, а също и виното, от което беше отпила съвсем малко. От съзнанието й не излизаше този друг Кирил, който видя преди малко. Помъчи се да намери някакво обяснение за поведението му, но нищо смислено не й идваше на ум. Не трябваше да го пуска с колата. Трябваше първо да си изясни, защо така го промени това, което му разказа. Трябваше да го разпита и да не го пуска никъде. Изглежда тази сутрин е тръгнало на страхове и изненади.
Тези и други мисли се въртяха в главата й, докато миеше съдовете. Като свърши с кухнята, отиде да заключи външната врата. Така правеше винаги, когато останеше сама в къщи. Тяхната вила беше доста усамотена. Това я подтискаше и плашеше, особено след двете неразкрити убийства.
Влезе в хола и взе една книга от малката библиотека, без да избира. Беше ги чела всичките, но сега това нямаше значение. Важното е да убие времето, докато се върне Кирил и да се опита да не мисли нищо. Смяташе за обяд да изпържи наденица. Това не отнема много време, така че можеше да почете.
Два часа по-късно дворната врата изскърца и Емилия подскочи. Сърцето й се разтупка така, сякаш искаше да излезе навън. Стана и погледна през прозореца. Кирил се връщаше. Въздъхна облекчено и отиде да отключи, с чувството, че ще получи отговор на всичките въпроси, които я вълнуваха и затова беше нетърпелива. Излезе на двора да го посрещне, а той тъкмо заключваше колата. Въпреки любопитството си, Емилия реши да го остави сам да започне разговор. Сигурно имаше какво да й каже. Например: защо така внезапно замина, когато му разказа съня си, и защо беше потресен от чутото?
Когато Кирил тръгна нагоре по стълбите, тя трябваше да се отмести, за да не се блъснат. Като отвори вратата, той каза:
— Ела вътре!
Това й прозвуча като заповед. „Боже, ще разбера ли какво става? Този сън не е на добре — помисли Емилия и последва Кирил, който хлътна в полутъмния коридор“ Кой знае защо й дойде на ума, че наоколо няма жива душа, освен тях двамата, и че тази сутрин в очите му имаше нещо необяснимо. Нещо, което малко я плашеше и тя не знаеше защо. „Всичко е наред. Всичко ще се оправи.“
Успокояваше се така, а междувременно вече бяха в хола и Кирил седна на дивана, като й показа фотьойла отсреща.
— Седни, Еми. Трябва да ти разкажа нещо.
Все още запазила мълчание, тя седна и зачака Кирил да продължи.
— Преди много години — започна той — имах брат. Беше с три години по-малък от мен. Мама умря при раждането му и за нас трябваше да се грижи баща ни, който обичаше да си попийва, особено след като мама ни напусна. Спомням си я, макар и много смътно, защото бях на три-четири години. Та, когато татко се напиеше, лягаше на кревата в тяхната стая и заспиваше непробудно, а аз оставах да се грижа за бебето,
